Очевидно има нужда от нещо трето, което да опосредства тоталното знание (мъдростта) от една страна и пълната липса на знание от друга, - нещо трето, което съответно да оправдава и овъзможностява ученето. И ако е справедливо да схващаме мъдростта като непостижим идеал, а нейната абсолютна противоположност като никога не било положение на нещата (т.е. като не по-малко идеална крайност), то ние като учещи винаги се намираме някъде по средата между тези две крайности.
И все пак вярно е, че тъкмо онзи, който знае повече, има далеч по-голям ентусиазъм да продължи да се учи. Само за онзи, който вече е вникнал в детайлите на даден предмет, знанието започва да се явява предизвикателство. И напротив, за онзи, който няма друга освен повърхностна представа, всичко в дадена област ще изглежда скучно и индиферентно. Ето защо за да имаме същински* мотив да се учим, трябва винаги вече да сме учени.
„Ученият” обаче за съжаление съвсем скоро изпада в нов проблем. Той твърде бързо се изкушава да започне да третира знанието като запас от информация (или пък като нещо осигуряващо статус), или особено ако е в сферата на хуманитаристика – като база за суетни езикови игри, а не като мотив за ново познание.
_______
* Същинският мотив не може да е инструментален. Някои могат да имат мотив да се учат, използвайки знанието само като средство (инструмент) за професионален успех. В такъв случай между тяхната личност и знанието няма еротично отношение – знанието не е в състояние да ги преобрази. Дори онова, което знаят, не е същинско знание, а претенция за такова. Нещо, което подлежи на Сократически еленхос.
