Силата, дефинирана прагматически, е степента от усилие, нужно за да постигнеш нещо. Ако полагането на въпросната степен на усилие е отвъд възможностите ти, тогава нещото е преко силите ти. Всяка сила може да бъде интензифицирана от подходящ инструмент, например лост, сопа или парен чук.
Но така силата е дефинирана иперсонално. Какво става, ако силата е насочена срещу друг човек? Това собствено означава - срещу друго разумно същество? В такъв случай силата отрича способността на разума да свърши нещо, например посредством разговор и дискусия. Погледнато от позицията на силата, разумът представлява специфична инстанция на безсилие.
Бихме могли наистина да кажем: Ролята на разума е в подбора и изработването на подходящи инструменти за интензифициране на силата. Но това приписва служебна функция на разума, присъща по-скоро на разсъдъка. Разумът е най-вече коректив по отношение на ценностната адекватност на целите, които си поставяме. В този смисъл разумът предпочита да проектира власт пред това да развърза, да освобождава сила.
Властта може да се упражнява и без прилагането на сила. Но властта предполага както възможността, така и оправдаността (т.е. легитимността) на прилагането ѝ. За последното властта се нуждае и от авторитет. Но авторитетът е всъщност онова, което прави прилагането на сила от страна на властта редундантно, т.е. излишно и прекомерно.
Прилагането на сила може да срине авторитета, но да усили страха (в това число и у субекта на силата). А страхът е най-опасният враг на разума.
