Мисленето и разделението на труда (една антиутопия)

Разделението на труда е изиграло твърде неприятна шега на човешкия род. Човеците постепенно са изоставили основната си привилегия, мисленето, в полза на тесните специалисти по мислене. Впоследствие се е оказало обаче, че специалистите съвсем не са в състояние да мислят, просто защото мисленето в корена си е универсално.

Грация и благодат

В къкъв ведър свят са живеели древните! Свят, в който благодатта (на латински gratia) е тъждествена с грациозността в лицето на самите Грации*.
И наистина, за да бъде съхранена, благодатта трябва да бъде поднесена с непринудена деликатност и нежност.

________________________
* Трите грации или харити са Аглая, Ефросина и Талия.

Сингуларност, уникалност, тоталност

Единственото число не винаги имплицира сингуларност ("един сред много"), защото понякога имплицира уникалност ("един-единствен").

А уникалността е предмет на 'единични' (а не на 'частни') по количество съждения и категорията, която почива върху този тип съждения, е категорията тоталност*.

Ето защо тоталността изначално е не множество, а уникално единство.
И това, последното, е вярно не толкова в логически смисъл, колкото в екзистенциален.
____________________
* Виж Кант, Критика на чистия разум, с. 144 - с. 151

Юношество

Настоящите младежи (съзнателно избягвам израза "тийнейджъри", който неминуемо ще ни затвори в онази рамка, от която следва да се абстрахираме) са напълно лишени от нещо, което леко носталгично и дори очарователно старомодно може да бъде наречено юношество. Те прескачат директно от състоянието на памперса в една зле разбрана, подражателска "зрялост", която по същия начин както при възрастните е обременена с твърде неприятна смесица между тесногръдие и инфантилитет.

А какво е всъщност юношеството? - то е онова състояние в младостта на духа, при което всичко уж тривиално и ежедневно - думи, жестове, събития, са непосилно натоварени и със смисъл и с негов недостиг. Или казано идилично с думите на един френски шансон: "Нямаше нищо, но бе цял живот"*. Поради което то, въпросното нищо, може да бъде дори смъртоносно.
____________
* On n'avait rien, mais on avait toute la vie.

Степени на несвободата

1. Болката е фиксацията върху собствената ни крайност, превръщане на свободата в природа.

2. А свободата, наблюдавана като нещо външно и чуждо, задължително потиска, кара ни да се чувстваме несвободни.

3. Това, второто, взето в отношение към първото, е потенцираната несвобода - веднъж в болката, втори път в отказа ни да се освободим от нея. - Казано по Киркегор - разядосването да упорстваме в несвободата.

Думите и светът

Синът ми Петър все повече прибягва до силата на думите - не толкова сам да ги изговаря, колкото да ги изисква от нас. При всеки любопитен и интересен феномен той сочи и настоява за коментар, обяснение или дори само описание.
Описанието често е достатъчно. Защо?

- Думите правят света общ - те го извеждат извън неговата частност и случайност и го правят споделим, обект на общ интерес.

- Думите правят света обозрим и проницаем, а дори да има нещо съзряно отвъд думите, то получава своята уникалност тъкмо чрез това.

- Думите правят света уютен, удостоверяват го в семейна обстановка, превръщат го в дом.

Меланхоликът и писането

"Жрец - и самичък жертва."

Пенчо Славейков, Успокоений

Да, меланхоликът се опиянява от възможността да свещенодейства със своето страдание. И често от такива "свещенодействия" се раждат отвратителни писания.
Но меланхоликът може да пише и истински. Той трябва да отхвърли съмнителната еротика на това самоотношение, да захвърли жреческите си одежди, да се освободи от присъствието на публика, включително и от изкушението да намери такава в собствено лице.

За здравето на човеците

Чувството, че мястото ти не е в този свят (и надеждата, че такова място все пак има), често е най-сигурният симптом за добро морално здраве. Защото обитателите, които се чувстват изцяло на място в този-тук свят, обикновено са лишени (или по-скоро са се лишили) от всякакви основания за самоуважение. А самоуважението (наред с уважението към другия) е един от основните конституенти на доброто морално здраве.

Маурицио де Агостини, Писмо от чужбина

Рефлексия върху Йов

Понякога се питам, дали в един свят без Бог страданието и болката биха могли да имат смисъл. Тук не става дума за такъв смисъл, който да се изчерпва в ретроспективното и самоутешително обръщане назад и казване: щом преживях всичко това, значи вероятно вече съм по-силен от преди. Не, тук се питам за проективен смисъл, чрез който да съм готов да понеса всяка бъдеща болка и страдание.

Възможен ли е Йов в един свят без Бог?

Nature morte

'What have we become? What have we chosen to be?'

Peter Hammill, Still life

"В какво се превърнахме? Какво избрахме да бъдем?"

Питър Хамил, Натюрморт*

В напрежението между тези два въпроса е положено човешкото съществуване.
Между това, което се случва да бъдем и това, което избираме да бъдем.

Демаркационната линия обаче съвсем не винаги е очевидна. Избирайки себе си, ние често се заварваме същите, при което завареното е гротеска на избора. Станали някакви, ние в последствие се избираме същите, за да се залъжем, че съдбата се е разкрила в избора.

При това въпросът дали това, в което сме се превърнали, е онова, което сме избрали да бъдем, винаги остава.

____________________________
* Still life може да се преведе двояко: като 'застинал живот' (натюрморт в изобразителното изкуство) или като полу-утешителното 'все още живот'.

Суетата, няколко дефиниции

1. Суетата е отчаяние. Отчаяно бягство от себе си чрез привнесена идентичност.

2. Суетата е пустош – пустотата на вътрешното за сметка на външното.

3. Суетата е самотност, в която присъствието на другия е инструмент за себелюбуване.

4. Суетата е суета на суетите – тя тавтологично се храни от себе си и загива от себе си.

5. Суетата е панаир – пространство, в което се акумулират само частни присъствия и частни интереси.

6. Суетата е мизерия (нещастие), в която ласкан и ласкател, оплакван и оплаквачки само формално се различават.

7. Суетата е мед, що звънти или кимвал, що звека*.

________________________________________
* Виж Първо послание до Коринтяни, 13:1

Анонимността на разума

"Истините на разума важат анонимно: тук въпросът не е 'Кой е казал?', а 'Какво е казал?'. [...] Почитта към личността служи за да поласкае собствената ни суетност по един косвен начин."

Кант, Лекции по логика

Разумът е анонимен, доколкото е надперсонален, той обаче винаги формира лично отношение към истината, доколкото се схваща отговорен за нея. И в тази отговорност няма и следа от личната /персонално-индивидуална/ суета.

За вкуса и навиците

За човек навикнал с вкуса на заместителя (ерзаца), автентичният вкус ще се окаже твърде силен, съответно неприятен.

Маурицио де Агостини, из Естетически фрагменти

За конфликта мислене и език

Всеки пишещ човек би трябвало да е изпитал това, че в хода на опита му да изрази езиково мислите си, те постепенно започват да се проясняват и прецизират. Това е така, не защото езикът е помощник на мисленето, а точно обратното - защото му е враг. Всеки конкретен езиков изказ изопачава интенцията на мисълта, която е била вложена в него. Именно поради този външен езиков натиск, на който е подложено, мисленето започва да отстоява себе си. Всяка дума и израз се явява за него криво огледало и то се намира призвано да изправи това изкривяване търсейки нови все по-адекватни думи и изрази.
Имено в опита си да минимализира изопачаването, което го е постигнало чрез обстоятелството, че е придобило езикова плът, мисленето детайлизира себе си и добива опит за собствената си безкрайност от определения в противовес на крайния набор от средства на езика.

Самият този процес е, разбира се, безкраен, защото мисленето никога не ще е в състояние да постигне тъждество със себе си в своята словесна плът. Този процес е и единствено възможният за себеразгръщането на мисленето, защото то не притежава друг външен критерий за своето богатство освен нищетата на тялото, в което е извършило своето самоотчуждение.

Идентификация и идентичност

1. Човек обикновено бързо и лесно се идентифицира в група - това е просто идентификация като част. За да удостовери себе си като част той често се нуждае от един само външен знак или белег за принадлежност, като при това не се изисква някаква особена реципрочност - групата не е лице.

2. Човек обаче бавно и трудно се идентифицира в заедност с някой друг, защото за това винаги се изисква реципрочност, при това такава, която да се яви лична - собствено взаимност. Такава идентификация често остава недовършена именно поради същинския проблем на взаимността - рефлектираната (осъзнатата) взаимност никога не се припокрива с преживяваната.
Тези недовършени идентификации винаги остават травмиращи - хората се опитват да ги репродуцират постоянно (дори и с нови персонажи), опитвайки се да умиротворят миналото в едно постоянно отлагано настояще.

3. Идентификацията е търсене на себе си извън себе си, постоянен опит за преодоляване на идентичността (непосредственото отношение със себе си). Проблемът тук е, че идентичността също е отношение (макар и непосредствено), а не даденост. Така установяването в идентичност не може да стане чрез отказ от идентификации.

За "химията" на любовта

"Какво мислите за любовта? Нали нищо повече от закона за привличането?"

Хайнрих Хайне, Пътни картини

Дали съвременното говорене за "любовта като химия" е по-дълбокомислено от говоренето за "любовта като физика"?

Съкровеност

Един приятел - Methodius - предлага едно по-точно обозначение на онова, което по-долу бе наречено "интимно". А именно - съкровено. Тази автентична славянска дума отмахва всякакви привнесени соматични конотации, които биха могли да се причуят в латинския термин "интимност".

Защото съ-кров-ено е онова, което сме изписали върху личната си история с кръв.

Обозначението на "публичното" като съборно, също би било удачно, доколкото то удържа жива тъкмо връзката със съкровеността.

Публично, частно, интимно

Проблемът на днешната масова култура не е разрастване и хипертрофия на публичната сфера и чрез това задушаването на сферата на интимността. Напротив, проблемът е разрастване и хипертрофия на частната сфера, която поглъща в себе си публичността, чрез което е застрашена и интимността.

Същинският враг на интимно-личното винаги е било частното и партикуларното. Чрез смъртта на същинската публичност (чийто принцип е личностното действие и достойнство) интимността губи своя единствен защитник.

Causa

Causa e на латински причина. При това изключително - целева причина. А това означава - цел, която в качеството си на причина определя действията ни. Всяка цел обаче преди да е реализирана представлява идеал. Идеал, който е мяра за самия себе си.
В този смисъл каузата представлява начина, по който едно желано и неосъществимо (т.е. идеално) бъдеще определя нашето настоящо. Бъдещето се случва като актуално едва в своята неосъществимост. И точно това означава да имаш кауза.

Отегчен от фактите статистик

Забележително е колко лесно човек гледа на самия себе си като на предмет. Докато в един момент той може да влага целия жизнен смисъл в осъществяването на една своя страст, в по-късен етап той ще е в състояние да гледа на онова страстно себе си като на нещо чуждо до безразличие и дори досадно нему. Онова негово старо "аз" ще е сякаш само един самонатрапил се в спомена образ.

По този начин човек допуска да се превърне в поредица от независими едно спрямо друго определения, редица от бегли идентичности, която не съдържа своя собствена история и смисъл. И онзи негов свръх-аз, наблюдаващ като в калейдоскоп тези промени, няма да е по-ангажиран със ставащото от един отегчен от фактите статистик.