Дали обаче реализмът е оправдан също и да твърди, че съществуването на нещата като разбираеми е независимо от нас?
Не е ли въпрос на тривиалност да кажем, че разбираемостта на нещата зависи от тези, които ги разбират?
Това означава, че ако разумни същества не съществуват, тогава нещата не биха съществували нито като разбираеми, нито като неразбираеми (доколкото неразбираемостта имплицира неуспех в разбирането).
Отвъд тази тривиалност обаче се крие една загадка: смислено ли е изобщо да говорим за неща, които не са нито разбираеми, нито неразбираеми?
Тук лежи и дори една по-универсална загадка: смислено ли е изобщо да се правим, че можем да говорим само от трето лице, анахилирайки фигурата на самия говорител, онзи, за когото самото говорене е смислено?
