20 юли 2016

За знанието, актуалността, претенциите за истинност и за изкуството


Фоновото ни предзнание и знание е неизбродимо. Ние обикновено не си даваме сметка какво точно от узнатото и приетото сме взели предвид, заставайки зад някакъв аргумент или формирайки рационално решение. Често зад отделните наши становища работят съвсем различни региони от приетото за истинно. Тези региони не са непременно взаимно кохерентни.

И като че за чудо - цял живот, ера или еон (или пък пълна триангулация на гледните точки в едно общество) не биха ни стигнали да ги доведем до кохерентност. Затова по навик - продължаваме нататък...

Претендиращият за истина обикновено не осъзнава, че и той е подвластен на модите на деня. Гледната точка на актуалността не гарантира особен приоритет, тя е също до голяма степен произволна с оглед на регионите от приетото за истинно (и отхвърленото като неистинно), подобно на коя да е друга не-актуалност.

Кумулативността (натрупването на "знания") не може да гарантира истинност (в нормативен смисъл), макар че тя може да гарантира една доста добра (успешна) критика на предполагаемо неистинното.

За щастие човек не може да живее без фиктивността. Фиктивното винаги ще продължава да ни гарантира една мета-позиция спрямо "реалността". Затова изкуството и красотата винаги ще продължават да бъдат част от живота ни. Едно от ценните неща в изкуството винаги ще е тъкмо в това, че то се самоизрязва и изолира от паяжината на жизнено-насъщното. Затова в антиутопиите няма място за изобразяване на изкуството, освен в един изцяло студен, хербаризиран вид.

Утопиите винаги ще търсят да се самозащитят спрямо изкуството. Собствената им фиктивност ги плаши.

P.S. В определен смисъл най-унищожителната критика на "комунизма" е тъкмо Чевенгур на Андрей Платонов.