Аз, който заговорвам, имам име, което оправдава заговорването ми, и на Ти, което заговорвам, със самия акт на заговорване, признавам правото да носи име.
Не е така с местоименията "той", "тя", "то". Защото те могат да бъдат и местоописания. Твърде често те просто заместват описания. Защото с "той" мога да реферирам към "антициклона над източна Европа", а с тя - към "сградата отсреща". Например: "Той ще определя времето у нас през идната седмица", "Тя е построена през 1937". И двете нямат нужда от имена.
Същинските местоимения са само аз и ти. В същината все още няма множественост, има уникалност.
