Мирише на съхнещи водорасли и солени водни пръски. Там на скалите. Където се срещат стихиите на водата и земята, където хоризонтът е вертикален, а спомените бавно плетат платното на бъдещето.
Философската уличка - "Анаксимандър". Той сякаш присъства тук със своето архе: безпределното. Онова начало, което е и зачатието и смъртта на всеки предел. Отвъд всяко очертание и линия на старите къщи, отвъд постоянно съхнещото дърво, се простира без-началното, което дава начинание на всеки контраст. Възмездието, което търпи тук крайното, обаче е търпеливо възмездие, то като че се е въплътило в плавния речетатив на самотен гларус, който сякаш вечно ще се сбогува със самия себе си...
Мирише на сол и на съхнещи кафяво-зелени водорасли и аз бих искал да погледна на света през кехлибара на още една бира...
