Висота и близост

„Защото когато душата преследва и се възхищава от друго,
тя със самото това се признава за по-лоша и по-низша от това, което преследва и от което се възхищава”

Плотин, Енеади, V.1.2 

Човек е в състояние да презира самия себе си само доколкото осъзнава, че идентифицирайки се с нещо низше, наред с това е способен да се идентифицира и с нещо висше. Плотин използва тази възможност за самопрезрение за да удостовери тъждеството на личността с душата (интелекта).

Дали тогава неспособността да погледнеш на себе си като на нещо низше имплицира отсъствието на душа (или пък обратното - абсолютното тъждество с нея)? Първото не е задължително - човек често не подозира за ултимативната близост на най-близкото нему.

Материализъм или идеализъм

Дори и най-крайният материалист ще признае, че има ясна разлика между нашите усещания за телесни състояния – например за телесна болка от една страна и чувствата или емоциите от друга (често част от които изпитваме по отношение на първите). Едно и също усещане за болка може да бъде придружено било с чувство за самосъжаление, било с желание да привлечем съчувствие или дори с чувство за самоирония и пък самоснизхождение, а защо не и с чувство на гордост, че не й се поддаваме.

При това ние сме далеч по-склонни да идентифицираме самите себе си с този втория ред на усещания* (т.е. с афектите или емоциите), които традиционно са се наричали душевни, нежели с първите.

Т.е. в идентификацията си ние сме далеч по-искрени идеалисти, отколкото в действията си.

* Дейвид Хюм нарича тези усещания от втори ред - "усещания на рефлексията".

За цвета на небето

През тези зимни месеци бях забравил колко синьо, синьото на небето е. Такова синьо не може да бъде симулирано от екран. Защото небето съвсем не пред-ставя нещо, такова, каквото то не е, а небето просто е.
Е синьо.

из Дневник на Маурицио де Агостини

За цвета на мислите

Синът ми Петър заяви в отговор на въпрос, че мисълта не може да има цвят или форма. Мисъл не може да бъде нито кръгла, нито синя. И е почти категоричен, че дори ако мислим за нещо синьо, самата мисъл не става синя. Нещо, в което не е бил толкова убеден, например, Аристотел.

Да, все пак мисълта е нещо различно от онова, за което тя е мисъл. И въпреки че е мисъл тъкмо за него, тя не приема неговите характеристики.
Но странно... Как тогава можем да разпознаем, че тя е мисъл тъкмо за него?!?

Вещи, истории, мисли

Детето е очаровано от разнообразието на света и от многообразните начини, по които светът е в състояние да откликва на действията му. С всеки следващ ден обаче аналогиите от типа „това е като това” ограбват уникалностите. Сетивата престават да носят вест за този чар. Ръцете се досадяват от тривиалните операции – разкодиран в своя тип, всеки предмет става безинтересен.

Тук идва мястото на историите – историите носят чара на неизвестното, героите обладават в себе си странна непредвидимост, която мами въображението. Но постепенно героите са подреждат в типажи, а историите се вмъкват в рамки. Пълнежът им вече не е в състояние да носи новото.

Остава мисленето, за него остава съхранен един свободен от образи свят на детайли и отношения. Трудно е обаче да се научим да мислим отвъд образността, трудно е да се научим да се взираме отвъд видимото. На пътя към това ново богатство стоят клишета. Клишетата са превъзходно пригодени за репродуциране. Те заместват мислите.

Статистически и екзистенциални модалии

Статистическата представа за 'необходимостта'  -  това, което се случва всеки път.
Статистическата представа за 'възможността'  -  това, което се е случило поне веднъж.

Екзистенциална представа за 'възможността'  -  отвореност към бъдещето.
Екзистенциална представа за 'необходимостта'  -  затуленост чрез миналото.

Забележителното е, че ако статистиката може да схване възможността само откъм миналото, човек личностно може да я мисли най-вече откъм бъдещето.

Зад психологическата нагласа: "Нямам какво да губя"

В определени моменти човек осъзнава, че последното нещо, което му остава да загуби, е всъщност самия себе си. Въпросът обаче е, какво в този момент той разбира под „самия себе си”.

Често под „самия себе си” той разбира физическото си съществуване. Обаче тук има и нещо повече - човек винаги се озлобява, ако му се струва, че е външно принуден под „самия себе си” да разбира „собственото си съществуване”. Т.е. човек инстинктивно отхвърля това тъждество, особено ако то е наложено отвън.

Показателно е обаче, че такива мисли (за отъждествяване на съществуването си със сетното) съвсем не идват по време на война, и то най-вече ако войната е превърната в собствена кауза. В такива моменти собственият живот съвсем не е ултимативното, последното, което може да бъде загубено.
Ултимното, крайното всъщност е смисълът.
По време на война човек освирепява, когато му се струва, че губи смисъл.
По време на война човек се бие достойно и е готов да умре, ако осъзнава, че обладава смисъл.

***
Ако смисълът обаче ултимативно е положен в мен самия, тогава последното което мога да загубя е всъщност собственото ми достойнство. Около тази точка се гради стоическата етика – единственото неотчуждимо, единственото, което не може да ми бъде отнето, е собственото ми достойнство. Единственият начин да се разделя със собственото си достойнство е, всъщност, ако аз сам, доброволно, се откажа от него.
Стоицизмът всъщност се основава върху това - никога и под никакви условия да не се отказвам от собственото ми достойнство.

Освен стоицизма е възможна само още една радикална етика – християнството - според която сетното, което мога да загубя, е Бог.

* Прекрасно би било, ако нямам сили да съм християнин, най-малкото да съм стоик.

Каузалност откъм минало и каузалност откъм бъдеще

Causa на латински означава най-общо причина. Ето защо 'каузалност' съответно ще означава причинност или вид причиняване.

Универсално погледнато има само два вида каузалност, природна и културна. Първата има място в природния свят, втората - в човешкия свят. Първата е каузалност откъм минало, втората - каузалност откъм бъдеще.

В природния свят всяко едно предхождащо състояние на нещата обуславя (причинява) следхождащите го положения на нещата. Казано простичко, това, което е било, обуславя това, което е и съответно това, което ще бъде. Един лесен пример: билярдна топка се движи и удря втора, привеждайки я в движение, втората удря трета и т.н.. Детерминистите не могат да си представят разрив в тази неумолима верига на причиняване от минало към бъдеще.

В човешкия свят е обратното – представата за едно желано бъдеще обуславя настоящите действия. Казано простичко, онова, което все още не е, обуславя това, което е. Един много лесен пример: проектът за една все още несъществуваща сграда обуславя настоящите действия по строежа на тази сграда. В света на културата това е принцип - настоящето е обусловено откъм бъдещето.

В личностния човешки свят каузалността откъм бъдеще се нарича каузалност от свобода. И всъщност точно този вид причиняване е дошла да обозначи в нашия език латинската дума за причина, causa. Защото да имаш кауза означава това: свободно създадената идея за едно желано бъдеще да причинява твоите действия тук и сега.

 А всъщност каузите подлежат на критика – това вече е една метасвобода, свободата на разума.

Истина или смисъл

Античната дума sophia (мъдрост) олицетворява убеждението, че не може да има истина без смисъл и не може да има смисъл без истина. Всяка истина произвежда смисъл и всеки смисъл носи своята иманентна истинност.

В днешния ден тези двете са се разпаднали едно от друго. Науката е приютила бездушната истина, философията се грижи за безпризорния смисъл.

За Аристотел накратко

Най-мощният инструмент на Аристотеловата философия, а същевременно и нейният диалектически момент е този, че тя превежда на пръв поглед непреодолимата противоположност на елеатите между битие и небитие, в една опосредствана и непрестанно снемаща се опозиция между δύναμις (dynamis) и ἐνέργεια (energeia), възможност и действителност.

За актуализацията на смисъла

Налице е един чудесен контраст между българския израз: Това има смисъл и английския This makes sense. Вторият следва да се преведе буквално като „Това прави смисъл” или дори ако пожелаем: „Това произвежда смисъл”.

Българският израз изглежда свежда опозицията до простото наличие или отсъствие – в нещо или има смисъл или просто няма такъв. Сякаш ние съвсем не сме свободни да откриваме смисъл. Явно е обаче, че не такъв е случаят, най-малкото поне не и в нашия свят. Всичко в човешкия свят потенциално притежава смисъл. Ние сме принудени да правим такъв дори и от феномена на смъртта. Ето защо отсъствието на смисъл е всъщност неговото неактуализирано присъствие. - Английският израз е чувствителен към подобен тип амбивалентно присъствие. This makes sense означава, че в полето на първоначалната лишеност смисъл е проблеснал за нас, нещо го е подбудило към актуализация.
Нещо повече, означава, че смисълът е винаги наличен в перспективата на нечие разбиране. И че смисълът винаги е в процес на случване, той е винаги нещо възнамерявано.

Например когато виждаме фраза, изписана на непознат за нас език, ние винаги имплицитно предполагаме, че фразата вече притежава смисъл, макар той да не е актуален за нас. Т.е. изразът: Това няма смисъл, още тук, още на това ниво е ирелевантен. Въз основа на имплицитни знания и догадки обаче, същата фраза би могла изведнъж да просветне за нас. Процесът на загуба и актуализация на смисъл е това, в което живеем.

P.S. Всъщност българският израз: "Това няма смисъл" би могъл се да разбира не в духа на утвърждаването на строги разсъдъчни противоположности, а като израз на един волунтаристичен общностен конформизъм в духа на: "Това не носи нашия смисъл".

Диоген от Синоп

Съгласно преданието, бащата на Диоген Киника бил секач на монети. Синът се заел да преправя делото на бащата, изтривайки лицата и изображенията от монетите в обръщение, поради което и бил изгонен от родния си град.

Има нещо много символично, особено днес, в делото, с което се е захванал младият Диоген. Защото какво друго стои зад съвременното значение на английската дума image, ако не една от най-конвертируимите валути?!? И нима можем да сме по-малко сигурни от Диоген, че ако изтрием имиджа, не ще остане някакво дори бледо подобие на лице отдолу?

***

Безспорно има нещо не просто отблъскващо, но и много възвишено в образа на Диоген, този „полудял Сократ”, както според преданието го е нарекъл Платон.
Картината по-долу е чудесна не на последно място и поради това, че е успяла да улови много от тази възвишеност.

Диоген пали фенера си за да продължи търсенето на човека, според френския художник неокласицист Жан-Леон Жером:

За Декамерон или реконструирането на смисъла

Историите, които се разказват в Декамерон на Бокачо, най-малкото съгласно фабулата имат терапевтична цел. Седем девойки се събират по време на разгара на чумата във Флоренция през 1348 осъзнавайки, че тези масова смърт, която не подбира човеци и животни, е лишила от подобаващия смисъл не само живота, но тъкмо и самата смърт. Поради това те решават да възвърнат жизнения смисъл именно чрез онова, което по презумпция приютява смисъла – разказаната история.

Допълвайки числото си до десет привличайки трима младежи, те се събират в спокойна вила в провинцията и в продължение на десет дни разказват всеки по една новела на ден. Така се получават стоте истории на Декамерон, наречен поради това така - Десетодневие. И тъй като въпросните персонажи-разказвачи в пространството на самата книга едва ли получават друго представяне освен чрез характера на самите истории, които всеки един от тях разказва, струва си въпросната корелация между разказвач и история да бъде проследена. Както разказите могат да хвърлят светлина върху персонажа, който стои зад тях, така и характера на персонажа, обратно, ще допринесе за смисъла на разказаната история. Получава се един прекрасен херменевтичен кръг вътре в самата книга, дори и да пожелаем да изолираме потенционалния читател.

В другия ми блог помествам една таблица, която представя съответствието на разказвач и разказаните от него истории под номер в съответния ден.

Луната е от женски род

 

Съгласно античната и средновековната космология, водеща началото си от Аристотел през Птолемей, орбитата на Луната разделя вселената на два свята – подлунен и надлунен свят. Онова, което е отвъд орбитата на Луната, т.е. надлунният свят, бидейки съставено от петия елемент етер е вечно и неизменно. Докато подлунният свят – светът на четирите стихии - е светът, който живее под знака на Луната и се намира в непрестанно текучество.

Строго погледнато, всичко земно, дори и мъжът, живее под знака на жената/луната (Селена).

Мъжът трябва да се самотрансцендира за да остане мъж. Един от най-сигурните начини за самотрансцендиране е да умре - в битка. Пример – Ахил.

* На изображението - Птолемеевата космологическа система. Бялата вътрешна окръжност е Лунната орбита. Навътре са изобразени четирите елемента - пламъците представляват небесния огън, облаците - въздуха, а най-вътре са водата и земята. Отвъд лунната орбита, в областта на етера (или ефира), са орбитите на петте познати планети и слънцето, а най-външният кръг представлява сферата на неподвижните звезди, разграфена на 12-те зодиакални знака.

** Не случайно преди да бъде призован за Троянската война, Ахил се е намирал на остров Скирос, скрит от света, в женски дрехи.

Дневникът на съзнанието

Съзнанието ни е като [автор на] дневник, в който записваме избираемо - съвсем не всичко, което ни се случва. Толкова много елементи, подробности и нюанси изпадат извън внимание. Склонни сме да записваме само онова, което носи характер на история, със съответни роли и персонажи в нея. Съзнанието ни е едновременно разказвачът и слушателят на историите от нашия живот. Готовите персонажи и завършени истории обаче твърде често ни подвеждат – склонни сме да пригодяваме всичко ново, което се случва, към тях.

В неизписаните страници на дневника новите случки се записват обикновено под готови индекси. Всичките наши познати фигурират като възможни персонажи във възможни истории. А всяка нова история се прикрепя към стара и вече завършена, оставайки в паметта като добавена отметка към нея. Паметта ни е пълна с такива празни отметки, които само удостоверяват и преповтарят стандартната форма на една история.

Да, съзнанието е не особено прилежен автор на дневник. Като цяло следва да бъдем снизходителни към него – то е един твърде тенденциозен, често капризен, а на моменти и отегчен разказвач на собствените си истории.

Денят като дете (из "Книгата на Р.")

Имам спомен как се пробуждах от следобеден сън. Денят, учудващо ведър и ясен, седеше край леглото ми, в очакване да се разсъня. Не бързаше заникъде, а с лека полуусмивка търпеливо ме наблюдаваше, чакайки погледът ми де се избистри съвсем.

Какво ли не бих дал денят отново да приседне така до мен, без да бърза.

Инструмент на истината

Буквализмът в изкуството е преднамерена лъжа, алегорията също. - Истината не може да бъде изказана нито пряко, нито преносно.
Мамейки чрез изричане и изобразяване, изкуството се опитва да постигне онази автентичност, която не подлежи на изричане или изобразяване.

Оповестената и експлицитно заявена измама в изкуството е инструмент на истината.

Себеуважение срещу себелюбие

Себелюбието има две разновидности – благоволение към самия себе си и задоволство от самия себе си (арогантност). Най-успешният им противник е себеуважението.

Това е така, защото уважението, което изпитвам към собствената ми личност, ограничава самоснизхождението и унищожава арогантността.* Нещо, което е видно от факта, че достойните хора са във висша степен критични към самите себе си.

Критичността към самия себе си може да приеме и една виртуозна естетическа форма, която е по силите на малко хора. Това е самоиронията.
Така, парадоксално, самоиронията се явява форма (не толкова етическа, колкото естетическа) на себеуважението.
______

* Вариации върху тема от Кант, Критика на практическия разум (За мотивите на чистия практически разум).

За даването

В състояние да дава е само онзи, който има. Всъщност именно актът на даването е влизане във владение на самото имане.

Малкият ми син Антон обожава да дава. Сутрин посреща подавайки нещо, било то чорапче, играчка или някаква дребна вещ. Или пък навън, на разходка винаги ще подаде камъче или листо. В неговия свят нещата наоколо съществуват именно за да бъдат давани; те са първични почини за общуване.

И наистина - един подарък никога няма единствено и само вещно измерение. Подаръкът е всъщност общение - единството на даване и приемане.
Във връзка с това се сещам, че на друго място бях писал, че вещите първоначално са елементи не от един абстрактно обективен, а от един интерсубективен, междуличностен свят.
 ________

Антон скоро ще навърши година и четири месеца.

За тегобите на писането и лекотата на фразата

С времето писането започва все повече да ми тежи. Също така е вярно, че с времето започвам да пиша все по-добре и в този смисъл съм далеч по-удовлетворен от завършека.
Защо е обаче тази тежест? - още преди да съм приключил някоя фраза - се връщам, препрочитайки я, коригирайки я. А в случай, че се получи наистина добре, тя започва да тежи на останалите.

Докато текстът трябва да бъде равномерно лек и равномерно тежък;  и моментите, в които балансът пропада, трябва да бъдат строго преднамерени и промислени.

Текст не е възможно да се осъществи добре без корекции. Флобер, един от брилянтните стилисти в историята на литературата, е бил известен с това, че коригирането му е струвало далеч повече време от самото писане. А наистина коригирането, когато гледаш от позицията на автор, е далеч по-мъчителен процес от същинското писане.

Блаженство е, когато писането става на един дъх, а корекцията се изчерпва само с лека промяна в словореда или отпадане на израз, с което фразата просто просветва. И олеква, започвайки да се издига като перце, закотвена обаче право в смисъла.