За устояването на не-изкушенията

I can resist everything except temptation.

Мога да устоя на всичко, освен на изкушението.

Оскар Уайлд

Ако се абстрахираме от едно своеобразно иронично отношение към човешката природа, присъщо на Оскар Уайлд през дълбокомислено-лекомисления му период, тези думи на персонаж от негова пиеса могат да се претълкуват и в един много различен смисъл.

Защото нека се запитаме: какво е онова друго, на което бихме могли да устояваме освен на изкушенията? - Това друго би могло да бъде само естественият човешки порив към емпатия и доброжелателство, чиeто най-висше достойнство е искреността на сърцето. Има хора, които действително са способни да устояват на този порив, сякаш са напълно лишени от него. По отношение на подобни хора познатите думи: „Нищо човешко не им е чуждо” биха могли да важат и в един привидно изцяло противоположен смисъл, а именно като: „Всичко човешко им е чуждо”.

Conscientia, съзнание и съвест

Латинската дума за съзнание и съвест - conscientia - носи много хубав спомен за своя произход.
Conscientia първоначално е обозначавало:
1. споделеното знание (т.е. съ-знанието) между група от хора посветени в обща тайна
и съответно 2. кръга от тези хора.

Така първоначално съзнанието е бележело единството на множество субекти в едно общо узнато. Преходът от това към ново значение е много добре засвидетелстван в латинската пословица: Conscientia milles testes, или Съвестта, това са хиляди свидетели. Тук значението на думата се е развило и то вече указва на това, че свидетелството на един единствен субект, притежаващ актуално единство, може да е равнозначно на свидетелството на хиляди потенциални субекти. Т.е. в това ново значение на думата conscientia е вече подчертано единството на субекта, за който може да се предполага, че е в състояние да има множество съзнавани съдържания.

Така в значението на думата съзнание в крайна сметка могат да се разграничат следните два аспекта:
1. Единството на съзнанието на множество субекти за един единствен обект  (множеството субекти могат да се разбират като вътрешни аспекти на една и съща личност)
2. Единството на осъзнатостта на множество обекти в един и същи субект.

Т.е. самият акт на съзнание поражда конвергенция, тежнение към сливане в два противоположни полюса, единият на субективната, другият на обективната страна.
Поради това съзнанието гарантира както възвратно 1. личностната идентичност, така и в проекция 2. единството на света.

Допълнение: Общият произход на думите съзнание и съвест бележи тъкмо това, че в един изцяло стоически смисъл има съответствие между когнитивната и моралната идентичност на дадена личност.
Славянският корен в българската дума за съвест - 'вест' означава тъкмо знание, нещо което още си личи и в производната дума вещина със смисъл на знание-опитност. Така че и съвест и съзнание са калки (буквални преводи) на латинското conscientia, като "съвест" е по-старият.

Лицето в огледалото (Из "Книгата на Р.")

Във вътрешния ми слух са думите от един стих на песен на Алвин Лий / Ten Years After: The face in the mirror reminds me of you, или ако си позволя един неизбежно по-тромав превод: Лицето в огледалото ми напомня за теб. Тези думи са може би най-елегантният израз на това, че не мога да се откъсна от обсесията си, ако постоянно съм принуден да съжителствам със субекта й, а именно – със самия мен. Този тип обсесии обикновено сме били склонни в миналото да наричаме 'любов', но ако се обърнем към тях от дистанцията на времето, те изглеждат по-скоро като посредствени и зле скроени пиеси с елементи на абсурдизъм, в които най-нелепата и глупава роля за жалост е била отделена за самия мен.

Дали впрочем би трябвало да съм благодарен, че все пак съм оцелял, след като съм се вживявал съвсем на сериозно в подобни роли? Честността при все това би изисквала да кажа: Не зная, защото не съм убеден, че оцелелият съм тъкмо аз.

Из "Книгата на Р."

Самоизненадата

Човек често се оказва изненадан от собствените си действия, тъй като те често противоречат на това, което той е приел да бъде вярно за него. Въпреки това човек е склонен да се оправдава впоследствие. Едно от възможните, а и донякъде най-невинното, оправдание е самообяснението. От типа на: Знам защо постъпих така.

Всяко ново такова знам обаче не пречи да продължаваме да се самоизненадваме. Явно всяко подобно знам е само post factum прикритие на това колко малко знаем и желаем да знаем за самите себе си.

Действие срещу капитал

По какво се различава богатството от капитала?

Някой би казал, че:

Богатството се обладава, докато капиталът се управлява.
или
Върху богатството се спи, докато капиталът те държи буден.
или
Богатството е статично, докато капиталът динамичен.
или
Богатството се трупа, докато капиталът се инвестира.

И други такива.
Тенденцията е капиталът да се схваща като самостойна сила, единствено наличието на която прави човек деен.

Първичното значение на действие в човешкия свят е да вършиш нещо с ръце или със слово, и двете неотчуждаеми от човека. Дори ако отрежем ръцете и езика на човек, в същността му ще остане това, че нему е присъщо да се изразява и да действа чрез двете.
Капиталът идва да отчужди това естествено действие от човека и да го деперсонализира.

Призвание в днешния свят е да запазим личния характер на действието. Защото обществото се гради от хора, а не от мениджъри.

Акрасия и прокрастинация

Гръцката дума akrasia (ἀκρασία) често се превежда като „слабост на волята” и буквално означава липса на власт или контрол [над самия себе си]. Това е състоянието да действаш (или бездействаш) в противовес на рационалната си преценка за това кое би било най-доброто действие (или бездействие) в дадената ситуация. Баналните примери за акрасия са свързани с това да се подадеш на влечението, въпреки че ясно осъзнаваш, че благоразумието изисква нещо друго.

Сократ е известен с това, че отрича възможността на акрасия. Знаейки кое е доброто, ти неминуемо ще постъпиш съгласно това си знание. Ако постъпиш другояче, това означава просто, че не си знаел що е доброто. Така че в крайна сметка това, което би ни се привидяло като акрасия или безсилие/слабост според Сократ е всъщност незнание (или недостиг на знание).

Казват, че Платон все пак държи да обясни вместо подобно на учителя си да отхвърли възможността за акрасия, поради което и той въвежда троякото деление на душата на разумна, волева и сетивна. При това най-вече конфликтът между разумната и сетивната (т.е. желаещата, апетитативна) части на душата обяснява възможността да се отклониш от и да действаш срещу рационалната си преценка.

И въпреки това акрасията продължава да изглежда като парадокс - как е възможно да извърша нещо напреко преценката си?!? И това е така именно защото тя включва в себе си елементи едновременно на вменимост и ирационалност. Вменима е единствено и само постъпката на едно рационално действащо лице (за която и то е в състояние да носи отговорност) и заедно с това се предполага, че въпросно лице действа по определен начин в противовес на преценката си тъкмо поради недостиг на рационалност. Последното би означавало, че отсъства условието за вменимост, поради което и на лицето не следва да се приписва постъпката, която е белег за акрасия. Т.е. тук се стига до противоречие.

***
Оставяйки настрана онтологическата проблематика, мен най-вече чисто психологически ме интересува  една особена форма на акрасия, която римляните наричат procrastinatio (от pro - "за", "към" и crastinus - "утрешен"). Прокрастинацията е непрестанното отлагане на дадено действие за утрешния ден или изобщо за по-сетнешен момент. Прокрастинацията е замяната на едно наложителното и същевременно тягостно действие с перманентно бездействие или по-скоро със съвкупност от въвеждащи или отлагателни действия, които само да отдалечат момента на същинското извършване на действието.

В този смисъл прокрастинацията е безсилието (акрасия) да се захванеш с конкретно дело. Тя е присъща на хората, които сами определят своя дневен график. Лесно е да се водиш по разписан график, към който си външно принуден. В следването на такъв външен график, ти изобщо нямаш нужда от бъдеще. В личното си действие обаче е нужно да положиш бъдеще. В този смисъл прокрастинацията е и безсилието да положиш сам себе си като определен към някакво бъдеще.

Метафизически погледнато, прокрастинацията е непосилността на бъдещето.

Сила и мислене

Силата винаги бива упражнявана в противовес на естествената съпротива, която тя предизвиква. Така силата е винаги свързана с надмогване. Силата се рефлектира и потенцира в своето друго (в своя обект) тъкмо чрез надмогването.
Силата без свое друго (без обект) е мощ.

Мисленето е сходно на силата тъкмо чрез това, че и то се потенцира в своето друго, мисленето е надмогване на инертността на своя обект.
Мисленето без свое друго (без обект) е мъдрост.

И силата и мисленето не са продуктивни, а рефлективни. Т.е. те не търсят своето отчуждение в продукт. Те търсят своето себе си в другото.

За един студентски бунт и един морален свят

Един студентски бунт, почти изключително вдъхновен от морални съображения, без съмнение принадлежи към най-неочакваните събития на нашия век.

Хана Арент

Сред най-неочакваните, защото този бунт не е съвсем събитие от нашия свят и век, а по-скоро от един друг свят, който е призван да бъде коректив на нашия.

Браво на смелостта на тези млади хора, които не се колебаят да се поставят като граждани на този, другия свят, с риск да бъдат отхвърлени от нашия. 

Историята се прави тъкмо от смелите.

Допълнение:

Ваня снощи съвсем непраднамерено разгърна изданието на Хана Арент, Насилие и политика и първото изречение, върху което падна погледът й, бе горното, на с. 39. Има нещо като красиво знамение в това - в този тъй симптоматичен и непринуден от нас паралел на днешните събития със студентските вълнения от 1968.

И ще прибавя един цитат от Кант, този път съвсем преднамерено. На  с. 722 от Критика на чистия разум Кант говори за идеала на един интелигибилен (т.е. умопостижим) морален свят. И добавя: "Чрез разума трябва по необходимост да представяме себе си като принадлежащи към един такъв [морален] свят, въпреки че сетивата не ни дават нищо друго освен един свят от явления". А в този свят от явления хората са задвижвани сякаш изцяло от сетивни, т.е. себични подбуди.

Загриженост и смисъл

Да си в света означава да си принципиално загрижен за вътрешносветовите неща. Да се абстрахираш от света си означава да се опиташ да снемеш тази загриженост. В абстрахирането, в погледа към живота отвън, неговият иманентен смисъл, който е черпен от тази загриженост, изчезва. Само с елиминирането на въпросната естествена загриженост става възможен въпросът за смисъла на живота. [Тук противопоставих "иманентния смисъл на живота" на рефлектираната позиция на поставяне на въпроса за смисъла на живота.]

Веднъж обаче поставили въпроса за смисъла на живота, с това вече сме се отдалечили от  възможността на неговото непосредствено преживяване (или дори конструиране).
За да си възвърнем някакъв нерефликтиран смисъл, трябва да престанем да питаме и да си потопим отново главата във вътрешносветовите неща, да се оставим началната загриженост отново да ни обсеби.
[За да съхраним мизерния смисъл, трябва да се върнем към болката.]

Пояснение: Към елиминиране на естествената загриженост ние сме най-вече склонни през периодите на жизнен interregnum (междуцарствие). Най-естественият interregnum в живота на човек е периодът на юношеството, когато той се откъсва от семейството си и все още не е загрижен да си създаде ново.

За компатибилизма накратко

Компатибилизмът е доста разпространена особено в англо-саксонския свят философска концепция, която твърди, че детерминизмът и свободата са съвместими (англ.: compatible). Детерминизмът от своя страна твърди, че всичко случващо се е обусловено от природна необходимост, или че всяко състояние на света е каузално (причинно-следствено) определено по безостатъчен начин от предхождащо го такова. Компатибилистите считат, че този възглед все пак остава място за свободата, разбирана поне в ежедневен или политически смисъл.

 

Придържането на компатибилистите към детерминизма, може да бъде отдадено на един естествен за модерния свят сциентизъм. Някому обаче би могло да изглежда много странно, защо те са загрижени да съхранят едно макар и редуцирано понятие за свобода.
Те са все пак загрижени за свободата, именно защото без понятието за свобода се обезсмисля и най-малкото правно, да не говорим за морално действие в света. Ако ние не сме свободни, а всяко наше действие е резултат от природна необходимост, то тогава никой не би могъл да бъде държан за отговорен за постъпките му. Ако никой не е в състояние да избере дали да извърши или не дадено действие, а всяко „негово” действие е резултат от причинно-следствена, природна закономерност, то тогава никой (бил той и сериен убиец ) не заслужава да бъде привлечен в съдебен процес и да бъде подложен на юридическа санкция за делата му. Съгласно детерминизма те съвсем не са в негова власт.

Поради това компатибилистите са загрижени да спасят едно поне ежедневно разбиране за свободата, което всеки един от нас обикновено има. А именно свободата, разбрана като отсъствие на външна пречка да осъществя дадено действие. Такова разбиране за свободата наистина не противоречи на детерминизма, защото аз бих могъл да действам свободно в един такъв смисъл (т.е. да не срещам пречка и да не чувствам външна принуда по отношение на действията ми) и въпреки това във физиологически план, например на ниво мозъчни импулси да се счита, че съм предопределен към всяко едно решение за действие, което взимам, респективно към всяко действие, което предприемам.

По този начин обаче, при все че допускат свободата на действието, компатибилистите не разбират докрай, че за морална или дори за юридическа вменяемост, те следва да признаят свободата на избора / на волята.

За идеологията и фетишизма

Фетишизмът изхожда от вещи, докато идеологията - от идеи.

От своя страна обаче фетишизмът превръща вещите в идеи, а идеологията - идеите във вещи.


***
За ангажирането в извършването и на двете преобразувания се изисква известна доза морална нечистоплътност.

Монолог из "Книгата на Р."

Да, аз бих могъл да репродуцирам в паметта си истории от миналото ми. Няма никакво съмнение, че аз съм извършвал тези действия, че аз съм изпитвал тези чувства. Но въпреки това аз не ги усещам като мои. Сякаш някой друг се е наметнал с наметалото на тялото ми, сякаш някой друг е населил със спомените си съзнанието ми. Аз не мога да проумея как тези чувства са били мои, аз просто не ги разбирам. Всичко това изглежда твърде нелогично - да тръгна след тази жена.
Не, това не съм бил аз; и все пак съм сигурен, че съм бил тъкмо аз.

Следва ли просто да съблека спомените си като мръсна дреха? Мога ли след всичко това да пръдължа да се зачитам?

из Книгата на Р.

Разликата между красиво и приятно съгласно Кант

Кант провежда категорична разлика между приятното (немски: angenehm, англ. agreeable) и естетически красивото (немски: schnön, англ. beautiful).
Накратко бих я синтезирал в следното:

1. Удоволствието от приятното е патологично-обусловено, посредством възбуди или стимули. Удоволствието от красивото е съзерцателно-обусловено, посредством играта на нашите познавателни способности, неангажирани в постигане на познание за предмета.

2. Удоволствието от приятното е заинтересувано от съществуването на своя обект, удоволствието от красивото е незаинтересувано. Поради това в удоволствието от красивото ние възприемаме себе си като независими от конюнктурата и наред с това възприемаме самия красив предмет като свободен от обкръжението му.

3. В удоволствието от приятното ние сме удовлетворени, дори ако чувството на удоволствие e ограничeно само до собствената ни личност, т.е. ако то не е споделено. В удоволствието от красивото, ние, напротив, не само търсим споделимост, но и издигаме претенцията, че красивият предмет би трябвало да подлежи на всеобщо харесване. (В съждението на вкуса ние съвсем не твърдим, че подобно всеобщо харесване е факт, но го изискваме от всеки.)

Декартовото Cogito ergo sum накратко

Съзнанието е нещо неподлежащо на скептическа редукция. Не е възможно да се съмняваш в собственото си съзнание, защото в самото си съмнение ти вече демонстрираш съзнание.
- Съзнание/мислене и съществуване съвпадат в един и същ неделим акт.

Не е възможно само да ми се струва, че съм в съзнание, защото самото това: 'струва ми се, че съм в съзнание' вече гарантира наличието на съзнание, което да удовлетвори струването ми се.
Съвсем друг е въпросът дали това съзнание in concreto е обединимо с друго съзнание in concreto в единен опит, т.е. дали и двете съзнания биха станали част от една и съща лична история.

Впрочем съзнанието е най-важното нещо в този живот. Ние спим не просто защото не можем да се задържим будни за твърде дълго време, а и за да си гарантираме една нова континуалност на съзнателен живот, свързана с онази отпреди съня. Без съзнание ние не бихме могли да преживиеем нищо, което иначе бихме считали за ценно.
Т.е. съзнанието е необходимо условие ако не за живот (тъй като бихме могли и да сме в кома), то поне за преживяване на ценност.

За "продуктите" и производствения фетишизъм

Човек, и по-специално философът, винаги си е задавал въпроса, кои са онези дейности, които притежават своята ценност в самите себе си, за разлика от онези дейности, които биват извършвани в полза на нещо друго, т.е. с оглед на някаква външна цел и които естествено черпят своята ценност от онова друго, с оглед на което биват извършвани. Кандидати за първите, т.е. за вътрешно-стойностните дейности, които по презумпция биха съставлявали съществените компоненти на човешкото щастие (стига то да бива разбирано активистки), винаги са били 1.теоретическите дейности, свързани с познанието и живота в истината, 2.естетическите, свързани с преживяване на красивото и 3.етико-политическите, свързани с живот в добродетелта.

Производството (или продуцирането), тъй като то очевидно черпи своята ценност от ценността на онова, което бива произвеждано, принципно не е било считано за такава вътрешно-стойностна дейност. Въпреки това епохата на Модерността преобърна възгледа относно ценността на самото производство. Господството на Homo Faber освен че ни захвърли в един изкуствен свят, дело изцяло на човешките ръце, се опитва също и да наложи и да вмени самостойна ценност на самото производство.

Освен че всяко производство бива възхвалявано заради това, че максимализира човешкото благосъстояние, то също така вече бива превъзнасяно като единствената същинска дейност. Най-вече на него се приписва специфичната вътрешна удовлетвореност от това да бъдеш активен. Дотам че за производствени биват обявявани също и изконно непроизводителни дейности като банково дело, мениджмънт или дори журналистика. (Във връзка с последното бих вметнал, че, в противовес на водещите интуиции на някои хора, ценността да бъдеш осведомен или дори забавляван, не може да бъде резултат от производство).

Фетишизмът към производителността може да се види най-добре чрез магическата думичка „продукт”. Вече, без да си изкълчим езика, можем да говорим за „банкови продукти”, „организационни продукти”, „развлекателни продукти” или дори „идейни продукти”. Едва ли не всичко, което е въпрос на ценност, е вече продукт. Скоро, мотивирани от този идеологически фетишизъм, ще започнем да гледаме и на децата си като на продукти.
А дали вече не сме започнали?

***
Още нещо по темата: За модата на "проектите" и "продуктите"

Живот след съня (из "Книгата на Р.")

Животът често е не по-малко лепкав от сън. Да усещаш себе си потопен в чужда среда, проникнала в тялото ти, изградила симбиоза с плътта ти. Да се усещаш контролиран от дневния график, който информира движенията ти, жестовете ти, вменява целите ти. Да усещащ мускулчетата на лицето ти като маска, която не можеш да свалиш. Да ти се иска да освободиш гърдите си с вик, а само тихичко да хриптиш, някъде навътре в себе си.

из Книгата на Р.

Структура на Дантевия Ад

Въз основа четенето на двата български и един френски превод на Inferno на Данте ще представя структурата на Дантевия Ад, така както тя ми се изясни лично.

Адът се състои от 9 концентрични кръга, разположени един под друг, като всеки следващ е с диаметър по-малък от предходния, т.е. те са разположени във вид на обърнат конус. Освен това последните три, най-дълбоки кръга (седми, осми, девети), в които се наказват най-тежките грехове, са от своя страна разделени на сегменти (части).

Ето кръговете както следва:
1. Предверие (Лимбо).

Същински Ад:

Горни кръгове (Грехове на невъздържаността):
2. Сладострастниците
3. Чревоугодниците
4. Скъперниците и прахосниците
5. Гневливците

Преходен кръг:
6. Лишените от вяра (еретиците)

Долни кръгове (Грехове на злостта):
7. Насилниците
8. Измамниците
9. Предателите


Пояснения:
1. - В първия кръг са некръстените в Христа праведници, те собствено не търпят наказание, а са само лишени от надежда.
2. 3. 4. 5. - Във втори, трети, четвърти и пети кръг се наказват греховете на невъздържаността, т.е. тези на които може да им се вмени culpa (непредумишлена вина или вина поради слабост).
6. В шестия (преходен) кръг са лишените от вяра (или което е същото: превратно вярващите). Това може да се разбира така: липсата на вяра е условие за най-тежките, преднамерените грехове.
7. 8. 9. - В последните три кръга са греховете на злостта, т.е. преднамерените, специфично човешките грехове; онези, на които може да им се вмени dolus, коварство, или преднамерена, същинска вина.

Последните три кръга представени в конкретика:
7. В седми кръг са насилниците, които от своя страна се разделят на три групи: 1. насилници срещу ближния (убийци, разбойници), 2. насилници срещу себе си (самоубийци, саморазсипници), 3. насилници срещу Бога (или природата, изкуството) - (богохулци, содомити, лихвари).
8. В осми кръг са всички видове измамници: те разкъсват "естествената връзка" на доверието между хората. Те са разделени в 10 ями, както следва: 1. Прелъстители 2. Ласкатели 3. Симониаци 4. Гадатели (врачки) 5. Злоупотребяващи с обществено положение 6. Лицемери 7. Крадци 8. Коварни съветници 9. Сеячи на разкол 10. Крадци на самоличност, фалшификатори
9. В девети кръг са предателите, т.е. онези, които не само разкъсват естествената връзка между хората, но и злоупотребяват със специфично оказано им доверие. Четири групи: 1. Предатели срещу семейството 2. Предатели срещу родината 3. Предатели срещу госта 4. Предатели срещу благодетеля. (В тази последна четвърта група централно място заема Юда, като предател на благодетеля на човечеството, Христос.)

Бележка: Терминологично, въз основа на преводите, не съм откривал различието между culpa и dolus в самия текст на Данте. Използвам го в качеството му на осветляващо различие, засвидетелствано още въз основа на римското право.

Още нещо от този блог: Наказание и самонаказание.

Защо практиката подкрепя солипсизма?

Практиката е втъкана в регулярности от типа действие-ефект. Всяко действие бива извършвано заради определен желан ефект. Най-добрият ориентир в този тип регулярности е навикът. Навикът би могъл да стане виртуоз в безкрайните поредици ...действие - ефект - повторно действие - повторен ефект... Тук нямаме нужда от размисляне – ние сме в единство с получаваното, представляваме една затворена система с него. Всички неочаквани ефекти представляват ненужен шум в системата. Навикът не припознава новото, навикът не толерира отворените системи.

В практиката няма свят. В практиката няма хоризонт. В практиката няма персона.
Ако светът се е разтворил в Аза, то и Азът се е разтворил в света си.

Диалектиката на роб и господар

Диалектиката на роб и господар е разгърната в известен пасаж на Хегеловата Феноменология на духа. Най-популярният и в известен смисъл банализиран момент от нея се състои в това, че и робът и господарят са взаимно-конститутивни за същността си - не просто и само робът се нуждае от господар, но и господарят отчаяно се нуждае от роба.

Един обаче особено перверзен момент в споменатата корелация на взаимозадоволяване е откроим в съвременната политика - когато господарят (властникът) се самодекларира като робуващ на интересите на роба.

Господството - рекламно-идеологически представено като робуване на обществото. Една претенция, в чието пространство и двете страни трябва да се преструват, че са ангажирани сериозно в играта на взаимно лъже-доверие.

Фалшът и изкуството като противоположности

Една от проблемните теми на философията на изкуството и на естетиката винаги е била тази, дали изкуството може да бъде ценено също и като вид познание, или най-малкото като особен вид познавателно отношение към света. Често се е случвало произведения на изкуството да бъдат хвалени, а и уважавани, заради своята „правдивост”, „проникновеност” или дори „истинност”. Погледнато още по-радикално, ориентирайки се по думите на Оскар Уайлд, че не изкуството подражава на живота, а обратно - животът подражава на изкуството, изглежда съвсем резонно да се твърди, че винаги би било по-смислено да се дават примери от произведения на изкуството (да речем примери за литературни персонажи), нежели емпирично събрани примери от реалния живот. И това е така, защото първите (т.е. литературните образци) са далеч по-симптоматични и по-показателни, иначе казано – са образцови в сравнение с тривиалната плоскост на функциониране на житейските примери.

Най-съществената дума обаче що се отнася до познавателната роля на изкуството е думата искреност. Защото искреността е такова качество, което далеч не само неглижира лъжата и измамата (и заблудата като цяло), а е също и такова качество, което бележи една вътрешна автентичност. Дори и най-театралното и маниерното изкуство (стига маниерът да бъде използван като инструмент, а не просто като поза) би могло, най-малкото чрез контраст, да ни въвлича в една фаза на непринуденост и непрестореност спрямо самите себе си.

Преживявайки изкуството, човек често ще да е далеч по-искрен със самия себе си, отколкото би си позволил да бъде в ежедневния живот.
Не случайно същинската противоположност на изкуството е фалшът.