Кант и барон Мюнхаузен като антагонисти

В какво се състои едно от най-известните изпълнения на барон Мюнхаузен? - Със собствената си ръка се е изтеглил за плитката си от блатото, та наедно с коня.
Тоест чрез тялото си е суспендирал собственото си тяло.

Суспендиране, което според Кант е невъзможно по отношение на разума, при това не от гравитационни съображения, а от чисто логически. Съгласно думите на Кант: "няма опасност" някой да е в състояние "чрез разум да докаже, че няма разум".*

Нещо повече, невъзможността на това според Кант е равнозначна на невъзможността да се докаже отсъствието на априорни познания. Вероятно тук Кант се позовава на тъждеството на "разум" и "способност за априорни познания" или просто аналогията между двете невъзможности е чисто външна?
- Кант следва да се откаже тук от първата опция, защото невъзможността с разум да докажеш, че няма разум, е аналитично положение, което е валидно въз основа на чисто формално логически основания, докато самият Кант се интересува от разума като способност за синтетични априорни познания.

__________
* Виж Критика на практическия разум, с.39

За "колекционирането" на спомени

В състояние ли е човек да колекционира спомени? - Винаги съм се съмнявал в това, въпреки че нашето време ни предлага патерици за подобно хоби.

Човек никога не може да си гарантира какво точно ще запомни от цялото преживяване, възможно е това да е само един на пръв поглед странен и незначителен детайл. Всичко останало обикновено се включва в цялото на една безлична оценка от типа на: "Всичко беше страхотно" или пък "Досада".

Забелязали ли сте как и снимките не могат да ви гарантират същински спомен? Снимката изглежда вече като декларация за някакво минало, трудно би било да я свържете с нещо преживяно. Дори ако се върнете след време към нея, може да се учудите на декорите и на присъствието ви сред тях, сякаш това е нечий чужд образ.

Затова не е ли по-добре човек да остави на непринудеността на асоциацията сама да пренарежда мозайката от нашите спомени?
- Не, по-добре отделете време в тишината на съзнанието целенасочено да си припомните даден преживян момент. Тогава пред взора ви може да се открие цял един нов свят с неподозирани детайли.

Фикцията и солипсизма

Съзнанието създава зависима от наблюдателя реалност. Трябва да има наблюдател, който да интерпретира дадени късчета цветна хартия като „парични средства” или даден жест като „обида”.

Това, в което интерпретациите на множество наблюдатели се припокриват, сме свикнали да наричаме "обективна реалност".

И въпреки това наличието на наблюдател не води задължително до субективност. Мислим е и абсолютен наблюдател. Нещо повече, в книгите и филмите ние съвсем не се затрудняваме да си представим абсолютен наблюдател, комуто всичко е известно и който повествувава обективно.

Възможността на фикцията е доказателство, че солипсизмът е невъзможен.

Към моето съзнание винаги е при-мислимо и една абсолютно такова, от чиято 'перспектива' аз бих престанал да бъда „Аз” и бих се превърнал просто в "някой".

За вътрешния човек и света

Това, какво се случва в съвременната потребителска среда със същността на човешкото, или с т.нар. вътрешен човек по думите на апостол Павел, всъщност има много общо с това, какво се случва със света, макар че традиционно "света" бива мислен тъкмо като външното.

Светът се превръща от откритото пространство на срещата, от безпределното поле на едно възможно откривателство, където всичко е изтеглено от недостижимостта на хоризонта, в една "околна среда" предлагаща неограничен ред от дразнения и тяхното задоволяване. Много показателна за тази метаморфоза на света в 'околна среда' е типът на една твърде разпространена съвременна „литература” от вида на: „100-те места, които непременно трябва да посетите в живота си” или „100-те филма, които задължително трябва да видите в живота си”. Светът от пространството на откритостта, се превръща в узаконен от нечий фалшив авторитет списък с удовлетворения, които трябва да отметнете през хода на живота си.

Напускайки ни светът, ни напуска и нашият вътрешен човек, за който автентичността на преживяното не може да бъде компенсирано от никакъв ламиниран списък с отметки, който уж би ни гарантирал един ненапразно живян живот.

Има ли телеологизъм в дарвинизма?

Въпросът, който ме занимава от известно време (всъщност още от студентските години), е дали дарвинизмът действително е напълно свободен (и дали може да бъде напълно свободен) от телеологически тип мислене и аргументация. При това разбирам телеологическия тип мислене и аргументация най-общо – а именно като такъв, който търси обяснителна мощ в желателността или ценността на някакво бъдещо състояние на нещата, чиято ценност следва да детерминира процесите, които водят към него.

Телеологическият тип мислене изглежда компрометиран за съвременната наука, още от времената на Галилей и Декарт насам.
В такъв случай, важен е въпросът, дали едно такова централно за дарвинизма понятие като понятието оцеляване (survival) може изобщо да бъде мислено не-телеологически. Защото какво е именно [борбата за] оцеляване ако не желателността на едно бъдещо състояние (а именно съхраняването, ненакърнеността) пред друго възможно бъдещо състояние (а именно загиването). И напротив – за един изцяло механистически тип мислене оцеляването (било на някакъв индивид или на рода) няма никакъв приоритет пред загиването, тъй като и двете се явяват ценностно неутрални възможни резултати при дадени или не взаимодействия на обстоятелства. Т.е. научният тип детерминираност признава определяне на явления само откъм минали състояния на света, и категорично не откъм бъдещи.

Съвременните модификации на дарвинизма се опитват да се освободят изцяло от всякакви елементи или остатъци на телеология. Такава е например теорията за случайните мутации, според която появата на нов признак, който случайно се оказва пригоден (fit) за дадени условия и в този смисъл допринася за оцеляването на индивидите притежаващи го, осигурява запазването си у следващите поколения. В този смисъл според тези по-нови варианти на дарвинизма, приспособеността на даден вид към дадена среда (екологична ниша) представлява случайно следствие от генетично пренареждане, и съвсем не резултат от целенасочен процес.

При един подобен обаче редуциран по вид дарвинизъм, остават напълно комични претенциите на т. нар. „социален дарвинизъм”, който стига до там да се опитва да обясни етиката и моралните действия в света като прост резултат от „хитростта” на инстинкта за самосъхранение.

За (само)сравнението

Човек е сравняващо себе си с другите животно. Човек трудно би имал съзнание за ценността на собствения си живот, ако я няма инстанцията на другите, с които да се съотнася. По най-естествен начин той е склонен да се сравнява най-вече с близките нему си или с онези, с които счита, че е имал еднакъв старт в живота.

 Всички мотиви за самоубийство (дори за несъзнателното такова) изникват пред въобразената инстанция на другия. На един изцяло асоциален или пък на изцяло оскотял човек никога не би хрумнала идеята за самоубийство, той просто би се задоволил с дадеността на съществуването.

Съществуването става непоносимо, единствено в сравнение.

За бъдещето в миналото

Дали обстоятелството, че времето е необратимо, може да бъде аргумент в полза на това, че не бива да съжаляваме за свои минали действия или бездействия? Така или иначе нищо от тях не би могло да бъде върнато и поправено…

Не. Самата възможност за ретроспекция, т.е. за отнасяне към миналото, предполага и възможността за проспекция вътре в това минало. Във всеки момент на миналото също са мислими разклоняващи се пътеки, и това, че вече сме поели по една от тях неотменно би могло да бъде обект на съжаление или на упование.

Бъдеще в миналото е време, без което не бихме могли да се съзнаваме и да живеем.

За Хайдегер, бележка върху онтологическата разлика

За Хайдегер битието е по-фундаментално от съществуващото, но за сметка на това не е възможно да има битие (Es gibt Sein) без човека / Dasein и без откритостта, която бива в неговото разбиране. Това последното за разлика от съществуващото.

'Съществуващото е независимо от опита, узнаването, схващането, чрез които то бива откривано, разкривано и определяно. Битието обаче "е" само в разбирането на съществуващото, към чието битие принадлежи нещо като разбиране на битието. Битието  поради това би могло да не бъде понятийно схванато, но е никога напълно неразбрано.'

Хайдегер, Битие и време, §39

Комплимент и допълнение

Думите compliment (комплимент) и complement (допълнение) в миналото са били една и съща дума*.
И наистина какво друго е комплиментът освен допълване чрез думи на онова, което предполагаемо липсва в реалност?

Да, комплиментът не е просто преструвка, той е една често колкото приятна, толкова и лицемерна игра на пълнота и недостиг, която поне двама са се ангажирали да играят.

* Произходът е от латинския глагол complere - 'допълвам'.

Сферите на свободата

1. Свобода на действието – възможността да действаш (или бездействаш), съобразно избора, който си направил или решението, което си взел.

2. Свобода на избора – възможността да видиш алтернативи и да осъществиш избор, независимо от външната конюнктура и влиянията, на които си подложен.

3. Свобода на волята – възможността да детерминираш собствените си нагласи и предпочитания, които оказват влияние върху изборите, които правиш. Възможността да ревизираш собствените си избори, с които вече си привикнал.

4. Свобода на духа – възможността да се откъсваш и дистанцираш от вътрешно-световите неща и от самия себе си като вътрешно-светови аз.

***
Между тези четири сфери може да се наблюдава определена градираща се връзка. - Ако свободата в една от сферите е затруднена, толкова повече става належаща свободата в следващата сфера.

За Самсон - един нов прочит

Съмнявам се, че Далила дори е протегнала ръка за да отреже косите на Самсон, просто му е народила деца.

За нечестността и лукавството

Темата, че вероятно сме неискрени към самите себе си, т.е. че ние или природата ни крие нещо от самите нас, може да се проследи още до Сократ. Само че Сократ идентифицира нечестностността с незнанието (с неведението относно самия себе си), т.е. за него лукавството е принципиално невъзможно.

Това, че лукавството собствено резидира у нас, е изначална тема на християнството.

За приятелството

Във всяко искрено приятелство може да се открие някакво дълбоко различие между двамата обвързани чрез него. Различието гарантира, че приятелите могат да допринасят един за друг вътрешно, а не просто външно (да речем чрез взаимни услуги).

В идеален план истинският приятел би трябвало да е готов да толерира всяка степен на различие у другия. Но всъщност ако двама души си позволят да станат твърде различни помежду си, тогава приятелството между тях вече е изтляло.

Самото приятелство поддържа живо желанието у свързаните чрез него да се отъждествяват един с друг. В този смисъл приятелството се гради върху две антагонистични помежду си сили - различието, което поддържа жив интереса към общуване на приятелите помежду им и нуждата от отъждествяване един с друг, която тежнее да снеме различието.

Да, приятелството, дори и да е трайно, е всъщност много крехко нещо.

Патологичната любов

Онова, което обичайно, на ниво естествено съзнание, често сантиментално се разбира под "любов", Кант назовава патологична любов. Патологичната любов изцяло се основава на склонността или увлечението. И както подсказва терминът - в нея ние се намираме изцяло в пасивно или страдателно състояние. (Pathos на старогръцки освен страст означава заедно с това и страдание). В една подобна любов ние се оказваме, т.е. тя ни посещава отвън и също така съвсем не зависи от нас, кога тя ще ни напусне.

Това с напускането е същински проблем, защото патологичната любов към близкия човек може да ни изостави тъкмо в момента, когато сме почнали да се самоуважаваме, че сме в състояние да я изпитваме.

P.S. Кант противопоставя на патологичната любов морално-практическата любов, която следва да може да се вмени като дълг. Исус казва: Обичай ближния си.
А любовта като увлечение съвсем не би могла да се вмени като дълг.

Знание и рефлексивност

Дали едно от условията за знание е само-рефлективността? Т.е. дали за да знам нещо, е нужно да знам, че го знам? Обикновено се счита, че подобно условие най-малкото не работи, защото чрез него се изпада в безкраен регрес. Тъй като за да знам, че знам нещо, тук като условие за това ново знание следва да се приеме още едно мета-знание, а именно че знам, че знам, че го знам, а тази редица е потенциално продължима до безкрай.

 При все това съвършено естествено е, когато знаем нещо, ние да сме в състояние да си дадем сметка за това знание. Допускането на несъзнавано знание опровергава самия му статус на знание, и го свежда да мнение или просто нерефлектирана позиция. Приемането на несъзнавани представи и нерефлектирани мнения от своя страна съвсем не е проблем, стига за тях да не се претендира, че представляват знания.

Следва тъкмо да се отбележи, че знанието относно дадено знание, няма статуса вече на съдържателно определено знание, а на съ-знание. Колкото и нива на осъзнатост да приемаме, с това първоначалното знание съвсем не придобива нова съдържателна определеност. Т.е. онова, което сме приели да важи за знанието (а именно наличието на мета-ниво), не е необходимо да важи и за съзнанието. С това проблемът за безкрайния регрес отпада.

Ноумен в положителен и отрицателен смисъл

Ноумен в положителен смисъл за Кант е предметът на един интелектуален наглед. Поради това и ние сме лишени от достъп до ноумени в положителен смисъл; казано иначе, за нас те са мислими само негативно.

Ноумен в отрицателен смисъл е онова, което би отговаряло на едно чисто понятие, т.е. би имало интелектуална природа, но не може да бъде дадено в сетивен наглед.

Съгласно с това понятието за ноумен е по-богато от  понятието за нещо само по себе си с това, че ноуменът следва да има интелектуален характер.

За моралната роля на въображението

Счита се, че обичайната роля на въображението е в изкуството, където то трябва да внася елемента на новото и неочакваното. Въображението има обаче дори по-важна морална роля, при което то е призвано да ни пази от безчувствеността на навика и от ступора на безразличието.

Човек, който гледа твърде много новини и телевизия в съвременния свят постепенно става безчувствен към чуждата болка. Тя става обичаен и в известна степен досаден спътник на сутрешното кафе и на вечерния релакс.

Без въображението за нас е невъзможно да си представим, че в света е възможна и друга перспектива, различна от тази на нашите, уморени от следенето на екрана, очи.

В тази връзка, твърде прав е Оскар Уайлд като казва, че посредствените, лишени от въображение хора, са онази, от които можем да очакваме моралното зло.

_______
Хана Арендт има един много показателен и точен термин за тази лишеност от въображение - баналността на злото, което следва за се разбира тъкмо и в смисъл: посредствеността на злото.

За нуждата от чуждия поглед и самотата

Търсенето на одобрение от страна на околните е всъщност търсене на собствена стойност, за която ние не се чувстваме привилегировани да си дадем сами.
Желанието да бъдем желани или харесвани е реципрочно на нуждата да бъдем остойностени от външната инстанция на чуждото съществуване.

Забелязали ли сте колко енигматично привлекателни изглеждат самотните ентусиасти? Защото те сякаш съвсем не се нуждаят от инстанцията на нашия поглед, който да остойности тях и предмета на заниманието им.
На противоположността на това стои гримиращата се жена, която се е примирила напълно с получаваната през чуждия поглед стойност. Тя е далеч по-самотна в заниманието си.

Индивидуалност и дупликат

Индивидуалността е много особено нещо – не подлежи на дублиране. На тялото е мислим дупликат – например съвсем същото тяло, което обаче заема друго пространство.
Така че ако си представим дадена индивидуалност като дублирана, тогава ние си я представяме като тяло, и съвсем не като индивидуалност. Също така е мислимо новият телесен дупликат да има свое съзнание, което обаче го прави носител на съвсем нова индивидуалност, при все че можем да мислим самото тяло като еднакво.

Поради това и Лайбниц е отхвърлил възможността монадите да се мислят като пространствени единици. Ин-дивидуалността е не-делима също и в смисъл, че не може да бъде отделена от себе си.

За авлоса и писането

 

Аристотел споменава в Политика за един мит, съгласно който Атина Палада, след като създала авлоса, го захвърлила, тъй като при свирене той разкривявал чертите й.

Това важи в далеч по-голяма степен за писането. Писането така разкривява (чак до гротеска) чертите на някои хора, че изкарва най-грозното и мръсното от тях на показ.

А това е така защото в писането сякаш можем да си позволим да не бъдем себе си. Тази илюзия за скритостта в саморазкриването разголва.

_____
* Авлосът е античен духов музикален инструмент (често асоцииран с бакхическите празненства), състоящ се обикновено от две цилиндрични тръби, на едната от които се е изпълнявала мелодична линия, а на другата - съпровод.