Атина

Атина е сух, жежък, средиземноморски град. Ако се качи на някой от хълмовете, например на прочутия Акропол (от acro - "укрепен" и polis - "град"), човек ще види едно море от бяло-сиво-сребристи сгради, изнемогващи под откровената светлина на слънцето, трептящи, налични, присъствени до краен предел и човек никак не би се учудил, че понятието за битие (einai) е конституиращо античната гръцка философия. Отсъства всякакво зелено - контрастът се създава единствено от сребристото на присъствието и от черното на сянката. Ако обаче човек се впусне в детайлите от града, тогава няма да види нищо антично - гмежта на хиляди коли и мотоциклетисти, пъплещи дори по най-малките улички и използващи всяко пространство да узаконят своето присъствие. Ще види, че и Античността, дори там където тя е запазена, не е присъствена, а е пред-ставена. Пред-ставена именно за туристическия поглед - тя е оградена, ограничена и заедно с това пре-експонирана. Тя стои единствено само за да бъде видяна, без да изпълнява никаква жизнена функция. Едно хербаризирано минало в един град без бъдеще...
И все пак Атина си има своето очарование. То е в шумната небрежност, която сякаш се доверява на климата - "твърде горещо е да си правим труда да бързаме", "твърде горещо ни е за да се самонавиваме". Цялата истеричност на съвременния космополитен град (в който времето е пари и следователно всяко забавяне е парична загуба) в Атина тъкмо е притъпена, озаптена и сякаш заляна със сиропа на слънчевата изотмора. Сградите са пуснали козирки от тенти над прозорците си, белнали се в редици от плавна средиземноморска архитектура - с плоски покриви, широки тераси, няколко-етажни. Най-приятно е в малките улички, в които времето е поспряло - запазени са малките работилнички, дюкяни от общото ни балканско минало - но те, разбира се, са вече прашасали, позанемарени и уморени от безразличието на живущите в съвременния град (където почти всяка стока е вече за еднократна употреба).
Това, което радва погледа е зеленината, точно поради оскъдицата й. Дървета почти няма, а там където все пак се срещат, те изглеждат отглеждани като в саксия, декоративно вели и по градински немощни на фона на сякаш самодостатъчните сгради. Изключение прави античната Агора (площада където са се събирали свободните граждани за да обсъждат делата на града, мястото, което Сократ е ежедневно е протривал със сандалите си, в ироничното си търсене на мъдростта). Агората е всъщност оградена като музей, в окото на града, там няма сгради, няма асфалт или каменна настилка - всичко е земя и пръст, както си е било, и тук-таме маслинови дръвчета и пинии, полегнали фрагменти от колони, а леко по хълма - цялото запазено тяло на един малък храм на Хефест, бога-ковач, съпруга на Афродита, извайващ стихията на търпеливото небе чрез строгостта на потъмнял мрамор. Пак там на Агората, в центъра - една малка византийска църквичка от 11 век, контрастираща на патетиката на Античността. Съхранила е очарованието на ранното християнство - малки, фини форми, сякаш деликатни, всичко се вижда в строежа й: тухличка - по тухличка, камъче по камъче, сякаш символизиращи самостта и достойнството на всеки един богомолец през вековете.