Толедо – градът на Ел Греко. Реката като змия го е пристегнала от три страни, а хълмът сякаш естествено израства в крепостни стени. Тесните улички са с неправилна форма, с избелени от слънцето зидове на къщите, по които осмелилите се да навлязат автомобили чупят страничните си огледала. Разхождам се, а устата ми е суха, някак си по Дон-Кихотовски съм престанал да отделям слюнка. Това не е просто метафора за отсъствието на желание, на нагон, а като че ли самата архитектура търпеливо изсушава тялото, оставяйки блясък на креда само в очите. Редуват се дюкянчета с дамаскинати, известните толедски бижута, с фини златни филиграни върху плътно черен фон. Да, признавам, златото може да бъде красиво и въодушевяващо, но единствено когато, бидейки само ефирно и леко, контрастира с тази попиваща всяка светлина черна основа. Небето е подкупващо синьо, позачервено по краищата, а изкачвайки се по едно тясно уличенце (толкова тясно, че спирайки, едва мога да си сложа ръцете на кръста) излизам пред една от най-прекрасните гледки – тънкият и лек кръст на отсрещната църква безкръвно е разсякъл синевата. По-късно, връщайки се обратно, завивайки зад един ъгъл попадам на две героини, вероятно скоро напуснали картина на Ел Греко. Както може да се очаква, лицата и телата им (макар и невисоки) са странно издължени, а в очите им светлее онзи топъл поглед, сякаш току-що са видели Христа. Разпънали са някаква дреха и със звънки гласове приканват едно малко коте, спряло се несигурно по тънкия перваз на втория етаж, очевидно неспособно да са върне към един обрамчен с обветряни дантели прозорец, да скочи, да се довери.
