Още от малък не мога да пиша. В училище първо трябваше да пишем преразкази, а самите разкази бяха толкова скучни и вели, че да се чудиш какво да преразкажеш. После трябваше да пишем едни литературни теми и нашите ми натрапиха една частна учителка, която щяла да ми осигури влизането в гимназията. Те предварително й обясниха, че все пак съм природно интелигентен, но по литература съм гола-вода. Ами не мога да пиша, това си е, природа. Затова учителката се зае да ми диктува теми писани от други ученици, много по-добри от мен в тази работа. Та като пиша под диктат, може и нещо да ми влезе в главата и да започна да усещам как трябва де се редят думичките. Май много-много не се получи, макар че успях да вляза в гимназията, френската... Дори нашите заведоха учителката на ресторант. Si tu ne existes pas et moi pourquoi j’existerais?
После реших, че мога да стана актьор, нищо че съм малко срамежлив. Все пак актьорите говорят чужди думи и играят други хора, за чиито действия и поведение те не носят отговорност. В театралния кръжок срещнах едно момиче, в което се влюбих. Тя всъщност не бе момиче, а почти жена. Не знаех как да й призная. Когато се чудех как да я заговоря на тази тема, все казвах нещо друго - скучно, неумело, и докато набирах сили отново да подхвана, все някой се появяваше и нарушаваше уединението ни. И аз със цели седмици чаках сгоден случай, когато да няма никой наоколо. Не успях. Веднъж я поканих на плаж, но тя ми каза, че по принцип ходи на плаж с една приятелка, аз разбрах това като отказ и пак замълчах с месеци. Реших да й напиша писмо. Но нали не умея да пиша.
Реших да започна така: „Мила Вики, трябва да ти призная нещо...”. Много банално е, отказах се. После пробвах така: „Скъпа Виктория, знам, че това което ще ти кажа, ще те отврати...”. И от това се отказах. После си казах - все пак съм влязъл във Френската гимназия с изпит по български език и литература, трябва да напиша нещо по-разчупено. „Виктория, ти си не просто богинята на победите, ти си победителката на моето сърце!”. Веднага разбрах що за глупост е това и от него се отказах. Накрая приятелят й се върна от Будапеща и аз останах съвсем обезсърчен и обезнадежден. Още повече, че ме изключиха от театралния кръжок. По-точно не ми даваха никакви роли. Дори и онази на малкото нефелно момче, чиято задача беше да внася гарафата с водката без да казва нищо. Казаха ми, че първо трябвало да се погрижа за пластиката на тялото си и затова най-добре да започна с танци.
Ами за нищо не ме бива – нито умея да танцувам, нито да пиша.
Така и не знам защо го пиша това. Вероятно искам само да ти кажа: много съм смотан, обаче много те обичам!
Т;ой ]zту
