Единствените лекове срещу миналото, които аз познавам, са изкуството и прошката. Хубава книга или симфония са в състояние да ме измъкнат от миналото, това са търпеливи отрязъци, през които времето спира. Но проблемът е, че докато съм жив, времето спира само временно, винаги се случва така, че нещо дребно ме връща отново в живота. Значи онова, което остава, е прошката. Простя ли на себе си и на другите, товар пада от плещите ми и вече мога да гледам към миналото полу-извърнат. Дори да си позволя полу-усмивка.
А може би все пак прошката не е пълна?!?
