Съмва /разказ/

Крачка по крачка по коридора. Шумът от токчетата й ту се усилваше, ту заглъхваше. Тя сякаш си играеше с тишината, експериментираше. Защото това вече не беше нейната тишина, тя беше негова. Тишина плътна, тежка, инертна – и поради това досадна. Тишина с претенция, изпълнена със самонаблюдение и умора от всичко това. Затова тя просто вече не бе тук. Отиде си с мелодията на токчетата си – виртуозна, леко небрежна и поради това на фона на обстоятелствата: изтънчено вулгарна. Той остана зад болничната врата. Капка по капка – наблюдаваше движението на глюкозата по маркучето. Не чувстваше тялото си, чувстваше само главата. Тя се увеличаваше, бавно, но упорито, подпухна, обхвана леглото, стените, целият свят, съзвездие Андромеда.. Не остана никакво отвъд, с което да си комуникира. Това е проклятието, помисли - да си краен и малък, а заедно с това да си всичко. Да няма „другаде”, където да избягаш от себе си. Да няма пчела и цвете, а само мрак и маркучи, по които той да се процежда, и колкото по бавно, толкова по-добре. В това е цялата ирония на бавността. Съзнанието ти да препуска, ето днес вече е Дамаск, петуниите цъфтят, дамата в черно полага дланта си върху жарта, болката не е в ръката й, а в очите й. Всъщност това тук е другата бавност, тя е красива – тази на търпението, съзерцанието и на смъртта в живота. Да наблюдаваш как дъждът безбрежно вали над Макондо, как мрачните вади влачат дървета, крави, живовляк и вода, много вода... Хубава бавност е тази, а не като онази, ироничната.
Ироничната бавност е онази, градската - точно когато бързаш, а си в задръстване. Раззинал си уста, но животът ти подава в лъжичка малко по малко, на порции. Ще ти се да го изплюеш, обаче продължаваш неистово да проточваш врат и да искаш още и още... Знаеш, че това само удължава агонията, а искаш ли да глътнеш всичко нацяло, това означава да прескочиш живота и да минеш в смъртта, във вечния покой, в бавния дъжд над Макондо...
И да погалиш косите й, бавно, докато тя извръща лицето си от дъжда към твоето – първо виждаш нежната линия на страните й в мрачината, после очертанието на едната й ноздра, първо само като елипса, а после в цялата й прелест, тъмнината на дъжда в живота, кичурче измъкнато от кока й, по детски стърчащо, той отвори устни за да го лапне – и тогава се пробуди. Вселената върна предишните си размери, а той се оказа немощно тяло, петънце в болнична стая, в килийка, и видя огромните й бедра над себе си, разперени, плющящи, с висящи жартиери, чу стоновете й, малко театрално попресилени, но тя мамеше по-скоро себе си, а не мъжа, т.е. онзи задник, който в механична упоритост флуктуираше в пространството между бедрата й, напред - назад, еднобутално.
Вече съмна. Животът плавно продължаваше, без него. Сойката кацна на перваза и понамести криле, жена му правеше кафето, докато онзи, „задникът”, се прозяваше в леглото.
__________________________________________________________________________________________
Внимание: горното е разказ, т.е. художествен текст. Всяка прилика с действителни лица и събития е по специфичен начин случайна, единствено чрез което може да е и закономерна, т.е. естествена.

За възраженията срещу философията

Смислените възражения срещу философията могат да бъдат единствено отново философски по характер.

По отношение на философията може или да се мучи или отново да се философства (дори когато последното се върши аматьорски).

Въображението /етюд/

Въ-ображението е умението да възведеш нещо "в образ".

Но какво е образ? Образ е притежаващото форма, която да обладава свой завършен смисъл, т.е. форма показваща лик. Това от своя страна означава, че образът трябва да бъде от-лич-им и от-лич-ен.
Следователно въображението е онова, което задава лик и прави нещата отличени. Но това означава ли, че преди да дойдат до въ-ображението нещата са нямали свой собствен лик? Ако се съгласим, че те са притежавали такъв предварително, тогава ще трябва да приемем, че те са били въ-образ-ени преди това от някое друго въображение. Защото нищо не може да бъде в образ без въ-ображение.

Но за да имат нужда да бъдат въ-образявани отново нещата, това означава, че техният образ е бил загубил своята образна и от-лич-ителна сила. Това се случва именно с клишетата. От това, че техният образ е ежедневна разменна монета, той започва да се изтърква и да губи своя лик - престава да бъде образ. И тук идва ролята на въображението от втори ред: то трябва да използва онова, което някога е било образ - като материал за нов вид образ. Трудно е обаче за нормалния човешки ум да се откъсне от клишетата, които са толкова често в употреба, че са се превърнали в неговата собствена стойност. Именно това Франсис Бейкън нарича idola fori (идоли на пазара), идолите на всеобщата размяна. Те са убийците на всяко въображение.

Значи формата на стария образ трябва да стане материал за нов образ. Това обаче означава, че въображението за да може да извърши този преход трябва да излезе извън всяка образ-ност .
Но кое е отвъд всяка образност? - Онова, което е отвъд всяка образност, е мисленето, защото то борави не с образи, а с идеи.

Т.е. въображението от втори ред за да бъде осъществено се нуждае от мислене.

Атина

Атина е сух, жежък, средиземноморски град. Ако се качи на някой от хълмовете, например на прочутия Акропол (от acro - "укрепен" и polis - "град"), човек ще види едно море от бяло-сиво-сребристи сгради, изнемогващи под откровената светлина на слънцето, трептящи, налични, присъствени до краен предел и човек никак не би се учудил, че понятието за битие (einai) е конституиращо античната гръцка философия. Отсъства всякакво зелено - контрастът се създава единствено от сребристото на присъствието и от черното на сянката. Ако обаче човек се впусне в детайлите от града, тогава няма да види нищо антично - гмежта на хиляди коли и мотоциклетисти, пъплещи дори по най-малките улички и използващи всяко пространство да узаконят своето присъствие. Ще види, че и Античността, дори там където тя е запазена, не е присъствена, а е пред-ставена. Пред-ставена именно за туристическия поглед - тя е оградена, ограничена и заедно с това пре-експонирана. Тя стои единствено само за да бъде видяна, без да изпълнява никаква жизнена функция. Едно хербаризирано минало в един град без бъдеще...
И все пак Атина си има своето очарование. То е в шумната небрежност, която сякаш се доверява на климата - "твърде горещо е да си правим труда да бързаме", "твърде горещо ни е за да се самонавиваме". Цялата истеричност на съвременния космополитен град (в който времето е пари и следователно всяко забавяне е парична загуба) в Атина тъкмо е притъпена, озаптена и сякаш заляна със сиропа на слънчевата изотмора. Сградите са пуснали козирки от тенти над прозорците си, белнали се в редици от плавна средиземноморска архитектура - с плоски покриви, широки тераси, няколко-етажни. Най-приятно е в малките улички, в които времето е поспряло - запазени са малките работилнички, дюкяни от общото ни балканско минало - но те, разбира се, са вече прашасали, позанемарени и уморени от безразличието на живущите в съвременния град (където почти всяка стока е вече за еднократна употреба).
Това, което радва погледа е зеленината, точно поради оскъдицата й. Дървета почти няма, а там където все пак се срещат, те изглеждат отглеждани като в саксия, декоративно вели и по градински немощни на фона на сякаш самодостатъчните сгради. Изключение прави античната Агора (площада където са се събирали свободните граждани за да обсъждат делата на града, мястото, което Сократ е ежедневно е протривал със сандалите си, в ироничното си търсене на мъдростта). Агората е всъщност оградена като музей, в окото на града, там няма сгради, няма асфалт или каменна настилка - всичко е земя и пръст, както си е било, и тук-таме маслинови дръвчета и пинии, полегнали фрагменти от колони, а леко по хълма - цялото запазено тяло на един малък храм на Хефест, бога-ковач, съпруга на Афродита, извайващ стихията на търпеливото небе чрез строгостта на потъмнял мрамор. Пак там на Агората, в центъра - една малка византийска църквичка от 11 век, контрастираща на патетиката на Античността. Съхранила е очарованието на ранното християнство - малки, фини форми, сякаш деликатни, всичко се вижда в строежа й: тухличка - по тухличка, камъче по камъче, сякаш символизиращи самостта и достойнството на всеки един богомолец през вековете.

Бележки към значението на думата "изкуство"

Думата "изкуство" обикновено се използва в най-широк смисъл. В този широк смисъл под нея обикновено се има предвид някакво умение, което не е естествено разпространено сред хората, а се придобива след известен период на упражнение и добиване на опит. В същия този смисъл например се говори за изкуството да балансираш върху опънато въже, изкуството да свириш на гребен, изкуството да масажираш, изкуството да лъжеш или пък изкуството да се харесваш на всички. Във всички тези случаи думата „изкуство” е синоним на добре овладяно умение.

Нещо съвършено различно обаче се има предвид, когато кажем „изящни изкуства”. Френският и вече универсално приет термин за това е beaux arts. Тези изкуства се наричат така, защото те имат работа не с постигането на някаква полза или на телесно удоволствие чрез някакво умение, а се отнасят до явление от съвсем друг род, а именно - красотата. Изящните изкуства биват най-общо три – изобразително изкуство, музика и литература, заедно с множество смесени или синкретични форми, каквито са например операта и киното.

Изящните изкуства имат за свой медиатор (посредник) благородните или теоретичните сетива, които са две: зрение и слух. Зрението и слухът се различават от останалите три сетива (обоняние, вкус и осезание) по това, че те не се нуждаят от разлагането, разпадането или вещественото обладаване на своя обект.

В този смисъл няма нищо чудно в това, че в протежението на цялата човешка история „изкуствата”, които се основават на последните три не-благородни сетива, като готварството (вкус), парфюмерията (обоняние) и масажът (осезание) не се считат за изящни изкуства. Французите например, при все че минават за най-големите ценители на качественото вино или на умелия сексуален масаж, никога не биха определили съприлежащите им умения като beaux arts. Обратното би минало за проява на наивност или дори на глупост.

Красотата е жестока! /ескиз/

 

Красотата е жестока!Към кого е жестока? Ами че към живота.Красотата забива тарана си в тялото на живота, той потръпва, гърчи се - конвулсии, писъци, сълзи и изумруди... Обаче на вас да не ви е жал за живота!?! Не бива! Дебелокож е той, дебелокож, досущ хипопотам. Рубенсовият хипопотам, раззинал паст, в предсмъртна агония, при все това по-жив от всичко останало.

Но моля ви, накъде се е затичало това девойче?
Не я пускайте в картината!


Картината: П. П. Рубенс, Лов на хипопотам

Бургаски парапет /миниатюра/

Пейките в ляво от казиното. Свечерява се. Рибарки с тънък писък летят и рисуват траектории по мастилено синьото небе. Вятърът игриво роши вълните и ги тласка към брега. Хоризонтът се чуди кому да отстъпи - на морето или на небето.

Косата ми е току-що остригана и приятно чувствам ласките на вятъра по темето си и над ушите. Сякаш ръката на девойка. Твоята ръка...

Щрак! - от отварянето на водката. Дневната светлина вече съвсем премижа. Поморие отдавна вече не се вижда скрито в морска мараня. Разливаме. Припламва фарът на остров Св. Анастасия. Обожаваме неговия нечетен ритъм. Цък____Цък_Цък____Цък_

Минало и бъдеще са се обединили и са полегнали в скута на настоящето.
Един самотен гларус е кацнал на покрива на казиното и отегчен от нашите разговори е наченал своя плавен речитатив за живота, вселената и всичко останало...

Nucleus

Nucleus, Hemispheres /Live/, 1970

Любимият ми джаз-рок концерт.
Много ентусиазирано свирене съчетано с типична британска резервираност. Първото - в похвата, второто - в третирането на темите.
Съдържа материал от първите два студийни Nucleus.

Записан е март 1970 на два различни сешъна в Лондон и Брюксел, месец преди излизането на Bitches Brew на Майлс Дейвис. Това съчетано с излизането на Third и Noisette на Soft Machine (още по рано - януари 1970) ясно показва, че британският арт-джаз-рок възниква напълно независимо по отношение на американския фюжън.

Музикантите:
Йън Кар - тромпет, флигорна
Браян Смит - тенор-саксофон, сопрано-саксофон, флейта
Крис Спединг - китара
Карл Дженкинс - обой, баритон-саксофон, пиано
Джеф Клайн - бас
Джон Маршал - ударни

Ехо

Когато сме Аз и Ти, няма никакво то. Светът се смалява, смалява до точица - нашата взаимност. Времето поспира, оглежда се и се ослушва. Когато разбира, че няма никой друг освен нас двамата, поляга да си почине в твоите очи.

Ах как искам да изкопая дупка в земята и да изкрещя в нея тайната си: "Обичам те!".

Оттеглям се тихо, дано да няма ехо.

Популяризаторски коментар върху четирите момента на съждението на вкуса у Кант

1. Вкусът е способността за преценка на един предмет или на един начин на представяне чрез удоволствие или неудоволствие без всякакъв интерес. Предметът на такова удоволствие се нарича красив.

2. Красиво е това, което се харесва всеобщо без понятие.

3. Красотата е форма на целесъобразността на един предмет, доколкото тя се възприема при него без представата за една цел.

4. Красиво е това, което се познава без понятие като предмет на едно необходимо удоволствие."

Имануел Кант, Критика на способността за съждение, с. 86 -121

***
Коментар:

1. Първата дефиниция на Кант касае първия момент на съждението на вкуса съгласно неговото качество. Тук акцентът пада върху чувството за удоволствие без интерес. Какво означава това? Че естетическото удоволствие визира предмета без всякакъв интерес свързан с неговото използване, консумиране или възможни облаги, които би могъл да принесе. Например когато гледаме на една красива жена като на възможен сексуален обект, ние я гледаме с определен интерес, т.е. не я гледаме с естетически поглед (не виждаме красивото в нея). Също така - когато гледаме на едно произведение на изкуството с някакъв търговски, социален или комуникативен интерес, ние също не виждаме красивото в него. Например когато гледам на една картина, албум, книга и т.н. с оглед на някакъв интелектуален престиж или пък общуване с определен кръг от хора, които те биха могли да ми донесат, тогава аз не гледам на тях с естетически поглед (не възприемам красивото в тях).

2. Вторият момент на съждението на вкуса касае неговото количество. Тук акцентът пада върху всеобщо без понятие. По принцип понятието носи в познанието всеобщите признаци на даден клас от обекти. Въпреки това в естетическото удоволствие ние харесваме предмета, без всякакво понятие на какви признаци всички обекти трябва точно да отговарят за да ги наречем красиви.
И въпреки това ние го харесваме всеобщо, т. е. считаме, че в наше лице всеки един субект на естетическо възприятие би трябвало да се съгласи с нас (стига харесването да е искрено).
 
3. Третият момент на съждението на вкуса касае неговото отношение. Тук акцентът пада върху целесъобразност без цел. Ние чувстваме, че в естетическия обект всичко е свързано чрез някаква целесъобразност сякаш в един цял организъм, т.е. няма нищо случайно, без заедно с това да можем да познаем една цел, на която всичко това да служи.
Това е свързано и с факта, че изкуството не може да има служебна роля спрямо някакви външни неестетически цели - били те прагматични, познавателни, морални.
 
4. Четвъртият момент на вкуса касае неговата модалност. Тук акцентът пада върху необходимо без понятие.
Това е свързано с чувството за принуда, с която красотата сякаш ни обвързва - ние не можем да не я признаем. И въпреки това тази принуда не е рационално познаваема - ние не можем да познаем чрез понятие основанието, поради което следва да я признаем.

Моля, върнете времето! /разказ/

Беше преди около три години. Раницата проскърцваше на гърба ми, нищо че бе нова и почти празна. Всичко наоколо показваше един свят на чужди хора, бледи, затворени, бозаво облечени. Дори разбиращата им усмивка беше някак си далечна и поради това изглеждаше пренебрежителна. Бях тръгнал на съботния пазар (колко снизходително – има пазар цели два пъти в седмицата!), единствено на който човек може да си купи разни ориенталски вкусотии. Например: бяло саламурено сирене, сармички, кьополу и мариновани чорбаджийски чушлета... Носталгия към балканското, ще кажете? – Вероятно е така.

Първо започвах да обикалям измежду разните фургончета за да се насладя на атмосферата, цветовете и да вдъхвам аромата на екзотичните подправки. Ето това ми харесва тук – въздухът по принцип е толкова безличен откъм мириси, че когато човек попадне на едно такова приказно ориенталско оазисче от стоки (разбира се перфектно подредено и спретнато), контрастът е толкова силен, че всеки нюанс от ухания те удря като откровение. Нещо като обонятелна симфония. И няма как да не се сетя за един разказ на Стинислав Лем, в който неговият герой, гост на далечна планета (почти досущ мен), с мисълта, че отива на класически концерт, пропуска назалната симфония, която всъщност изпълняват, поради хремата, която го мъчи. Но аз сега нищо не изпускам, а възприемам и се радвам на чудното, почти стилизирано многообразие от аромати.

И точно тогава изведнъж я видях отново – момичето от първия ден! Беше пред щанда с маслините, с гръб към мен. Познах я по прическата, като купичка, скосена навътре, отзад и отстрани, така че се виждат половината от ушенцата й, цялото й тънко вратле, с мъничко триъгълниче от мъх в средата, обърнато надолу. Да ви кажа, изтръпнах. Точно снощи, убеден, че повече няма да я видя, експлоатирах спомена си като я слагах да си ляга гола до мен, мъчейки се да възстановя и най-малкия детайл от лицето й в паметта си. Вероятно ще попитате: Е добре, кое е това момиче, откъде го познаваш? Ами да ви кажа - аз съвсем не я познавам, нито знам как се казва. Спрях я случайно още първия ден, когато пристигнах и когато търсих онази проклета университетска „гостоприемница”, чийто точен адрес бях забравил на листчето в София. Момичето не знаеше къде се намира, но започна да размишлява на глас толкова мило и толкова загрижено да ми помогне, че аз направо се трогнах, размазах се от уют в този чужд за мен град. За съжаление това продължи само няколко минути, дори сега си мисля, че вината за това беше моя. Аз някак си се опасявах да не би да й губя времето, така че някак си прибързано и твърде учтиво й благодарих, макар тя като да бе склонна да тръгне да търси гостоприемницата заедно с мен. Колко пъти след това прехвърлях тази сцена в паметта си! – когато се разделяхме и двамата сякаш бяхме тъжни и огорчени от онези мои чужди думи на благодарност, прекъснали срещата. И ето аз сега я виждам отново, тя тъкмо плаща за маслините и ще се обърне. Аз изведнъж се отърсвам от вцепенението, правя припряно няколко крачки напред покрай сергията в излишното желание нашата среща да изглежда като в движение и напълно случайна. И ето тя вече се е обърнала и ме вижда. Плаха усмивка от радост грейва на лицето й. Аз също се усмихвам, но краката ни не ни слушат – те правят още по една, макар и нерешителна крачка и ние вече сме се разминали - само с по едно Hallo за поздрав.

Този път вече завинаги.

______________________________________  
Всяка прилика с действителни лица и събития е по специфичен начин случайна, единствено чрез което може да е и закономерна, т.е. естествена.

Един малко известен исторически факт

Когато след превземането на Йерусалим и успешното приключване на Първия кръстоносен поход на един от водачите - Реймонд дьо Сен-Жил, Тулузки граф, му предлагат да стане владетел на новооснованото Йерусалимско кралство, той отхвърля с думите: "Няма да нося корона от злато, там където Христос е носил трънен венец."

Тези думи безкомпромисно показват, че рицарството не е било само идеал.

The Margin

Радикалният звук.
Ръждивата китара, пепеливият бас и саркастичният глас освобождават живота от всичко излишно. Без поза и без вживяване. С разбиране. Една клетка изкуство, един цял свят. Агресията е в самоочистването, отърсването. Отговорност най-вече към себе си. Резултатът е нежност.

Портрет

Ел Греко (1541 - 1614) не е пейзажист, тази картина е по-скоро изключение. Може би тъкмо поради това той е изрисувал града, сякаш прави портрет. Линиите са стилизирани и същевременно нетенденциозни, допускат вариативно тълкуване на характера. Челото на града (небето) е сякаш осенено от мисъл, още непрояснена, с отделни топоси, които навяват догадки, досущ енигматичното изражение на едно непроницаемо лице. Дефилето на реката задава личната архитектоника, строга и същевременно вглъбена, с мрачни зевове – една лична несантиментална тайна, която не е вманиачена в търсенето на изповедник.

_______________________________________________________
Ел Греко /Доменикос Теотокопулос/, Изглед от Толедо, 1597

Манхайм

Твърди, рязко проточени форми. Без дълбочина - сплав и смес, със строго очертани граници. Стерилитет - лишеност от пластика. Тук-таме все още битува едно островно минало отпреди войната, задушено в агресията на новия просперитет. Цветовете - има ги, но изглеждат излишни и насилени. Сякаш едно измерение е напълно достатъчно - отраженията върху полираната плоскост на непроницаемите до слепота прозорци на бизнес-сградите.
Трамваите безшумно се шмугват покрай мен, а аз имам останала една-едничка бира в раницата. Преди попълването на запасите, сядам да я изпия пред стария Rathaus. Тук с християнска откровеност и със златни букви все още се изисква съжителството на двете каменни девойки на фасадата - Justicia (Справедливостта) и Pietas (Милосърдието).

Музиката на Magma

Magma е най-добрата джаз-рок-арт-авангард формация за всички времена. При никоя друга група не може да се чуе подобен стил. Нарича се zeuhl.

 Magma са французи, пеят на измислен език (kobaia), който звучи като нещо средно между холандски и фински, обаче на по-лиричните пасажи северняшката му твърдост отстъпва на нещо по-близо до мекотата и песенноста на френския и италианския.

Кристиан Вандер, основателят на групата, съчетава с основание репутацията на един от най-добрите съвременни композитори, а и на един от най-добрите джаз-барабанисти.

Стилът е някаква сплав между класическа хорална музика, нео-барок (например "Carmina burana" на Карл Орф), джаз-фюжън, психеделия, арт-рок и експериментален авангард, обаче не може да се сравни с нищо чуто дотук. Вокалите са насечени, репетативни (често една тема се повтаря с нарастващо напрежение, докато се преобърне в друга), има многогласие между мъжки и женски вокални партии, басът е джазов, клавирът е психеделичен, често има включена брас-секция или отделен тромпет или сакс.

Има нещо средновековно, мистично, дори ритуално-оргиастично в звученето, напълно отсъства атмосферичността, танцувалността, резигнацията и лигавенето в стандартния американски джаз.

Изключено е Magma да се слуша като фон, това е музика, която изисква внимание, в противен случай неусетно полудяваш.

Реципрочност

Когато отмъщението е насочено към себе си, ти искаш да убиеш всичко в другия, което те е страх да си позволиш да бъдеш ти.

Когато отмъщението е насочено към другия, ти искаш да убиеш всичко в себе си, което би ти позволило да го разбереш като "ти".

Старият Созопол

Меко слънце криещо се зад перести облаци. Тихи стъпки по неравния паваж. Времето замира и се зъвърта в пиян транс из зелените кълнове на смокините, избили в краищата на все още сиво-зимните клони. Спокойствие се стеле се на талази и бавно покрива изтеглените на кея рибарски лодки.
Мирише на съхнещи водорасли и солени водни пръски. Там на скалите. Където се срещат стихиите на водата и земята, където хоризонтът е вертикален, а спомените бавно плетат платното на бъдещето.

Философската уличка - "Анаксимандър". Той сякаш присъства тук със своето архе: безпределното. Онова начало, което е и зачатието и смъртта на всеки предел. Отвъд всяко очертание и линия на старите къщи, отвъд постоянно съхнещото дърво, се простира без-началното, което дава начинание на всеки контраст. Възмездието, което търпи тук крайното, обаче е търпеливо възмездие, то като че се е въплътило в плавния речетатив на самотен гларус, който сякаш вечно ще се сбогува със самия себе си...

Мирише на сол и на съхнещи кафяво-зелени водорасли и аз бих искал да погледна на света през кехлибара на още една бира...

Толедо

Толедо – градът на Ел Греко. Реката като змия го е пристегнала от три страни, а хълмът сякаш естествено израства в крепостни стени. Тесните улички са с неправилна форма, с избелени от слънцето зидове на къщите, по които осмелилите се да навлязат автомобили чупят страничните си огледала. Разхождам се, а устата ми е суха, някак си по Дон-Кихотовски съм престанал да отделям слюнка. Това не е просто метафора за отсъствието на желание, на нагон, а като че ли самата архитектура търпеливо изсушава тялото, оставяйки блясък на креда само в очите. Редуват се дюкянчета с дамаскинати, известните толедски бижута, с фини златни филиграни върху плътно черен фон. Да, признавам, златото може да бъде красиво и въодушевяващо, но единствено когато, бидейки само ефирно и леко, контрастира с тази попиваща всяка светлина черна основа. Небето е подкупващо синьо, позачервено по краищата, а изкачвайки се по едно тясно уличенце (толкова тясно, че спирайки, едва мога да си сложа ръцете на кръста) излизам пред една от най-прекрасните гледки – тънкият и лек кръст на отсрещната църква безкръвно е разсякъл синевата. По-късно, връщайки се обратно, завивайки зад един ъгъл попадам на две героини, вероятно скоро напуснали картина на Ел Греко. Както може да се очаква, лицата и телата им (макар и невисоки) са странно издължени, а в очите им светлее онзи топъл поглед, сякаш току-що са видели Христа. Разпънали са някаква дреха и със звънки гласове приканват едно малко коте, спряло се несигурно по тънкия перваз на втория етаж, очевидно неспособно да са върне към един обрамчен с обветряни дантели прозорец, да скочи, да се довери.

Протагор

Протагор се протегна, после си обу сандалите на две на три, и кършейки рамене за да прогони полепналия нощен хлад, се запъти към любимото си място под платана. Наблизо шуртеше ручейчето на прекрасната малка нимфа-наяда Кризомена.
Полегна на хълбок, разгъна ръкописа си, където с различни почерци, под различни ъгли, и в различни пресечни точки се срещаха вариантите на едно и също твърдение: "Нимфата е мяра на всички неща". Идеята беше следната: аз ставам и лягам, влизам и излизам, забавям се или се забързвам, вдишвам или издишвам, повдигам вежди или сключвам вежди - и всичко това единствено с мисълта за онази малка нимфа, следователно ... нимфата е мяра на всички неща.
Нещо обаче бе неясно в това твърдение и то бе точно неопределеността на определителния член. Дали под това "-та" на "нимфа-та" трябва да се разбира точно малката Кризомена, или пък "нимфостта" на всички нимфи изобщо?
Тогава един стършел прелетя пълна орбита около главата му, той осъзна себе си като субект на любовта си и му дойде отговорът на въпроса. Ако промени твърдението в следното: "Човек е мяра на всички неща", всичко си идва на мястото. Всички нимфи в миг намират оправданието за съществуването си в човешкия ум, а когато се каже "човек" няма нужда да се уточнява дали се има предвид само моята интимно-скъпоценна личност или безкрайната армия от онези, които биха могли да са на мое място.
Плавна благост се разля по софистическите бръчки на Протагор, и той стана да потърси добрия старец Пан за да му измоли буркан с вино.