Интересът към историята е като че ли най-добрият лек срещу невъзможността да избягаш от себе си. Понякога ти е струва, че животът ти е дотолкова е обзет от себичността на перспективата от първо лице, че единствената дистанция по отношение на конюнктурното съжителство със себе си се съдържа единствено в абстрактността на музиката (в симфоничното).
Но от своя страна историята като поле на занимания предлага едно друго недотам абстрактно пространство, където е допустима и възможна емпатията - тихото съжителство и съпреживяване на целeполагания с други невидими персонажи.
Облекчаващо е усещането да си загрижен за цели, които не са твои и които заедно с това отдавна вече не са актуални.
