Актова фотография (Из 'Книгата на Р.')

Веждите й са бръснати и изрисувани - черни, фини извивки, предизвикателен знак за онова, което отсъства.
Грим - почти незабележим, лицето й говори само за себе си, широко и същевременно остро, изразително. Още една нотка агресия и тя би била грозна. Обаче това, че витае по тънката граница на отблъскващото и не я прекрачва, й придава прелест на императрица.

Любихме се само с поглед - ноздрите й се издуваха, червилото й се разтече, ръцете й бяха настръхнали, дращеше с нокти по масата, кракът й бе опънат напред в желание да намери противодействие. Чертите на лицето й потръпваха, разкривени от болка и страстно неудовлетворение. А очите й гледаха навътре, почти безизразни...

Бележка на редактора: Горният текст бе открит като един от малкото оцелели файлове от харддиск на  компютър, принадлежал на Р.. Нещо като самотен остров в морето на опустошението. Някой от емоционална гледна точка вероятно би съжалил, че запазеното не е нещо по-деликатно, но си струва все пак да отбележим, че всеки един спомен е относително деликатен, доколкото не представя предмета си като настоящ.

Тялото като свое

Какъв е критерият дали усещаме тялото си като свое? – Способността на тялото ни да откликва на психологическите ни състояния – например при представата, че залитаме в бездна стомахът да се преобърне, при очакване за допир кожата ни да настръхне, при умиление (но не от собствената ни способност да се умиляваме) очите ни да се напълнят.

Да, емоционалното като предусловие за телесното е тънката нишка, по която можем да се върнем до усета, изконно детски, че собственото тяло ни съпринадлежи.

Отвличане, благородство, ... ентусиазъм

В Отвличане от сарая на Моцарт има нещо толкова ведро, ясно, чисто, откровено и красиво както в музикален, така и в драматичен план, че аз вече повече от месец в продължение на стотици слушания не мога да се откъсна от тази опера и съответно не мога да се освободя от пропитата с ентусиазъм нужда да споделям радостта си. Нека спомена само нещо във връзка с чистотата в драматичен план – по настояване на самия Моцарт либретото е променено така, че на финала Селим паша проявява жест на благородство съвсем не към своя изгубен син, а напротив – към сина на най-големия си враг. Това радикално изчиства сюжета от всякакви мелодраматични нотки и го превръща в една младежка, идеалистична и наред с това усмихната, ведра възхвала на благородството и любовта.

И тук ще се отдръпна само за да преведа думите на друг един композитор, Карл Мария фон Вебер за операта:
„Светът би бил в правото си да очаква от Моцарт повече опери като Фигаро и Дон Жуан. Едно Отвличане обаче той и при най-голямо желание не би могъл да напише отново. В тази опера ми се струва, че виждам онова, което са за всеки човек младежките години, чието опиянение и сърцатост (Blütezeit) не могат да бъдат повторно извоювани.”

Българинът и преуспяването

В самосъжалението има една особена нарцистичност – изпадналият в него човек си мисли, че страданието му го дарява с особена привилегия, която го издига над околните.

Българинът в колективното си житие е особено самосъжаляващ се. Това не му пречи в индивидуален план да претълкува инстинкта си за самосъхранение и хитростта си в талант – „ние българите” (тук колективното първо лице е много или малко привидно) „сме особено талантливи, можещи, креативни. Поставени в една подходяща среда, ние винаги клоним към преуспяване.”

Да, тъжно и хубаво е всичко да зависи от средата.

Диагностика на нещастието

Що е да си нещастен? - Да нямаш нищо и съответно да не си в състояние да намериш нищо, на което да се отдадеш, да се посветиш. Било то хоби, интимно дело, кауза. - Нищо, дори и мъничко, което да е в състояние да те погълне и ангажира изцяло.

В този смисъл на първо време да си свободен от нещастие съвсем не е да си щастлив или блажен, а да си жив.

Необратимо (из 'Книгата на Р.')

Да, давам си сметка, че миналото е минало, че то не може да бъде променено и въпреки това ми се струва, че то е някак насъщно в един паралелен свят. В съзнанието си непрекъснато коригирам действията си в това паралелно минало и очаквам да видя последствията на тези промени в този-тук свят. Уви, този-тук свят остава същият, не мога да избягам от това, което вече веднъж съм сторил. Понякога си мисля, че ужасът на крайността се изчерпа тъкмо с това - времето да е необратимо, еднопосочно. Непрекъснато остарявам с по една постъпка в повече, все постъпки, които чрез ултимативния факт на своята отминалост са винаги вече вкоренени в същността ми.

Съвсем не мога да се отърва от ужасната мисъл, че всеки миг отново и отново, аз съм последица от собствените ми действия, в едно необратимо време. И светът около мен.

От малък не мога да пиша

Из архивите

Следният текст е сканиран от ръкопис, конвертиран е в текстови файл с optical recognition програма, обстоятелство, което, както ще видите, се отразява най-вече на нечетливостта на подписа най-отдолу.

Още от малък не мога да пиша. В училище първо трябваше да пишем преразкази, а самите разкази бяха толкова скучни и вели, че да се чудиш какво да преразкажеш. После трябваше да пишем едни литературни теми и нашите ми натрапиха една частна учителка, която щяла да ми осигури влизането в гимназията. Те предварително й обясниха, че все пак съм природно интелигентен, но по литература съм гола-вода. Ами не мога да пиша, това си е, природа. Затова учителката се зае да ми диктува теми писани от други ученици, много по-добри от мен в тази работа. Та като пиша под диктат, може и нещо да ми влезе в главата и да започна да усещам как трябва де се редят думичките. Май много-много не се получи, макар че успях да вляза в гимназията, френската... Дори нашите заведоха учителката на ресторант. Si tu ne existes pas et moi pourquoi j’existerais?
После реших, че мога да стана актьор, нищо че съм малко срамежлив. Все пак актьорите говорят чужди думи и играят други хора, за чиито действия и поведение те не носят отговорност. В театралния кръжок срещнах едно момиче, в което се влюбих. Тя всъщност не бе момиче, а почти жена. Не знаех как да й призная. Когато се чудех как да я заговоря на тази тема, все казвах нещо друго - скучно, неумело, и докато набирах сили отново да подхвана, все някой се появяваше и нарушаваше уединението ни. И аз със цели седмици чаках сгоден случай, когато да няма никой наоколо. Не успях. Веднъж я поканих на плаж, но тя ми каза, че по принцип ходи на плаж с една приятелка, аз разбрах това като отказ и пак замълчах с месеци. Реших да й напиша писмо. Но нали не умея да пиша.
Реших да започна така: „Мила Вики, трябва да ти призная нещо...”. Много банално е, отказах се. После пробвах така: „Скъпа Виктория, знам, че това което ще ти кажа, ще те отврати...”. И от това се отказах. После си казах - все пак съм влязъл във Френската гимназия с изпит по български език и литература, трябва да напиша нещо по-разчупено. „Виктория, ти си не просто богинята на победите, ти си победителката на моето сърце!”. Веднага разбрах що за глупост е това и от него се отказах. Накрая приятелят й се върна от Будапеща и аз останах съвсем обезсърчен и обезнадежден. Още повече, че ме изключиха от театралния кръжок. По-точно не ми даваха никакви роли. Дори и онази на малкото нефелно момче, чиято задача беше да внася гарафата с водката без да казва нищо. Казаха ми, че първо трябвало да се погрижа за пластиката на тялото си и затова най-добре да започна с танци.
Ами за нищо не ме бива – нито умея да танцувам, нито да пиша.

Така и не знам защо го пиша това. Вероятно искам само да ти кажа: много съм смотан, обаче много те обичам!

Т;ой ]zту

Три тона карамфил

В заключителната фаза на околосветското си пътешествие английският мореплавател, адмирал и пират на кралска служба Франсис Дрейк (1540 - 1596) при отплаване от индийския бряг засяда с кораба си на риф. Непосредствена е била опасността при триенето в скалите корабът да се пробие и да потъне. Поставен пред участта да завърши по такъв безславен начин славното си пътуване, Франсис Дрейк заповядва да бъдат изхвърлени зад борда три тона от подправката карамфил, дарени му от индийски махараджа, с надеждата, че при очаквания прилив олекналият кораб ще се издигне и ще се измъкне от клопката на скалите. Той обаче не се вслушва в съвета на капелана на кораба, който призовава към покаяние и изхвърляне на тоновете кърваво злато и сребро, заграбено от испанските легиони. Сметките на Дрейк се оказват точни – при настъпването на прилива корабът се надига, приплъзва се над скалите и се освобождава, в състояние да продължи пътуването си към Англия.

Спомням си, че когато като малък четях за тези приключения на английския пират и адмирал, ме бе жал именно за карамфила - мислех си, че Дрейк е трябвало да послуша своя капелан и да изхвърли зад борда златото и среброто. И това бе така, въпреки че не обичах вкуса на карамфил – едно от нещата, които мразих бяха хубавите меденки на баба ми подправени именно с карамфил. Днес като си мисля какво може да е основанието да се подкрепи карамфила за сметка на златото, то е именно следното – златото е абстрактно, то може да бъде заменено срещу всичко и следователно нищо (именно поради това някои хора цял живот си го трупат), докато подправката е ценна именно със спецификата си, с характерния си вкус. Още повече, че карамфилът е бил дар, а златото плячка.
- И дано скокът не ви се струва твърде голям - струва си да защитим спецификата на жизнения вкус, за сметка на абстрактността на успеха. Това още повече в днешния ден, в който удоволствието се е превърнало в празна абстракция, ценена от хората заради паричния еквивалент, а не заради това, което носи.

Да заварваш себе си

Появявайки се на този свят, случвайки се като светово същество, аз заварвам не само света, но и самия себе си. Парадоксът - сам отново и отново да се преживявам като даден на самия себе си, да узнавам самия себе си в различните жизнени ситуации, сякаш узнавам нещо в известен смисъл външно и непроизволно, парадоксът да се разгръщам пред самия себе си в протежение на жизнения си път и в определен смисъл пред изненадания поглед на онова Аз, което полага целите и нахвърля проектите в мен – този парадокс е неотменим от собственото ми съществуване. Вероятно тъкмо тук се крие единият от вкоренените смисли в израза екзистенция – да се заварвам навън от себе си в света си и да съм изненадан от онова, което заварвам.

Един от първичните модуси, в които човек заварва самия себе си е темпераментът. Очевидно е, че аз не го избирам, а го намирам в определен смисъл готов в себе си. - Емоционалният стил, в който имам и преживявам света сякаш е винаги вече тук, преди мен самия.

Благословени са – струва ми се – хората с положителен и открит темперамент. Тези дни се изумявам как малкият ми син Антон вече показва собствен. На всеки уловен поглед той винаги ще се засмее, винаги ще се усмихне – най-малкото за да откликне по този топъл начин на поканата за общуване, която отправя светът му.

_________
Антон скоро ще навърши пет месеца.

Един паралел: Хайдегер и неокантианците

Неокантианците* провеждат разлика между валидно[ст] и съществуващо, Хайдегер – между битие и съществуващо (т.нар. онтологическа разлика).

За неокантианците валидното съвсем не е нещо съществуващо, докато за Хайдегер – битието не е нещо съществуващо.

За неокантианците валидното прави възможно познанието на съществуващото, а за Хайдегер битието прави възможно разбирането на съществуващото.

Дотук разликата отвъд паралела битие-валидност е в това, че неокантианците говорят за познание, докато Хайдегер – за разбиране. В това отношение Хайдегер стои по-близо до философия на живота.

______
* Изключително Баденското неокантианство: Винделбанд, Рикерт, Ласк.

Феминизмът и проклятието на неравнопоставеността

Феминизмът винаги се е обявявал срещу една наглед предпоставяна от мъжете неравнопоставеност между мъжа и жената. В стремежа си обаче да утвърди едно достойно положение на жената в съвременния свят, феминизмът винаги е препотвърждавал под нови форми въпросната неравнопоставеност, макар и често с обратен знак. А именно в опитите си да подчертае изключителността на това да си жена, в сравнение с това да си мъж.
Така феминизмът винаги остава да се лута в една нерешима вътрешна контрапозиция - или да фиксира в „нови” теоретични форми изначалната неравнопоставеност между женско и мъжко, или пък да се застъпи за един безполов унисекс (за една завършена лесбийска двойка например просто не съществува друг пол).

Като малък винаги се изумявах пред една приказка, в която след съответното геройство една преоблечена като мъж царкиня печели за жена друга царска дъщеря. Равностойният „брак” обаче остава неконсумиран, защото царкинята-герой поставя всяка вечер в брачното си ложе гол нож между себе си и „съпругата” си, за да предотврати противоестественото телосмешение. Нещата идват на мястото си, едва когато застигната от проклятието на една змеица, царкинята се превръща в мъж, а жребецът под краката й – в кобила.
Коя ли лесбийка днес би притежавала подобна морална сила – да постави нож между тялото си и това на „любимата” си - очаквайки да бъдат благословени от проклятието на неравнопоставеността?!?

Наблюдения върху писането

Четенето и съответно формирането на широк езиков и интелектуален хоризонт са необходими, макар и не достатъчни предпоставки за добро писане. Да пишеш ей-така, сякаш из-от себе си е ученическо начинание.

***
Потребността от писане (страстта към ексхибиционизъм) няма пряка връзка със същинското писане. Първото е физиология, докато второто следва да бъде творчество.

***
Пишещият следва да пребивава постоянно в трояка функция – да пише, да бъде писан и да бъде инструментът на писането. Сълзливо-наивното писане унищожава първия елемент, маниерно-екстравагантното – втория, самодоволното писане – третия.

'Той живее в собствен свят'

Наскоро подочух тези думи от устата на млад човек, визиращи негов познат.

Приятно е да се чуе това клише съчетано с упрек, защото в него звучи презумпцията, че светът [трябва да] е общо пространство. Че светът всъщност е пространството на откритостта, където хората се срещат.
Така ли е обаче понастоящем? В "света" владее едно глобално сектантство – всяка публичност бележи ниша, всяка медия е пещера, всяка група в социалните мрежи е клетка. Като единственото допустимо 'общо място' е оставено да важи твърдението, че търсенето на универсалност е „политически некоректно”.

Така за съжаление ще трябва да кажем следното: противоположното на собствен свят вече не е общ свят, а чужд.

Мрачна нощ

В наши дни едни от най-търсените книги са онези, които убеждават, че изкуството да бъдеш успешен се състои в това да се преструваш на самодостатъчен до такава степен, че сам да си повярваш, че си такъв. Оставяйки настрана ефективността от подобен трик, добре е да напомним, че самодостатъчността е привилегия на боговете.
Какво ще можем да кажем тогава за такъв един свят като нашия, който така повсеместно [чете и] се стреми към божественост? Просветлен ли е той или помрачен?

Вероятно по-скоро второто:

"Нощем всички котки са сиви - и ако да бъдеш бог означава да изглеждаш като всички останали, изцяло и съвсем като всички останали - тогава мрачна нощ е и всички ние сме ..."*

Котки или богове?

__________

* Из Сьорен Киркегор, Въдворение в християнството

Свят на колизии (след Хегел)

Колизия – това е сблъсък на противоположности, при което противоположностите остават несвойствени една на друга.

Колизията не може да се разреши, тя може единствено да се отстрани, в случай, че се изолират противостоящите си елементи.

Колизията се снема чрез изолация, при което противоположностите остават в себе.
Няма никакво за себе си, няма никакво опосредстване в другостта.

Погледнато строго, това не е свят на противоположности, това е чисто и просто свят от отделности.

Белязан (из "Книгата на Р.")

Винаги съм мислил, че вътрешните ми терзания са сериозни и искрени. Затова и често съм се възмущавал на несправедливостта, че аз съм единственият им свидетел.

С течение на времето на лицето под дясното ми око се появи и оформи пигментно петно, което постепенно доби форма и плътност – и към днешен ден изглежда досущ като изрисувана сълза. Струва ми се, че вече знам как да тълкувам този шутовски белег – целият ми вътрешен свят е едно съкровено и много лично представление.

Меланхолията

Меланхолията е може би единственото преживяване, което е възможно да имаме и в което битието се дава в цялост, т.е. така, че да не сме в състояние на фиксираност или ангажираност с едно или друго съществуващо. В меланхолията ние пребиваваме в безразличие по отношение на отделните биващи, в едно характерно чувство на безтегловност спрямо тях. Безразличието спрямо всяко „това-тук” обаче ни води до това да преживеем незначителността на разликата между битие и небитие в него. Така меланхолията става в определен смисъл повик на Нищото, повик, в който животът сякаш снема сам себе си.
Става дума за такова преживяване, каквото по никакъв начин не би могло да ни бъде дадено в състоянието на ангажирана загриженост. Меланхолията е също толкава малко състояние на потиснатост, все състояния, които са ни дадени, бидейки изцяло потопени в жизнения си свят.
Меланхолията поражда дистанция както спрямо живота, така и спрямо смъртта, разбрана като негово противоположно.

____________________
Въпросната меланхолия е тема на филма на Ларс фон Триер – Меланхолия (2011). Впрочем самият Ларс признава, че с него той плаща дан на немския романтизъм.
Филмът е разделен строго на две части, които наред с техните условни имена – Джъстин и Клер (двете сестри от филма), в които той третира на първо място социалните аспекти на меланхолията и на второ място - онтологическите.
Филм на голям майстор.

Кантовото понятие за "опит" и феноменологията

Една от основните отлики между Кант и феноменологическото направление може да се открие в това, че Кант не разграничава ясно предтеоретичния от теоретичния опит, казано другояче – не разграничава ясно жизнения опит от понятийно-артикулирания опит на научното познание. У Кант понятийно-артикулираният опит съвсем не стои като нещо вторично, производно или дори отчуждено от синкретичното единство на един първоначален жизнен опит.

Податки за горното разграничение обаче могат да се открият дори и у самия Кант. А именно - в синтетичната дейност на способността за въображение в отлика от категориалната синтеза на разсъдъка. Първата може да бъде интерпретирана като даваща непосредствения жив опит, т.е. феноменологически разбрания жизнен свят, докато втората – като задаваща „обективния свят” в качеството му на предмет на научното познание.

Carla Bley

Карла Блей е прелестно музикално бедствие.
Колкото нежно, толкова и шокиращо изключение в света на музиката. Жена – композитор, лидер на биг-бенд и чудесен пианист. При това жена и духовита и одухотворена в творчеството си.

Карла дължи фамилията си на първия й съпруг – Пол Блей, един от големите джаз-пианисти от 60-те насам. Това обаче може да е донякъде подвеждащо, защото Карла Блей е още от началото на кариерата си музикант, който е не толкова воден, колкото сам води. В това отношение тя е наистина изключение - жена, която увлича мъжкия свят не с друго, а тъкмо с идеите си.

Стилово музиката й може да бъде определена като биг-бенд джаз и джаз-авангард, но с цялата условност на тези определения. Наред с големите биг-бенд проекти, Карла Блей като пианист прави и чудесен камерен джаз най-вече в дует с басиста Стив Суолоу.

Музиката на Карла Блей е от една страна премислена и перфектно аранжирана, но от друга - изпълнена с размах и нюансирана. При първо слушане композициите и аранжиментите могат да се сторят педантично оформени или дори изсушени до детайла, но в дълбочината им има жив дух – игрови, шеговит, скептичен, дори саркастичен. Това е музика, в която сериозност и намигване сякаш са се слели в един-единствен лек в същината си жест.

Карла Блей е американка, но заедно с това и европейка, най-малкото поради това, че дейността и концертите й от десетилетия насам са съсредоточени най-вече в Европа. В музиката й американското суинг и би-боп клише е доведено до един очарователен и преднамерен предел, в който то сякаш непринудено се е сляло с европейската музикална традиция на градските духови оркестри.

Един от любимите ми записи на Карла е Европейското й турне от 1977, на което тя записва с някои от английските джаз-музиканти от кентърбърийската сцена – Елтън Дийн, Хю Хопър, Гари Уиндо. В албума те допринасят с едно специфично фрий-джаз звучене - с един лек нюанс на налудност в повече, нещо, което обикновено отсъства в повечето й изящно балансирани запаси.

Ето само част от джаз-музикантите които са взели участие в нейни проекти, т.е. такива, в които тя е била лидер: Михаел Мантлер (вторият й съпруг), Чарли Хейдън, Дон Чери, Дейв Холанд, Гато Барбиери, Пол Моушън, Енрико Рава, Кени Къркланд, Анди Шепърд...

P.S. Първата ми среща с музиката на Карла Блей дължа на моята прекрасна Ваня.

________
Биг-бендът на Карла (1995)
И през 2009
Един очарователен (вокален!?!) дует със Стив Суолоу
И трио със Суолоу и Анди Шепърд

За Карла Блей в Wikipedia и в All About Jazz.

Самоопровергаване

Човек е същество, непрестанно склонно към самоопровергаване.

Или както е чудесно казано с думите на Анджело на Шекспир (или по-точно с техния превод):

Ах, щом сме грешни, себе си не знаем -
желаем нещо и не го желаем.

Шекспир, Мяра според мяра

Превод: Валери Петров