Конюнктура и литература

Достойно за отбелязване е, че едни от най-големите, най-превратни, а и най-чудесни писатели на 20-ти век са останали непокътнати от Нобеловите награди. Нека само да спомена: Марсел Пруст, Джеймс Джойс, Бертолд Брехт, Владимир Набоков, Макс Фриш.

Това иде категорично да покаже, че наградите за "литература" може и да имат нещо общо с конюнктурата на времето, но не и с литературната стойност.

За енциклопедиите

Енциклопедия означава от гръцки образование (paedeia) в кръг (en cyclo). Въпреки съвременната пейоративна тенденция в употребата на думата, първоначалната конотация съвсем не е била учене в кръг, т.е. тъпчене на едно и също място, а конотация на завършеност. В кръга именно началото и краят съвпадат. Началото се сбъдва едва в края и краят е пребъдването на самото начало.
В този изконен смисъл на думата първият и последният енциклопедист на знанието е Хегел. Единствено при него змията на знанието захапва своята опашка и се установява в един уравновесен пръстен.
Всички останали персонални или колективни енциклопедии се намират в лошата безкрайност на трупането на информация от А до Я или ако пожелаете от А до Z. Всеки фрагмент на знанието е подреден до съседния на базата на азбучния или друг случаен признак. Несродството е тяхната единствена общност. Това особено важи за нашето време – енциклопедията е безродността на знанието и смъртта на познанието.

Собственост и богатство

При все консервативната природа на българина, видно е как и у нас принципът на богатството вече започва да унищожава принципа на собствеността. Притежаваното, имотът са инертни, докато парите са ликвидни*. Ето защо собствеността вече започва да има значение само с оглед на паричната си равностойност (и в крайна сметка възможната й продажба или ипотека). В този смисъл собствеността е изпразнена от старото си съдържание да задава пространството на един дом, да огражда човека с един траен свят от предмети, които са могли да допринасят дори за времевата идентичност на една фамилия, предавайки се от поколение на поколение. Ето как в днешния свят предметите вече се произвеждат за еднократна или най-много няколкократна употреба, която ще трае в рамките на максимум няколко години. След това предметите се заменят с нови, за да могат от своя страна да имитират ликвидността на парите и съответно да не я възпират. Рекламният механизъм е призван за да осигури в психически план именно възможно най-бързия и безпроблемен оборот и замяна на използваните предмети.

Уродливият остатък от стария принцип на собствеността е култът на българина (независимо от ограниченията на покупателната му способност) към скъпи, маркови предмети, който придобива изострени форми на фетишизъм. Разбира се, „достойнството” на тези предмети (телефон, автомобил) отново се измерва с тяхната парична стойност, но в лепкавата природа на връзката и в размиването на границата между човешката личност и предмета е налице деформиран архаизъм.

_______________________
* Думата е много точна: liquidus означава на латински течен. Бързото и лесно текучество на активи е един от залозите за "здравето" на една икономическа среда.

Знание и познание / Wissen und Erkenntnis

Забележително, а и симптоматично е, че в немския език двете думи за знание и за познание (съответно das Wissen и die Erkenntnis) са с различен корен.
Ако бихме поискали да се изразим хегелиански, бихме могли да кажем: знанието, за разлика от познанието, не помни своето ставане.
Ако бихме поискали да се изразим кантиански, бихме могли да кажем: знанието е аналитично, познанието - синтетично.
За отношението между двете можем да приведем следното удивително изказване на Кант: „Там, където разсъдъкът преди това не е свързал нищо, там той не може и нищо да разложи, тъй като само чрез него нещо е могло да се даде на способността за представяне като свързано."

В заключение: знанието е неосъзнатият с оглед на своя произход продукт на познанието. Казано другояче: знанието е сънят на познанието. Тъкмо чрез факта на своята неосъзнатост, знанието, както е известно, е далеч по-опасно от осъзнатото незнание.

Накратко за "Дон Кихот"

Защо "Дон Кихот" е най-чудесната книга? Защото по неподражаем начин предава разкрача* между човека и неговия идеал във всичките му възможни аспекти: очарователен, налуден, комичен, въодушевяващ, рационален, гротесков, трагичен...

________________
* Никога незавършим.

С главата надолу (из нечий дневник)

Отразеният свят на езерото е по-добър. В неговата повърхност са се разтворили всички неравности, ущърбности и нечистотии на този тук. Дори и цяла Витоша се е превърнала в свой миниатюрно завършен анти-макет. Защо ли само третото измерение се е заключило в дълбочината на моя поглед? Аз самият всъщност не съм придирчив. Освен към честността. Не понасям инверсията на честността. Ето защо трогателно е един цял свят да виси достойно с главата надолу, това най-малкото говори за неконформизъм.

Симптомът на "българската" култура

Основният и определящ белег на "българската" култура (в частност на "българската" философска култура) е без-основността, която много лесно кулминира в повърхностност. Винаги ще се намерят "автори" на статийки и брошури, които с лекота жонглират поне с десетина световни имена наведнъж, но няма да се намери и един автор на задълбочено и цялостно изследване, което да положи основите за познаване на родния език на поне едно световно име.
Оттук и нашата неспособност сами да продуцираме световни имена.

За ролята на парите в човешкия свят

Ролята на парите по отношение на човешкия свят винаги е можела да бъде само една - инструментално-превантивна. Те да съдействат на човек да се съхрани независим от бита, така че той да може да се посвети на собствените си наклонности, на собствените си интереси, най-общо казано - на собствения си свят. Битът е една по своята същност антигонистична сила по отношение на човешкото (битът ни притиска към обезчовечаване), а онази роля по дистанцирането от бита в предишни времена е можела да бъде изпълнявана освен от парите, също и от други фактори като например социален статус, фамилно достойнство...

Парите обаче както могат много добре да изпълняват гореспоменатата функция за дистанциране от битовото, така и по същия начин могат да превърнат човешкия индивид във функция на собственото си самореализиране. Това, дали човек ще употребява парите или те ще употребяват него, зависи от това, дали той предварително е изградил собствена завършена индивидуалност, със свои собствени самостойни интереси и цели. Тези интереси и цели могат да бъдат най-общо три вида: теоретични (философия, наука), естетически (изкуство) или просто индивидуално-личностни (добра компания, семеен уют). Ако човек не притежава подобна устойчива индивидуалност със самостойни интереси, тогава парите много лесно ще го превърнат в свой придатък. Самият човек ще се превърне във функция на своята стойност на пазара на труда и няма да е в състояние да открие своята индивидуална стойност в друго измерение, освен в това, колко той струва на пазара – т.е. какъв доход (покупателна мощ) би могъл да си осигури. Колко много хора отъждествяват себе си със сумата (числото) на своята покупателна мощ и съответно колко много празни хора (без своя вътрешна ценност) живеят около нас, всеки може да прецени сам за себе си. Думата „кариера” много точно бележи „жизнената” цел на подобни хора - те се превръщат в безжизнени апендикси към собствената си професионално-социална функция и покупателна способност.

Финансовата стойност (цената) на такива хора може много лесно да бъде изчислена от всяка една банка – тя се изчерпва от размера на кредита, който една банка би си позволила да им отпусне, на базата на настоящето им работно място и способността им за служебна мобилност. За съжаление такива хора не могат да видят в себе си и себеподобните си никаква друга стойност освен финансова и точно в това се изразява нищетата (мизерията) на тяхното Аз.

Пояснение: Този текст визира ролята на парите в човешкия свят. Парите биха могли да имат и други роли или по-точно функции - например във виталния свят (света на хората в качеството им не толкова на човеци, а на живи същества).

Embryo

Чудесно е да откриваш нова музика. Под нова музика естествено разбирам лично нова, интимно нова, а не актуална, т.е. издадена последните месеци. "Актуалната" музика не се открива, тя се потребява, при това има срок на годност - следващата година тя вече не е актуална.

Аз открих Embryo за себе си преди повече от година, но едва напоследък чух целия спектър от проекти правени от групата. Embryo притежава уникален състав, в центъра на групата са няколко немски джаз-музиканти обединени около Кристиан Бурхард (клавишни, ударни, вибрафони), а през годините на съществуване от 1967 до ден днешен, през групата са преминали повече от 400 други музиканти от различни националности, участвали в различните проекти. В началото стои съвместният албум на Кристиан Бурхард с американския джаз пианист Мол Уолдрън, който продължава през годините да участва в различни формации на групата. Въпреки, че този първи запис се явява изчистен, нежен и елегантен пост-боп, групата всъщност израства от същата почва, на която расте и се развива германския краут-рок. Ето защо първите албуми на същинските Embryo (1970-1973) представляват сплав от джаз, блус, рок и психеделия, потопена в мътния и субстанциален звук на краута и вдъхновена от импровизационния принцип на джаза. От втората половина на 70-те години групата започва да се ориентира към джаз-фюжън с елементи от източната музика, като голяма част от късните проекти са записвани по време на дълги пътувания из Магреба, Близкия Изток, Иран и Индия, заедно с местни музиканти. Учудващо е, но тези албуми запазват неподправен усет към автентичното - както към собствено европейския екзистенциален момент на импровизация, така и към трансово-хипнотичния елемент на местната музика.

Embryo съхраняват във всеки един свой запис наред с перфектния инструментализъм също и една своеобразна острота, ангажираност, откритост и безкомпромисност на същински музикалното съдържание.

TV новини

Информационното телевизионно зомбиране.
Неговата стратегия се основава изцяло върху едно двойно внушение: 1/ от тези новини ще НАУЧИШ ВСИЧКО и 2/ отгоре на всичко ще ти бъде ПРИЯТНО. Ако вторият ефект е налице: нагледал си се предоволно на чужди нещастия, на фона пошло-претенциозния имидж на водещите и тяхната сърцераздирателна загриженост за социално-битово-политическата съдба на България и света (т.е. няма начин да не ти е било приятно), тогава ти със сигурност си получил и първото: пълна информираност. А щом знаеш всичко (при това съчетано с цялата приятност и удовлетвореност придружаваща въпросното "знание"), за какво ти е още да извършваш и онази старомодна дейност, наречена мислене?!?

Хайнрих Бьол

Хайнрих Бьол е автор, който притежава изострен усет за личностно-човешкото и подчертан негативизъм към всичко, което би претендирало да го подмени – било то от политически, социален, общностен или индивидуален характер. По немски точно и категорично, но и същевременно умело и деликатно, той прокарва демаркационната линия между честността към себе си и самозаблудата, разграничение винаги придружено със съзнанието, че същинската откровеност е именно откровеността към самия себе си.

Четенето на Бьол поддържа едно радикално живо изискване за автентичност към живота и непоносимост към изявите на фалша. Онзи, който е открил Бьол за себе си като автор, струва ми се, не ще го изостави.
_______________________________________________
Хайнрих Бьол /Heinrich Böll/ (1917 – 1985) е немски писател от следвоенния период, роден в Кьолн. Сред най-хубавите му романи, преведени на български, са: „Възгледите на един клоун”, „Билярд в девет и половина”, „Групов портрет с дама”, „Изгубената чест на Катерина Блум”. Удостоен с Нобелова награда по литература през 1972.

Носталгия по Протагор и хората

Завчера Маурицио де Агостини отбеляза със зле прикрита носталгична нотка в гласа:
Вече все по-трудно можем да заявяваме от позицията на един горд антропоцентризъм, че човекът е мяра на всички неща. В този свят, в който живеем, човек се превръща в мяра на своето потребление и покупателна способност.

Миналата година в Мариенбад

Дисконтинуалност и фрагментарност на пространството и времето, където отправна точка няма, нито пък правило, което да те води в преминаването от един фрагмент в друг. Всяко пространство-време е капсулирано, затворено в себе си, само-референтно, една подлежаща на опоетизиране и тъкмо поради това безжизнена съвкупност от детайли, в която лирицизма и отегчението са скачени и взаимно-компенсаторни.

Единственото, което е в състояние да навърже тази съвкупност от детайли в редица е проектът на едно само-търсещо се из елементите съзнание, нерешително пристъпващо към едно само-откриване въз основа случаен принцип, позволяващо вселена от множество други възможни подредби.

___________________
"Миналата година в Мариенбад", филм на Ален Рене от 1961, по сценарий и диалози на Ален Роб-Грийе.

Празник и секуларизация

Натоварването на определен ден (празник) с извънмерна стойност по отношение на другите дни (ежедневието като цяло) е белег за дефицита откъм стойност на последните. В една секуларизирана култура празник е еквивалентно на из-празване на ежедневието от стойност и съдържание.

Азът и огледалото

Децата изпитват необичаен интерес към сенките и отраженията. Вероятно тъкмо защото в тях светът се сдвоява, дублира и се представя като нещо различно от себе си. Това е разбирането за първичния метексис* (или първичния мимезис**) на нещо в нещо друго. Процедурата по разпознаването на някакъв обект в отражението му изисква първоначално /1/ възприемането му като отделен, независим, абстрахируем от неговата околност. На второ място /2/ това е стъпката по неговото отъждествяване с образа му (това е същото като това!) /и на трето /3/ схващането на обекта като различен от образа си. Едва в третата, последна стъпка, образът започва да важи като знак-отсъствие на обекта.

Разпознаването на себе си в огледалото предполага подобна троична постъпателност, но още първата стъпка /1/ тук е особено трудна, защото тя вече предполага съзнанието за Аз, който съм различен от обектите. На второ място /2/, това е отъждествяването ми с един обект в пространството наред с другите обекти – с моето тяло и едва след това отъждествяването на Азът-тяло с неговото отражение. Единството на тези две отъждествявания дава отъждествяването на мен самия с моето отражение. Третата стъпка /3/ обаче се явява най-трудна, защото тя изисква разграничение на Аз-тялото ми от неговото отражение. За да мога обаче да извърша въпросното разграничение, това означава да мога да разгранича Аз-себе си от Аз-тялото си, в качеството ми на Аз, който прави разграничението, т.е. като инстанция, която е извън (макар и не пространствено) двата отъждествявани и различавани феномена (тяло – образ).
Така се получава, че троичното движение /1/ различаване – /2/ отъждествяване - /3/ ново различаване, при Аза и огледалото се изисква не само в отношението оригинал-образ, но и в отношението Аз-тяло.

Това е едно от най-важните открития на детството посредством огледалото – че аз съм различен от тялото си. Симптоматично е, колко възрастни веднага след това го забравят.

Допълнение:
Макар че Азът е третата, обединяваща и различаваща инстанция в разглеждането на индифициращото различие тяло – отражение, оригинал - образ, а по-универсално положено в отношението мое тяло – мой свят, той често се мисли натуралистично като душа, т.е. като елемент от самото отношение. Чрез това неразбиране класическият философски въпрос звучи така: кое на кое е отражение, дали тялото на Аза или Аза на тялото. Или поставен платонически, съгласно категорията мимезис: дали Азът подражава на тялото или тялото на Аза. Съгласно категорията метексис: дали тялото ми участва в самостойния Аз или азът – в самостойното Тяло. Трансценденталната критика на тези въпроси, би показала, че Азът не може да е страна в тази двоична релация, а е Третото, единствено чрез което тя е възможна.

_______________________________
* Метексис (metexis) /гр./ - участие (платонически разбрано)
** Мимезис (mimesis) /гр./ - подражание (платонически разбрано).

Порто

Портото е вид подсилено вино, наред с хереса (шерито), мадейрата, марсалата. В приключенските книги от близкото минало то фигурираше с англицизираното/германизираното си название – портвайн (буквално: вино от Порто). Отглеждано и произвеждано е в поречието на река Дуеро в Португалия и носи името си от пристанищния град Порто, откъдето е изнасяно по цял свят и най-вече в Англия.
Подсилените вина водят историята си от 16-17 век, когато се е появила нуждата вината да бъдат запазвани по време на дългите презокеански плавания. Това обикновено става чрез добавяне на винен дестилат към зреещото вино с цел ферментацията да бъде спряна. Затова (заради остатъчната захар) често подсилените вина се срещат в полу-сух или сладък вариант. Алкохолното съдържание на портото е между 17 и 21 градуса, т.е. от 4 до 8 над обичайното за едно силно вино.
Вкусът на портото е не толкова винен с плодови нюанси, колкото винен с конячен привкус. Асоциация не със зрели плодове, а с изсъхнали под слънцето семена и ядки. Като че ли всичко в портото е замряло, намерило баланс, улегнало. Търпеливо и спокойно. Затова портото следва да се пие бавно, отмерено и плавно, по възможност в компания с любимия човек, защото това би дало на виното условие да се прояви в пълния букет на своите нюанси.

Декалог X

Десетата част от филма Декалог на Кешловски (взел повод естествено от десетата Божия заповед) показва по превъзходен начин, как онова, което притежаваме, само започва да ни притежава. Да контролира действията ни, да извиква страстите ни, да владее самоопределянето ни, докато сами се превърнем в марионетки на интериоризираната идея за външното. Обсесията на собствеността започва да опустошава самия собственик. Колкото повече от нашия живот влагаме в обектите, толкова повече ние самите обедняваме на живот. Сцената с мъртвите рибки в аквариума от началото на филма, е колкото директна, толкова и субтилна алегория на това обезчовечаване.

Решението е загатнато сякаш вън от самия наратив. Викът на собственическата експанзия от началната рок-песен: „Всичко е твое!” се е изменил в накрая на филма в сократическата рефлексия: „Всичко е в тебе!”. Всеки сам трябва да поеме върху себе си тежестта на решението дали да има или да бъде.

Самоситуиране на философията

Големите умове се раждат във времена с дефицит на разбиране. Големите философи се раждат във времена с дефицит и на смисъл. В днешни дни всичко като че ли изглежда безвъпросно ясно*: преимуществото на кариерата пред личностния свят, предимството на последния модел GSM пред пред-последния, неизбежността на изкуствения и не-природен свят, в който ежедневно сме потопени. Следователно днешният ден е радикално най-нефилософичен и тъкмо поради това радикално най-философичен.

Смърт на философията или начало на нова такава? Чисто диалектически тук вече не би могло да има тъждество.

_____________________________________
* Няма нищо по-"ясно" от неосъзнатата яснота.

Маурицио де Агостини, една късна есенна вечер

Има нещо прекрасно в бавността. Да пристъпяш крачка по крачка, бавно, търпеливо, замряло. Да си прикрил живота в пашкула на безвремието, да му позволяваш да прозира оттам едва в най-ранните пролетни дни и най-късните дни на есента.

О, блаженство на търпението, поради дългото чакане, ти няма да пропуснеш нищо!
О, нищета на нетърпението, поради бързото препускане, ти ще подминеш всичко!

Blues again

Снощи Sugar Blue, един от по-новото, но все пак добро поколение чернокожи блусари (роден 1950), изнесе много свеж концерт тук, в София.
Малцина са музикантите, които могат да издигнат хармониката до ранга на солов инструмент (отвъд просто колорита на звука, заради който обикновено тя е използвана) и той определено е един от тях.