За наивните въпроси

В контраст спрямо днешния ден едно от своеобразието на Платоновите диалози е, че никой въпрос не е дотолкова наивен, че да не си струва да бъде зададен. Именно това, а не нещо друго, е симптом за това, че философията е била близо до началата си през онези дни.

Днес въпросите вече съвсем не са наивни, напротив, те трябва или да демонстрират наличието или да прикриват отсъствието на експертиза у питащия.

Но доколкото непосредствените предмети на хуманитаристиката са не вещи, а смисли, то човекът ангажиран с хуманитаристика, и най-вече философът, трябва да е в състояние да отговоря ясно и по възможност недвусмислено дори и на най-наивните въпроси.

Това означава, че философът, с оглед на идеала на Хусерл, трябва да е в състояние да заеме онази позиция на безпредпоставъчност, която да му помага да хвърли светлина и върху най-нелепите, що се отнася до евентуалната му позицията на учен или ерудит, въпроси.

За онова, що е честно, с помощ откъм езика

Английското прилагателно честен (fair), например във fair play, идва от староанглийското fæger, което и до днес означава също красив, или съответно ако е наречие - по красив начин. И предвид че британците са изкушени да схващат красотата като пропорция, честно в същината си е онова, за което англо-саксонците са склонни да твърдят, че е пропорционално разпределено.

Българската дума за честно обаче произтича от онова качество на личността - чест - чрез което се смята, че човек заслужава уважението на околните и собственото си самоуважение. Може би поради това, ако не е употребена в шеговит контекст, на моменти българската дума звучи леко архаично или поне извън времето си.

Ако обаче се откажем да използваме думата честно и съответно честен с напълно сериозен тон в ежедневен контекст, с това застрашаваме да захвърлим честния й събрат - справедливо - за употреба в един изцяло сух и нормативен контекст.

За разликата между практическо и прагматическо у Кант

Практическо е онова, което се основава върху свободата (автономията).

Прагматическо е онова, което се основава върху инструменталната употреба на свободата с оглед на външни (хетерономни) спрямо разума цели.

Пейоративните определения за вкуса у Кант

Направих си труда да изнамеря негативните (пейоративни) определения за естетическия вкус у Кант (Критика на способността за съждение) и се получи наистина интересен резултат.
Вкусът може да бъде:

1. Суров и неупражнен (roh und ungeübt).
В такъв случай на вкуса му липсва отличителна способност да открива разлики и нюанси в красивия предмет. Способността за въображение определено не е гъвкава в рефлексията си и така да се каже е сляпа за финото многообразие от определения, които един упражнен вкус би могъл да открие в предмета.

2. Варварски (barbarisch).
Варварският вкус е естествено следствие от суровия и неупражнения. Той, подобно на неупражнения вкус, е ригиден (втвърден),  но освен това е самонадеян и безогледен в собствената си ограниченост. Варварският вкус се предоверява на собствения си инстинкт, поради което той може да бъде и сантиментален. Варварска сантименталност и сълзливост - това е честа проява на един вулгарен вкус.

3. Пристрастен (parteilich).
Пристрастният вкус в преценката си е подвластен на извън-естетически съображения. Примери: колекционерски интерес, хоби, навик, моди, тщеславно желание да демонстрираш вкус, снобизъм. Всичко това са неща, които замърсяват и тровят естетическата преценка.

4. Подкупен (bestochen)
Горните три определения кулминират в подкупния вкус. Подкупният вкус е подкупен било от интереса на собствената ни наивна сантименталност, било от страстта ни да консумираме, било от суетата да се самодокажем. Резултатът е отблъскващ.
Често не само естетически отблъскващ.

Уважение, самоуважение и отсъствието им (жестокост)

Кант в Критика на практическия разум изрязява един много важен принцип, а именно - че самоуважението е конститутивно за уважението към другите и обратното.
Т.е. няма как да уважаваш другите без да уважаваш себе си и обратното - няма как да уважаваш себе си без да уважаваш другите.
Основанието за това е, че в моралния закон, уважението се основава върху принципа на личността (разума), а не върху индивидуалните характеристики на човека срещу теб или в теб.

Ето защо от човек отказал си правото да се самоуважава, могат да се очакват и най-големите жестокости. Жестокостта е безогледност към личността.
Често жестокостта е симптом именно на отчаяние.

Нивелацията на публичната сфера

Следеното на новините и коментарите върху актуалните събития може да идва от похвалното чувство за ангажираност в общото благо (на местната общност, на нацията, на гражданството или на човечеството) или от загриженост за съдбините на общия ни свят, който обитаваме. И въпреки това тъкмо публичната сфера до такава степен размива дискурса и нивелира всяко експертно различие и превъзходство, че резултатът е един посредствен общ интелект/рецепиент, за когото всяко мнение върви (anything goes), именно защото се е усреднила аналитичната способност и се е загубило чувството за всякаква релевантност и адекватност спрямо ситуацията.

Съвременният публичен феномен е, че вече всеки може да има мнение върху всичко.  

Посредствеността (нивелацията) като резултат се явява на две нива. На нивото на всеки цари тотална умствена уравниловка, а на нивото на всичко – се размива всяка дадена проблемна ситуация и се губят нейните конкретни смисло-носещи специфики.

В личен план следенето на новини и публични коментари естествено води до 1. привикване към общото безразличие, 2. леност на интелекта и 3. постепенна умствена хибернация.

Миналото и "себе си" от трето лице

Миналото е странно нещо. Като че ли в него можеш да се видиш такъв, какъвто си бил - от дистанцията на днешния ден - в трето лице. И все пак оптиката към онова себе си, представено в трето лице, е определена от онази старата - от първо лице. Нещата са представени в същата емоционална светлина и чрез същата тълкувателна перспектива, през която си ги гледал и преди. Ти разбираш себе си и обстоятелствата по същия начин, по който си ги разбирал и преди - когато си ги преживявал от първо лице.
Всъщност смислово не можеш да се видиш отстрани.

Погледът отстрани към самия себе си става възможен едва чрез екзегеза - разравяне на пластове и задълбочена тълкувателска дейност. Тогава неочаквани детайли от миналото, иначе фонови, излизат наяве и започват да носят смисъл. И ти започваш да разбираш себе си по един по-цялостен начин - с поглед за присъщата случайност на обстоятелствата и нелепата частична оправданост на действията ти.

Какво е да имаш "понятие за..."?

В това да имаш понятие за нещо не е достатъчно да знаеш в екстензиите на чии предикати нещото се включва.

В българския израз понятие все още звучи съдържанието на една пред-концептуална понятност, която търси и изисква смисъл.

За да имаме понятие за нещо е нужно да можем да направим смисъл от него. Смисълът винаги включва имплицитно и нашето място в света.

Познание и разбиране

Познанието винаги се отнася към някакъв обект, разбирането винаги се отнася към някакъв смисъл. Те обичайно са отделени едно от друго.

Задача на образованието е да ги обедини.

За възможността да бъдеш сам

На фона на самотата всички случайни идентификации избледняват.
Остават само същинските.

Само онзи може да бъде истински заедно, който отстоява възможността да бъде сам.

Мислене, въвлеченост, дистанция

Винаги, когато мисля нещо, аз в имплицитен смисъл мисля и самия себе си.
Ролята на философията е да покаже всяко мислене върху определен предмет също и като експлицитно мислене на самия мен. - Да покаже моята въвлеченост в предмета на мислене.

Въвлечеността може да бъде показана само от дистанция. Не е възможно дори въвлечено да изиграеш своята въвлеченост.

Мисленето е осъзнато напускане на ежедневието. В ежедневието ние сме обиграли само интуитивни отговори.

Единственият заговор на съвремието срещу мислещия може да бъде описан така: В самото средище на съвременната толерантност, онова, което не се толерира, е осъзнатата дистанция.
Толерантността предпочита не да мислиш, а да отреагираш, дори и негативно.

Философите като плебеи

Чувствата на сърцето ни, движението на страстите ни, силата на емоциите ни разсипват всичките заключения на тежката за разбиране философия и превръщат задълбочения философ в прост плебей.

Дейвид Хюм

Някои отбелязват, че е трудно да бъдеш философ на зъболекарския стол.

И все пак е далеч по-трудно да бъдеш философ в хода на ежедневието, когато действията ти се определят от естествеността на навика и особено когато не усещаш съпротива в осъществяването им.

Но в бележката на Хюм има съвсем друг нюанс. Той не случайно използва израза "плебей". - Какво точно превръща скрупульозния философ в плебей? - Вулгарната изключителност на претенциите му? Пошлостта на интелектуалната му поза, опровергана и принизена от собствената му емоционална природа?

Прав е Кант, че ние, хората, не можем да покрием стандартите да бъдем "философи". 

Единственият същински философ е самият човешки разум. 

От когото ние не можем да се отчуждим, с когото още по-малко можем да се отъждествим.

За страха и нарцисизма

Често се опитваме да запълним, както Хайдегер отбелязва, празното мълчание на страха с безредно говорене. Така и витаенето в страха се опитваме да задушим в рутинни действия, чиято последователност е само привидна.

Всъщност страхът се нуждае от съществуващите неща за да бъде захранван. Но той се заявява едва тогава, когато съществуването бъде изместено в цялост. Това се случва, именно в досадената от всичко скука. (Във ведростта, която е радикално чужда на страха, никога няма да открием скука).

В скуката обаче би могло да има и нарцистичен елемент - когато се чувстваш над нещата, които ти биват предлагани. Но скуката бива отровена напълно едва тогава, когато е натоварена от негативизма на досадата. - Досадата така вече не е от нещо конкретно, а от кое да е тук.

Чрез досадата нарцисизмът се е самозавършил в един етичен солипсизъм.

Съзнание и съществуване, Декарт и Хамил

Любимият ми музикант и поет Питър Хамил има един твърде симптоматичен стих:

Only dimly aware of existence, only dimly existing awareness...

Само смътно осъзнаващ съществуването си, само смътно съществуваща осъзнатост...

Стихът е от Pioneers over c или Пионери отвъд скоростта на светлината. Впрочем в някои от ранните текстове на Хамил има особена жилка екзистенциален футуризъм.

Въпросът ми тук обаче е по-скоро теоретично философски: Какво ни кара да оценим двата израза като идентични или най-малкото синонимни? Какво ни кара да отъждествим смътно осъзнатото съществуване със смътно съществуващото съзнание?

Какво друго освен прозрението на Декарт, че Азът е тъкмо онова особеното измежду нещата, в което мислене (съзнание) и съществуване съвпадат?

'Нимфоманката' на Триер

Последният филм на Ларс фон Триер - Нимфоманката (2013) - бе за мен разочарование.
Филмът от една страна изглежда изцяло и тенденциозно направен с единствената цел да вбеси досадните и вече откровено груби критици на режисьора. Триер сякаш взима един свой публичен образ на провокатор и се опитва да го хипертрофира. В този план филмът може да се тълкува като художествена подигравка.

От друга страна обаче, на моменти като че ли Триер се опитва да направи и нещо сериозно. Това разрушава филма като цяло. Той се превръща в една протяжна и абстрактна, куха, а на моменти натуралистична аналогия на секса (и сексуалната игра) с разни човешки активности и културни феномени - риболов, нумерология, кулинария, музика.
Резултатът за мен бе отегчителен, а главната героиня - неадекватен, противоречив и несъстоятелен образ.

Единственият по-завършен образ - този на възрастния човек-"благодетел", който през целия филм бавно бе изграждан като търпелив, благожелателен и сякаш теоретично отстранен слушател, бе нелогично отстрелян в края на филма - при това не точно с куршум, а с една реплика, която го представи като безчувствено и похотливо старче.

За чистото удоволствие

Често съм се замислял, какво би представлявало едно чисто удоволствие?
Под това нямам предвид удоволствие в "чист вид", т.е. осакатено, изолирано удоволствие. По-скоро визирам свободното, автономното удоволствие, неотровено с външни, себични примеси.

Винаги съм си отговарял, че подобно удоволствие би могло да бъде единствено незаинтересовано, т.е. естетическо по характер. Удоволствие насочено към съзерцание на произведение на изкуството.

Русо обаче сякаш разширява спектъра със следното описание и още повече контекста, в който го дава:

Вашите удоволствия не бива да бъдат изтънчени или купени с пари, не бива да ги трови принудата или личния интерес.

Русо, из Писмо до д'Аламбер

В един по-широк смисъл тук следва да бъдат включени и удоволствията от свободното, чисто доброжелателно общуване. В известен смисъл - общуване по детски.

Nullius in verba

Nullius in verba е девизът на Лондонското Кралско научно дружество (1660). Твърде симптоматично, той като че точно отразява борбата срещу два от идолите на разума описани от Франсис Бейкън близо половин век преди основаването на самото дружество (а именно в Нов органон - 1620).
 
Nullius in verba би могло да се преведе като: Въз основа думите на никого (буквално: На никого в думите).
Това би могло да се тълкува  двояко. Ако акцентът падне върху никого (nullius), тогава девизът следва да се разбира като реакция срещу "идолите на театъра", т.е. срещу възприетите авторитети и завършените системи. Така девизът следва да се тълкува като: "Не се доверявай никому, независимо от авторитета му, а се старай да постигнеш всичко със собствения си разум". Ако обаче акцентът падне върху думите (verba), тогава той следва да се разбира като реакция срещу "идолите на пазара", т.е. срещу доктрините, основани само върху употребата на думите, а не върху опита и действието. Един вид: "Не се доверявай на думите, а само на онова, което може да се постигне с действие".

Още един пример, че дори практиката на науката върви след теоретичното (философското) й обосноваване.

За двата вида високомерие /из 'Книгата на Р.'/

Предполагам, че има два типи хора: такива, които изпитват удовлетворение и дори същинско щастие при постигането на определени цели и други, които могат да изпитат щастие само в моментите, когато са свободни от всяко целеполагане.
Първите живеят от работата, вторите от играта. И двата типа хора са високомерни по свой начин.

Мен ме безпокои високомерието най-вече на втория тип хора, защото аз по-скоро се числя към тях.
Тъй като при подобно високомерие в крайна сметка в предмет на игра би се превърнал и самият смисъл.

Хоризонт и глобус

Защо в епохата на глобализма все по-рядко се срещат граждани на света?

Защото светът предполага открит хоризонт, нещо което едно кълбо съвсем не може да зададе.

Мечтателите напускат глобуса по допирателна...

Опции и избор

В свят, в който нямаш много опции между какво да избираш, са възможни приятните изненади.

В свят, в който опциите, поне виртуално се явяват безброй много, са задължителни неприятните разочарования.

***
Нарастването на количеството опции, между които имаме да избираме, повишава катастрофално очакванията ни към евентуалния резултат.