За бихевиоризма - с помощ от Витгенщайн и Хайдегер

Самото базисно понятие, от което изхожда един бихевиоризъм, понятието за поведение (behavior) е изначално сбъркано. Защото поведението никога не може да бъде сведено до ответните реакции на един стимул. Да си в поведение означава да си в себе-държане в една изначална ситуираност в света, да си в една само-иманост, която предхожда всяка дразнимост и афицируемост.

Както казва Витгенщайн: "Ако бихевиоризмът беше прав, щеше да е разбираемо да говорим, че една камера възприема". Безсмислено е да говорим, че една камера възприема, защото на нея изначално ѝ липсва само-усещането за една ситуираност в света от първо лице, съответно за нея е невъзможно да фиксира случващото се дори в трето лице.


Още един много хубав цитат от Витгенщайн:
"[Позицията на] бихевиоризма: Изглежда като да съм тъжен - главата ми е толкова оклюмала."
- Няма никакъв смисъл да отчиташ признаците на тъгата си, ако сам не се чувстваш тъжен.

Най-добрата рецензия

Мисля, че всяка донякъде хубава книга заслужава своята най-добра рецензия.

А и струва ми се, най-добрата рецензия на последната ми книга е вече факт:

Ясен Захариев - "Евдемонии" на Христо Стоев 

Онова, което не може да ни бъде отнето

Онова, което не може да ни бъде отнето, или го нямаме, или винаги ще го имаме.

Налице е едно деликатно съвпадение между алтернативите - ориентирано към нашето себе си.

Мнение, вяра и знание

Истината не може да бъде застъпена от ничие мнение, защото целта на всяко мнение е тъкмо да затули нейната (на истината) неактуалност. Да живееш според мнението означава собствено да се примириш да живееш в отсъствието на истина.

Вярата вече дори само в епистемен смисъл стои много по-горе в сравнение с мнението. Във вярата е налице инвестиция на доверие, а това означава инвестиране на нещо изконно мое. Пребивавайки във вярата винаги съществува рискът за невъзвръщане на онова мое, което съм вложил. В този смисъл вярата е нещо като екзистенциален облог ради истината. Неотменим е рискът, след пробния камък на истината (в случай, че такъв е възможен) да остана нецял.

Знанието пък, в отношение към вярата, е само идеал.
Но и нещо повече, в знанието рискът отново стои снет. Т.е. знанието е опрадвадана, но нивелирана отново до мнение вяра.

Пасторално - Маркс и разделението на труда

"Щом разделението на труда влезе в сила, тогава всеки има своята особена, изключителна сфера на дейсност, към която той е принуден и от която не може да избяга. Той е ловец, рибар, пастир или пък критик и трябва да остане такъв, докато не иска да загуби средствата за собственото си препитание. - Докато в комунистическото общество, където никой няма своя изключителна сфера на активност, а всеки може да се развива, в която ниша пожелае, обществото регулира общото производство и чрез това ми дава възможността да правя едно нещо днес и друго утре, да ловувам сутрин, да ходя на риба следобед, да съм пастир вечер, да критикувам след вечеря, според това какво бих желал, без да имам нужда да ставам ловец, рибар, пастир или критик."

 Карл Маркс, "Немската идеология"

MEW Bd.3, 33

Какво можем да разберем от този текст на Маркс?
1. Че оптималните дейности в комунистическото общество ще бъдат изцяло пасторални – лов, риболов и козодой, подправени с леко критикарство след вечеря.
2. Че човек няма да има нужда да става експерт в нищо, стига социалната машинария предварително да се е профилирала във всичко.
3. Че в комунистическото общество човек ще може да превърне работата си в по пасторалному практикувано хоби.

4. Че твърде често големите мислители са далеч по-наивни, отколкото би им се искало да си признаят.

За източниците на живота

За европееца става все по-невъзможно да инвестира смисъл в нещо, което трансцендира живота. Религията (там където все още я има) се е превърнала в навик, науката и изкуството - в кариера.

Източниците на живот пресъхват защото няма нищо, което да го надхвърля.

По повод на атентатите

Елементарна истина е, че човек рано или късно ще умре. От гледна точка, хайде, не на вечността, а на един малко по-дълъг период от време, да речем 1000000 години, няма голямо значение дали това ще се случи петдесет години по-рано или по-късно.

Естествено, тогава следва въпросът, а какво все пак има значение?!? Струва ми се, че най-адекватният отговор би бил: да си съхраним достойнството. Кант би казал: достойността да бъдем щастливи.
Не на последно място: и чувството за хумор.

За посредствеността

Посредствеността е невинност, дълбоко и упорито вкоренена невинност, която е в определен смисъл необратима. Вероятно тъкмо през юношеството е пропусната възможността за формиране на широк хоризонт, която загуба, впоследствие, в хода на цял живот не подлежи на компенсиране.

Посредствените хора могат да придобият вина единствено чрез глупостта си.
Това, струва ми се, е свързано с тезата на Хана Арент за тривиалността на злото.

За "зависимостта от нещата" и културата

Русо твърди, че нашата "зависимост от нещата" (храна, подслон, дрехи) е природна, поради което тя не вреди на свободата. (Тук, струва ми се, си личи елемент от кинизма у него). Ако обаче зависимостта от нещата се вкара в социални отношения (както и става в хода на историята), от нея следват всички възможни пороци. Тя редуцира всички естествено-общностни отношения до силови отношения, които от своя страна правят зависимостта от нещата противоестествена.

Така се получава, че културата покварява природата, а от своя страна природата си го връща - тя покварява културата.

За безразличието

В твърдението, че безразличието е бедата на нашето време има много истина. Но безразличието има много лица. Ще използвам аналогично едно деление на Кант за видовете егоизъм.

Безразличието би могло да бъде 1. логическо (теоретично), 2. естетическо и 3. морално. Разбира се, най-опустошително е последното безразличие - това, по отношение на разликата между добро и зло. Злото се е превърнало в такава тривиалност, че то вече не допуска представата за доброто като своя противоположност в съзнанието на повечето хора.

Моралното безразличие обаче е подкрепено вътрешно от другите два вида безразличие.
В света на информацията, истината се оказва доста тромаво понятие. Теоретическото ѝ разграничение от лъжата за много хора се явява безполезно и скучно занимание. Цененето на експертизата за сметка на истината се е превърнало в повече от симптом.

Естетическото разграничение между красиво и грозно също се е психологизирало. Досадата от своя страна се е превърнала в тривиалност, която не допуска събитието на красивото в нашия свят.

Ето защо най-ценното нещо в нашия свят би могло да бъде отново у-див-лението.
Не го опитомявайте. Нека то си остане диво, каквото е.

За местоименията и местоописанията

Всяко местоимение идва на мястото на име. Това е толкова естествено с местоименията аз  и ти.
Аз, който заговорвам, имам име, което оправдава заговорването ми, и на Ти, което заговорвам, със самия акт на заговорване, признавам правото да носи име.

Не е така с местоименията "той", "тя", "то". Защото те могат да бъдат и местоописания. Твърде често те просто заместват описания. Защото с "той" мога да реферирам към "антициклона над източна Европа", а с тя - към "сградата отсреща". Например: "Той ще определя времето у нас през идната седмица", "Тя е построена през 1937". И двете нямат нужда от имена.

Същинските местоимения са само аз и ти. В същината все още няма множественост, има уникалност.

Мислене срещу процес

Мисленето винаги е починено от проблем (проблемът се явява почин, а не причина на мисленето). И като такова винаги е ориентирано към разбиране.

Мисленето вирее в напрежение - между проблема и разбирането.

И като такова винаги има телеологически характеристики. Поради това и мисленето никога не може да бъде процес по обработка на информация.
Процесирането на информация никога не е в състояние да има иманентна цел, каквато има мисленето.

Страстта - дело или страдание?

Афектът е като опиянение, което отминава като си отспиш, страстта е като лудост, вкопчена в една представа, която се загнездва все по-дълбоко.

Имануел Кант

Има проблем със "страстите" в наше време. Те са дотолкова загрижени да прикрият своето коренно родство със страданието*, че вече се маскират като действия.

Феноменът, че в страстта си принуден да търпиш самия себе си и да страдаш от това, което сам си причиняваш, в съвременната етика на деловия човек е представен като заслуга.

Например, страстта да се реализираш в живота е вторично корумпирана страст поради това, че се вменява като задължение, а нейното задълбочаване - като постижение.

––––––––––

* На български и английски в религиозен контекст думата страст помни своето родство със страданието в израза "страстите Христови" (Passion of the Christ). На немски също така - leiden е страдам, Leidenschaft - страст.

За Поликратид и Левски

Открих у Плутарх, в животописа на спартанския законодател Ликург, думи, които поразително напомнят известните думи на Левски от негово писмо до Панайот Хитов: "Ако спечеля, печеля за цял народ - ако загубя, губя само мене си".

Плутарх разправя следната история: когато попитали спартански пратеници на посещение при персите дали идват в публично естество, т.е. като държавни пратеници или пък в качеството си на частни лица, спартанецът Поликратид отговорил: "Ако успеем, значи сме държавни пратеници, ако не успеем, сме частни лица". (Lycurgus 25.4).

Естествено в думите на Левски на пръв план изпъква саможертвата, докато в думите на Поликратид това, че всеки успех отива за общото дело и не следва да се вписва като лична заслуга. Предполагам, че би могло само да се спекулира, дали Левски е попадал на парафраза на тези думи у Плутарх, но вероятно по-скоро - не. И все пак поразителното сходство остава.

Бих искал още само да подчертая думите, които са използвани в гръцкия текст. За държавен, което на латински се превежда като публичен, е използван термина demosios, който означава също обществен, народен и препраща към думата demos, народ, която стои в корена на термина демокрация. За личен или частен е използвана думата idios, която означава също така собствен, свой, особен, и може да се чуе и в използваните и на български думи - идиосинкратичен или пък идиот.

Етимологията, която в крайна сметка стои в основата на последното, е, че идиотът е непоправимо частен и обособен от общото дело.

За търсещите споделеност

Има определена категория хора, които болезнено търсят споделеност. Това е техният жизнен приоритет. Тези хора, са обременени с това, че често натоварват общуването с друг човек чрез свръх-очаквания, именно поради това, че всяко общуване потенциално би могло да доведе до споделеност.
Тези хора са по принцип много уязвими, въпреки че те често се представят пред другите чрез защитната маска на една саможивост и дори самодостатъчност.

При все това, този тип хора не са особено застрашени от разочарование в контактите си, именно защото смятат, че дори минималната удовлетвореност, която могат да получат от едно искрено общение, си струва максимума на всички съпътстващи болки.

Евдемонии или демонът на щастието

Част от един блог се превърна в книга. Сигурен съм, че книгата не ще страда от това, за блога не съм убеден. Отделните миниатюри в книжното тяло намериха повече себе си - спечелиха и откъм баланс, острота, убедителност и завършеност. И заговориха по-добре помежду си. И образуваха цяло.

Благодарен съм на Мартин Христов от издателство "Ерго", че допринесе книгата максимално да се доближи до онази представа, която имах в главата си. И на Иво Рафаилов, че направи така хубава корица.

Надявам се, че сега книгата, вече свободна, ще тръгне по собствен път и ще открие онези читатели, които тя би заслужила.

Що е човекът? (феноменологическа дефиниция)

Човекът е единственото открило се нам същество, чиято култура се превръща в естество и чието естество е възможно само като култура.

или пък изразено по различен начин:

Човекът е единственото разкрило се в себеотношение същество, чиято изкустност се реализира като естественост и чиято естественост е в това, да бъде изкусно.

За автоматоните и автономоните

Думата автомат идва от гръцки и означава [действащ] самопроизволно или по собствено желание от auto (сам) + matos (желаещ). Думата е изкована още през Античността и не е резултат от ново словообразуване.
В горното обяснение обаче трябва да се добави израза привидно: автоматът представлява механизъм, който привидно действа по свой собствен почин или свое собствено желание.

Автоматите първоначално са били замислени по модела на живото, като имитация на живото. В този смисъл същинската противоположност на автоматичността е автономността.
Автономно е онова, което притежава принципа на живот и мислене в самото себе си, а не като вложено отвън.

За маниерността в хуманитаристиката

В хуманитаристиката едно от нещата, които не понасям е маниерността на писане и говорене. Маниерността е резултат от защитна реакция - нещо като персоната на Юнг в между-човешките отношения. Тя е маската, която "ученият" си слага, за да изглежда учен.

Струва ми се, подобна маска може да има оправданост единствено ако носи 1. остра социално-критична функция или пък 2. функция, релативизираща наратива от първо лице (както при Киркегор).

Във всички останали случаи, маската на маниерността е суета и инстинктивен опит за защита от критика.

За свръхпозициите

Човекът е единственото познато живо същество, което е способно да гледа на себе си от нормативна позиция, от позицията: Трябва!
Но ако човек гледа от свръхпозиция към самия себе си, той е склонен да се тотализира в някаква определена своя едностранчивост.

Единствената безопасна свръхпозиция ми се струва тази на самоиронията.
Но напоследък тъкмо тя не ни се удава. Човек е загубил способността да се надсмива над самия себе си.