Първо започвах да обикалям измежду разните фургончета за да се насладя на атмосферата, цветовете и да вдъхвам аромата на екзотичните подправки. Ето това ми харесва тук – въздухът по принцип е толкова безличен откъм мириси, че когато човек попадне на едно такова приказно ориенталско оазисче от стоки (разбира се перфектно подредено и спретнато), контрастът е толкова силен, че всеки нюанс от ухания те удря като откровение. Нещо като обонятелна симфония. И няма как да не се сетя за един разказ на Стинислав Лем, в който неговият герой, гост на далечна планета (почти досущ мен), с мисълта, че отива на класически концерт, пропуска назалната симфония, която всъщност изпълняват, поради хремата, която го мъчи. Но аз сега нищо не изпускам, а възприемам и се радвам на чудното, почти стилизирано многообразие от аромати.
И точно тогава изведнъж я видях отново – момичето от първия ден! Беше пред щанда с маслините, с гръб към мен. Познах я по прическата, като купичка, скосена навътре, отзад и отстрани, така че се виждат половината от ушенцата й, цялото й тънко вратле, с мъничко триъгълниче от мъх в средата, обърнато надолу. Да ви кажа, изтръпнах. Точно снощи, убеден, че повече няма да я видя, експлоатирах спомена си като я слагах да си ляга гола до мен, мъчейки се да възстановя и най-малкия детайл от лицето й в паметта си. Вероятно ще попитате: Е добре, кое е това момиче, откъде го познаваш? Ами да ви кажа - аз съвсем не я познавам, нито знам как се казва. Спрях я случайно още първия ден, когато пристигнах и когато търсих онази проклета университетска „гостоприемница”, чийто точен адрес бях забравил на листчето в София. Момичето не знаеше къде се намира, но започна да размишлява на глас толкова мило и толкова загрижено да ми помогне, че аз направо се трогнах, размазах се от уют в този чужд за мен град. За съжаление това продължи само няколко минути, дори сега си мисля, че вината за това беше моя. Аз някак си се опасявах да не би да й губя времето, така че някак си прибързано и твърде учтиво й благодарих, макар тя като да бе склонна да тръгне да търси гостоприемницата заедно с мен. Колко пъти след това прехвърлях тази сцена в паметта си! – когато се разделяхме и двамата сякаш бяхме тъжни и огорчени от онези мои чужди думи на благодарност, прекъснали срещата. И ето аз сега я виждам отново, тя тъкмо плаща за маслините и ще се обърне. Аз изведнъж се отърсвам от вцепенението, правя припряно няколко крачки напред покрай сергията в излишното желание нашата среща да изглежда като в движение и напълно случайна. И ето тя вече се е обърнала и ме вижда. Плаха усмивка от радост грейва на лицето й. Аз също се усмихвам, но краката ни не ни слушат – те правят още по една, макар и нерешителна крачка и ние вече сме се разминали - само с по едно Hallo за поздрав.
Този път вече завинаги.
______________________________________
Всяка прилика с действителни лица и събития е по специфичен начин случайна, единствено чрез което може да е и закономерна, т.е. естествена.
