Понятие и термин

Терминът е условният знак за едно понятие.

Всяко понятие пази в себе си латентно спомена за своята предпонятност, т.е. спомена за една проблематичност. Обличането на понятието в техницизиран термин цели да скъса тази връзка, казано иначе научността цели да скъса генетичната връзка на понятието с проблема. Задача на философа е да я съхрани.

И все пак връзката термин - понятие е смислосъхраняваща - ако идентифицирането на едно понятие може да се зададе от контекста, то предаването на понятие посредством различни термини може да е единствено заблуждаващо и да възпрепятства това идентифициране.

 По такъв начин терминът обслужва идентичността на понятието, технически терминът се въвежда, за да съхранява идентичност на едно понятие. Самата идентичност на понятията обаче е историческа. Отпадането на термина от понятието води до упадък на самия термин, т.е. до неговото архаизиране. Това означава, че термините могат да са архаични, но не понятията, защото понятията са винаги живи в дадена историческа среда.

Понятията са независими от термините, доколкото схванатото чрез тях позволява да бъде изразено чрез множество от различни изрази, и изковаването на термина следва да гарантира тази независимост, а съвсем не да ни лиши от нея. Обаче изковаването на термина същевременно унищожава връзката на понятието със собствената му предпонятийност, опитва се да ликвидира собствената му историчност. Въвеждането на термин води до забвение това, че рожденото място на едно понятие е винаги в един проблем.

Изконна истина е, че образованието е възможно въз основа на понятия, и никога въз основа на термини.

Съзерцание и четене

Човек има склонност да суспендира съзнанието за собственото си съществуване. Днешният ден му е в услуга.

Най-краткият път е да се отстрани съзерцанието. Съзерцанието е необходимо придружено от самосъзнание.

Четенето също е тип съзерцание - съзерцание на смисъл или съзерцание на играта на собственото ни въображение, подбудено от думите.

Виждам ясно защо четенето е в криза. Четенето ни прави живи за самите нас. - Удобно е да си мъртъв и успешен.

Минималистично указание към четящите горното: 
Четенето в нета не е четене.

 

Парадоксът на изкуството

Изкуството, разбира се, номинално погледнато, е нещо изкуствено, и съвсем не нещо естествено.

При все това изкуството по един съвсем изкусен начин е в състояние така да заиграе с естественото, че да направи разликата между изкуствено и естествено да изглежда напълно изкуствена.

__________
Горе, естествено, става дума за изящните изкуства (beaux arts) – виж тук.

Щастието като нулева сума

Ако на първо време приемем тривиалната гледна точка, че щастието е въпрос на притежание или на обладание на блага, нека сега да видим дали съвкупността от тези блага в света представляват нулева сума (zero-sum). Нулева сума означава това, че ако някой притежава повече блага, друг неминуемо следва да притежава по-малко, или обратното – ако някой притежава по-малко, оттук непременно следва, че някой друг го е ограбил, притежавайки повече.
Нулева сума всъщност е популярно понятие от икономиката и теория на игрите, което чудесно описва така наречените компетативни или състезателни игри (competative games), при които печалбата на един означава пряко загуба на друг. Т.е. компетативна игра е такава игра, при която ако се съберат печалбите и загубите (последните бидейки отрицателни печалби) на всички участници, сборът им ще е равен на нула.

Хайде сега да видим, дали животът представлява такава компетативна игра, или дори още по-добре – да видим, дали възгледът, че животът е компетативна игра имплицира определена гледна точка.
Ако вземем например едни от най-популярните симптоми на щастието – здравето и радостта, бихме могли да преформулираме въпроса по следния начин. Дали моето собствено здраве би могло да ограби здравето на някой друг? Дали моята собствена радост от седмата симфония на Бетовен би могла да ощети радостта и на някой друг? Колкото и да ни е трудно, следва да признаем: Да, може. - Но само ако този другият е завистник.

 Ето как възгледът, че животът е съзтезателна игра всъщност имплицира гледната точка на завистника. А дали завистникът е ограбен от другите, или по-скоро сам себе си ограбва, е въпрос най-вече на минимум проницателност.

Допълнение: Едно от страничните следствия от горното е, че специалистите по кризисни ситуации или кризисен PR са - или е твърде вероятно да са - завистници. Всъщност въпросните персони подозрително много приличат на древните софисти, които по съвсем сходен начин са се явявали търговци на имидж.

Апорията на ученето

Още в ранния Платонов диалог Евтидем е повдигнат, а в последствие в Менон и развит въпросът кой се учи - знаещият или незнаещият? И двата възможни отговора изглежда водят до апория, тъй като знаещият няма смисъл да се учи, докато незнаещият няма база, въз основа на която да се учи.
Очевидно има нужда от нещо трето, което да опосредства тоталното знание (мъдростта) от една страна и пълната липса на знание от друга, - нещо трето, което съответно да оправдава и овъзможностява ученето. И ако е справедливо да схващаме мъдростта като непостижим идеал, а нейната абсолютна противоположност като никога не било положение на нещата (т.е. като не по-малко идеална крайност), то ние като учещи винаги се намираме някъде по средата между тези две крайности.

И все пак вярно е, че тъкмо онзи, който знае повече, има далеч по-голям ентусиазъм да продължи да се учи. Само за онзи, който вече е вникнал в детайлите на даден предмет, знанието започва да се явява предизвикателство. И напротив, за онзи, който няма друга освен повърхностна представа, всичко в дадена област ще изглежда скучно и индиферентно. Ето защо за да имаме същински* мотив да се учим, трябва винаги вече да сме учени.

„Ученият” обаче за съжаление съвсем скоро изпада в нов проблем. Той твърде бързо се изкушава да започне да третира знанието като запас от информация (или пък като нещо осигуряващо статус), или особено ако е в сферата на хуманитаристика – като база за суетни езикови игри, а не като мотив за ново познание.

_______
* Същинският мотив не може да е инструментален. Някои могат да имат мотив да се учат, използвайки знанието само като средство (инструмент) за професионален успех. В такъв случай между тяхната личност и знанието няма еротично отношение – знанието не е в състояние да ги преобрази. Дори онова, което знаят, не е същинско знание, а претенция за такова. Нещо, което подлежи на Сократически еленхос.

Не помня сънищата си (Из 'Книгата на Р.')

Вече не помня да сънувам. Въпреки това съм сигурен, че го правя. Сякаш една част от личността ми е изрязана и затъмнена, потънала в забвение. Паралелен свят, с който нямам връзки, дори символни или алегорични. Не че не е възможен превод, просто напълно липсва текст, чийто превод да бъде опитан.

 Знам, че там отвъд стената в мен живее някой, но той отказва да се заяви. Напразно се вслушвам в ехото. Единствено моите удари отекват в дълбините.

Възрасти (из 'Книгата на Р.")

Вече съм стар като света. А тази сутрин бях на осемнадесет.

Юджийн Марчбанкс*

Трябва да призная, че и при мен се случват аномалии с възрастта. От няколко години насам съм все на тридесет и три. Наистина не знам на какво се дължи това блажено неостаряване - на ленив апогей подобно на Одисей или на фатален удар (в главата), както при барабанчика на Гюнтер Грас. Но мога да кажа едно - чувствам се чудесно на тази възраст. Опасявам се единствено, че някоя сутрин ще се събудя направо на шестдесет.

Възрастта на Марчбанкс, струва ми се, не бих могъл да постигна - за това се изисква непосилна мъдрост или непосилно чистосърдечие.

______

* Из Кандида на Бърнард Шоу.

'Щастието' в дименсиите на времето

Думата щастие може да бъде изричана смислено единствено и само ретроспективно. „Струва ми се, бях щастлив тогава”, със съответна нотка носталгия по отношение на онова вече неактуално минало.

Когато думата щастие бива изричана проспективно, тя се изрича винаги с екстраполация на модели на миналото (които могат да са и фантазни) върху едно желано бъдеще.

Думата щастие няма никакво приложение към настоящето, защото ние никога не сме дотолкова осъзнати, че сме благодарни за евентуално актуално щастие. Онова, което може да ни обземе тук и сега, за жалост е само еуфория.

А еуфорията от своя страна също може да се превърне в ретроспективен модел, който да направи още по-празно говоренето за щастие в проспективен план.
Думата "проспект" идва от латинското prospectus, което условно може да бъде преведено като 'поглед напред', 'взиране в далечината'. А както всеки знае от собствен опит, проспектите, особено рекламните, се оказват винаги по-хубави от онова, което ни чака.

Ето защо никога, ама никога, не се подавайте на изкушението да рекламирате пред себе си собственото си бъдеще.

Къща без огледала (Из 'Книгата на Р')

Живея в къща без огледала. Избягвам близост с полирани повърхности. Не се навеждам над кладенци и вирове.

Държа да се оглеждам единствено в твоите очи.

Нагоре или надолу?

Пътят нагоре и пътят надолу е един и същ. 

Хераклит

Тази мисъл на Хераклит е учудващо близо до естественото съзнание и учудващо далеч от ума. Така например често може да ни се случи да кажем: "Върнах се по същия път" - без обаче с това да изпадаме в противоречие, защото имаме предвид, че макар и посоките да са били различни, тъкмо пътят е бил един и същ.

И все пак умът е склонен да привилегирова посоките - за него съвсем не е едно и също дали отиваме или се връщаме, дали се изкачваме или слизаме. Умът определено предпочита изкачването, обича го най-малкото като метафора.

Така се изисква голяма сила за да кажем с Хераклит: Пътят нагоре и пътят надолу е един и същ, казвайки това не с навика на ежедневието, а с патоса на ума. Защото да открием една ежедневна истина с патоса на (раз)ума означава да я преобърнем с главата надолу. А това определено не е най-удобното положение, дори за истините.

Миналото (Из 'Книгата на Р.')

Миналото е едно от най-тежките неща, дори като се замисля, няма по-тежко. Нищо не тежи повече от необратимия факт, че нещо лошо вече се е случило (с мое или дори без мое съдействие). Фиксираш ли се в миналото, бъдещето изглежда празна абстракция.

Единствените лекове срещу миналото, които аз познавам, са изкуството и прошката. Хубава книга или симфония са в състояние да ме измъкнат от миналото, това са търпеливи отрязъци, през които времето спира. Но проблемът е, че докато съм жив, времето спира само временно, винаги се случва така, че нещо дребно ме връща отново в живота. Значи онова, което остава, е прошката. Простя ли на себе си и на другите, товар пада от плещите ми и вече мога да гледам към миналото полу-извърнат. Дори да си позволя полу-усмивка.

А може би все пак прошката не е пълна?!?

За 'субективността' на истината

Субективна ли е истината? В смисъл, въпрос ли тя е на гледна точка? А може би поне тя е средно аритметично от всички възможни гледни точки? - Естествено, че не.

В познавателен план истината е онзи нормативен хоризонт, който е в състояние да превърне дадено мнение в адекватно.

В екзистенциален план истината е онзи (личностен) жизнен хоризонт, който е в състояние да превърне даден жест в автентичен.

И в двата смисъла е абсурдно да подлагаме истината на гласуване.


* Бележка: Един от основните проблеми горе е как следва да се разбира изразът "нормативен хоризонт". 'Хоризонт' е добър термин, защото предполага ситуираността на онзи, за когото хоризонтът е даден. А 'нормативен' снема релативността, която би произтичала от тази ситуираност. С това обаче проблемът е само набелязан.

Идолите на пещерата

Идолите на пещерата са идолите на индивидуалния човек. Това е така, тъй като всеки (наред с грешките присъщи на човешката природа като цяло) обитава собствена пещера или бърлога, която пречупва и потъмнява естествената светлина.

Франсис Бейкън

Изглежда единственият сигурен лек срещу идолите на пещерата, по чиито стени играят сенките от личната ни история, е искреността със самия себе си. Но това е и най-трудното, защото всеки носи собствената си пещера в самия себе си.
Гледайки отвътре навън, човек не осъзнава перспективата, към която сам се е принудил.

Апология на неуспеха (Из 'Книгата на Р.')

Аз губя. Но да не си помислите, че аз съм от онези примерните, които губят само за това за да се учат от грешките си и да коват от това своя успех? Съвсем не, откакто се помня, аз губя само и само за да инвестирам в нов неуспех. Да, неуспехът ме опива, след всяка загуба аз отново и отново прокарвам ръка по лицето си и съм абсолютно сигурна, че това тук е моята кожа, това тук моите са рани, хващащи деликатна кора, а тази трапчинка е тъкмо онази, с която никога няма да се разделя. И всъщност има ли нещо по-сигурно от това, че не аз ще съм поредната проскубана и гримирана гарга в хора на успелите?!?

Аз не ще се гримирам дори с вашата стандартна усмивка, мазна и добронамерена. Не ще се напудря с вашата злоба и стръв. Не ще се напъхам в елегантния ви костюм на клакьори на прогреса. Не ще ме привлечете във вашия превъзходен клуб на успелите, а ще ви поразя тъничко с нов свой неуспех - категоричен, безпрекословен. Ще останете със зяпнала уста, вие, образци на актуалния човек, колкото по-успели, толкова по-зяпнали.

________
Бележка на редактора: Този текст бе открит в архивите на Р. и тъй като е написан от първо лице, женски род, може с известна доза вероятност да се предположи, че не самият Р. е неговият автор.

"Автоматизиране" и мислене

Колкото повече овладява дадена дейност, толкова по-малко човек мисли върху това какво собствено той прави. С нарастването на умението, съзнанието и мисленето залязват.

Нещо повече – мисленето дори би могло най-вече да пречи. Ако в процеса на извършване на една добре овладяна и в този смисъл „автоматизирана” вече дейност, се замислим върху последователността и координацията на отделните операции, които я съставляват, с това ние само бихме се забавили, бихме станали нерешителни, бихме се въвлекли в непредизвикани отвън грешки.

Дали тогава идеалът на действието е в безрефлексивността на функционирането на един автомат?
Съвсем не – автоматът не може да реагира на новото. В една неочаквана нововъзникнала ситуация оптималното е автоматът да [бъде програмиран да] се самоизключи.

Пред лицето на новото автоматизацията залязва и изгрява мисленето, още по-слънчево и ведро отпреди.

Сън и мечта

В българския сме предпазени от двусмислеността, която може да се появи обозначавайки два различни феномена - сън и мечта - с една и съща дума, както в английския dream или немския Traum.

И все пак на български звучи смислено въпросът: Сън ли е това?, именно когато той се отнася до желани (мечтани) ситуации и съвсем не до кошмари. Изглежда кошмарът е дотолкова насъщен като преживяване, така че това, че той в крайна сметка ще се яви сън, представлява нещо пренебрежимо в неговия характер.
Всъщност работата е там, че след кошмара ние наистина сме загрижени да благодарим, че е бил само сън. Обаче тази благодарност е по-слаба от скепсиса по отношение на това, че мечтата, в крайна сметка, би могла да се окаже реалност.

Патетиката на въпроса: Сън ли е това? се състои тъкмо в заявения отказ да приемем, че мечта и реалност биха могли да съвпаднат. Това е често един показен скептицизъм, призван да бъде параван за една често твърде сладникава сантименталност.

За хората и нишите

Всеки човек живее в ниша от себе си, или както би се изразил Платон – в пещера.
Или ако използваме метафората на Киркегор - малко хора биха погледнали отвъд къщичката на портиера из цялото имение, в което по право са се родили.
Казано по-конкретно, малко хора биха допуснали за себе си например, че са в състояние да харесат Моцарт - и съответно през целия си живот дори не си дават възможността да го харесат.

Единствено влюбеният не живее в ниши и не обитава пещери (т.е. портиерски пристройки) – защото за влюбения всичко е възможно до насъщност, и най-голямата мъка, и най-голямото щастие.

Успех и прогрес

Чудесно е, човек да бъде успешен.
 А какъв е критерият, че е успешен? – Например да може да си позволява всички високотехнологични играчки, които излизат на пазара, една след друга, до безспир.

И значи, все пак, тъкмо играта е цел в себе си?!? - Детето и играчката, възрастният и таблетът представляват едно вътрешно, неразкъсваемо единство, овал без начало и край, който може да се търкаля вечно около оста си - един безспирен и безспорен двигател на прогреса.

Perpetuum mobile

За благосклонността на погледа към самия себе си

Можем ли да гледаме с благосклонно око на самите себе си?

Това би бил един хубав тест за добро психическо здраве. Защото благосклонният поглед изисква независимост от обекта и същевременно известна доза снизхождение към него, при това снизхождение без подчертано превъзходство.

Благосклонният поглед е свободен от всяко интимничене, а както знаем от героя на Кнут Хамсун от Глад, най-опасното интимничене е насоченото към самия себе си.

Наред с това благосклонният поглед не би отказал дори съчувствие, но никога не би го натрапил.

 И така – ще съумеем ли да гледаме с благосклонни очи на самите себе си? Способни ли сме на подобно геройство?
 Да, усещам подобно призвание – животът ще бъде отново лек, а красивото отново ще радва.

Реквием пред компютъра (из 'Книгата на Р.')

Неприятно му беше, че усеща стола под себе си, положението на тялото си, знаеше, че ако дори помръдне глава, това би се отразило на гледната му точка. Това му тежеше, защото му напомняше за него самия. А той искаше да се забрави, да потъне в играта, да се отърси от себе си, да остави всички онези телесни функции като хранене, пиене, мастурбация далеч зад себе си, да отлюспи телесната си обвивка и да остане голеничък като охлюв, но без слуз, ако може без слуз.

Не, не можеше. Усещаше как се поти, как се свлича в тялото си, но предишната му обвивка, предишните му очертания оставаха на място, те се изпълваха с нова телесна маса, още по-потна и слузеста отпреди, още по-секретираща и лепкава на самодопир. Ако можеше поне да не се допира, ако можеше да бъде бинтован като мумия, защото най-неприятният допир - това е допирът със собственото ти тяло.

Хладни чаршафи, защо нямам никъде под ръка хладни чаршафи? И защо, по дяволите, най-блаженото, но и най-невъзможно бягство е това от самия себе си!?!