21 юли 2016

Ресантимент и нарцисизъм


Човек, естествено, по природа, е склонен да гледа на себе си сантиментално. По това той категорично се различава от животното. (Животното, ако страда, страда безогледно, без да се умилява на страданието си.)

Тази сантименталност у човека е и коренът на ресантимента (разядосването) - спрямо другите, спрямо живота, спрямо Бог. У библейския Йов има нещо дотолкова възвишено нечовешко, доколкото той изобщо не гледа на живота си сантиментално, поради което и не се разядосва - ни на себе си, ни на живота, а още по-малко на Бог.

Ресантиментът, от своя страна, е коренът на омразата. Така че ако човек мрази, то е поради прекомерна сантименталност.
Привидно изключение правят нарцистичните хора - те обаче вършат зло не от сантимент, т.е. без да мразят. Те вършат зло самоволно - просто защото другите за тях имат само инструментално значение. Наред с другите, те не зачитат и мисленето си - те са твърде интуитивни или казано по Арент - тривиални. Въпросната тривиалност обаче представена изолирано в чист вид изглежда сатанинска.

Според казаното могат да се разграничат два различни образа на Сатаната - 1. Сантиманталния (разядосващия се) и 2. Нарцистичния. Първият можем да наречем Мефистофел, докато за втория (нарцистично-самодостатъчния) можем да запазим традиционно наименование - Луцифер. (В психиката на методичните, така да се каже безстрастни серийни убийци, винаги елемент на нерефлектиран нарцисизъм.)