Или ако вземем друг пример - под емблематичното твърдение на Бейкън, че "знанието е мощ" (Scientia potentia est), следва да се разбира твърдението, че знаещите обладават мощ.
Това разбиране на Павловата предикация, естествено, ограбва изразите, в които участват общи и абстрактни по съдържание термини, от голяма доза от техния чар и енигматичност. Като че ли общите термини и съответно идеите, които стоят зад тях, не могат да си комуникират пряко, а винаги трябва да се отнасят до индивидите или партикулариите за да го правят. Това изглежда да снема самостоятелността на един свят от идеи, които да са в корелация помежду си преди и независимо от отделните неща. Теза, която от своя страна трябва да е в корена на Платоновото учение за идеите.
И въпреки това, парадоксално, именно така разбраната Павлова предикация се използва за да се реши проблем в Платоновото творчество. Платон на няколко места в диалозите използва т.нар. "самопредикация" в смисъл на: 'Красотата (самото красиво) е красиво'. 'Големината (самото голямо) е голямо'. Платон изглежда счита, че идеята сама екземплифицира по оптимален начин качеството на обектите, причастни на нея, т.е. идеята екземплифицира самата себе си. Това естествено поражда проблема на „Третия човек”, или проблема за нуждата да се приеме нова идея като трета инстанция, която съответно да обединява чрез причастност към себе си идеята от първи ред и "каквината", която й е отредена като предикат. Разбиран като Павлова предикация, изразът 'Красотата е красива' би означавал 'Красивите неща са красиви'. Това би премахнало проблема, но и би свело Платоновата мисъл до тривиална тавтология.
