В
Отвличане от сарая на Моцарт има нещо толкова ведро, ясно, чисто, откровено и красиво както в музикален, така и в драматичен план, че аз вече повече от месец в продължение на стотици слушания не мога да се откъсна от тази опера и съответно не мога да се освободя от пропитата с ентусиазъм нужда да споделям радостта си. Нека спомена само нещо във връзка с чистотата в драматичен план – по настояване на самия Моцарт либретото е променено така, че на финала Селим паша проявява жест на благородство съвсем не към своя изгубен син, а напротив – към сина на най-големия си враг. Това радикално изчиства сюжета от всякакви мелодраматични нотки и го превръща в една младежка, идеалистична и наред с това усмихната, ведра възхвала на благородството и любовта.
И тук ще се отдръпна само за да преведа думите на друг един композитор, Карл Мария фон Вебер за операта:
„Светът би бил в правото си да очаква от Моцарт повече опери като
Фигаро и
Дон Жуан. Едно
Отвличане обаче той и при най-голямо желание не би могъл да напише отново. В тази опера ми се струва, че виждам онова, което са за всеки човек младежките години, чието опиянение и сърцатост (Blütezeit) не могат да бъдат повторно извоювани.”
