Телеологическият тип мислене изглежда компрометиран за съвременната наука, още от времената на Галилей и Декарт насам.
В такъв случай, важен е въпросът, дали едно такова централно за дарвинизма понятие като понятието оцеляване (survival) може изобщо да бъде мислено не-телеологически. Защото какво е именно [борбата за] оцеляване ако не желателността на едно бъдещо състояние (а именно съхраняването, ненакърнеността) пред друго възможно бъдещо състояние (а именно загиването). И напротив – за един изцяло механистически тип мислене оцеляването (било на някакъв индивид или на рода) няма никакъв приоритет пред загиването, тъй като и двете се явяват ценностно неутрални възможни резултати при дадени или не взаимодействия на обстоятелства. Т.е. научният тип детерминираност признава определяне на явления само откъм минали състояния на света, и категорично не откъм бъдещи.
Съвременните модификации на дарвинизма се опитват да се освободят изцяло от всякакви елементи или остатъци на телеология. Такава е например теорията за случайните мутации, според която появата на нов признак, който случайно се оказва пригоден (fit) за дадени условия и в този смисъл допринася за оцеляването на индивидите притежаващи го, осигурява запазването си у следващите поколения. В този смисъл според тези по-нови варианти на дарвинизма, приспособеността на даден вид към дадена среда (екологична ниша) представлява случайно следствие от генетично пренареждане, и съвсем не резултат от целенасочен процес.
При един подобен обаче редуциран по вид дарвинизъм, остават напълно комични претенциите на т. нар. „социален дарвинизъм”, който стига до там да се опитва да обясни етиката и моралните действия в света като прост резултат от „хитростта” на инстинкта за самосъхранение.
