Диалектиката на роб и господар

Диалектиката на роб и господар е разгърната в известен пасаж на Хегеловата Феноменология на духа. Най-популярният и в известен смисъл банализиран момент от нея се състои в това, че и робът и господарят са взаимно-конститутивни за същността си - не просто и само робът се нуждае от господар, но и господарят отчаяно се нуждае от роба.

Един обаче особено перверзен момент в споменатата корелация на взаимозадоволяване е откроим в съвременната политика - когато господарят (властникът) се самодекларира като робуващ на интересите на роба.

Господството - рекламно-идеологически представено като робуване на обществото. Една претенция, в чието пространство и двете страни трябва да се преструват, че са ангажирани сериозно в играта на взаимно лъже-доверие.

Фалшът и изкуството като противоположности

Една от проблемните теми на философията на изкуството и на естетиката винаги е била тази, дали изкуството може да бъде ценено също и като вид познание, или най-малкото като особен вид познавателно отношение към света. Често се е случвало произведения на изкуството да бъдат хвалени, а и уважавани, заради своята „правдивост”, „проникновеност” или дори „истинност”. Погледнато още по-радикално, ориентирайки се по думите на Оскар Уайлд, че не изкуството подражава на живота, а обратно - животът подражава на изкуството, изглежда съвсем резонно да се твърди, че винаги би било по-смислено да се дават примери от произведения на изкуството (да речем примери за литературни персонажи), нежели емпирично събрани примери от реалния живот. И това е така, защото първите (т.е. литературните образци) са далеч по-симптоматични и по-показателни, иначе казано – са образцови в сравнение с тривиалната плоскост на функциониране на житейските примери.

Най-съществената дума обаче що се отнася до познавателната роля на изкуството е думата искреност. Защото искреността е такова качество, което далеч не само неглижира лъжата и измамата (и заблудата като цяло), а е също и такова качество, което бележи една вътрешна автентичност. Дори и най-театралното и маниерното изкуство (стига маниерът да бъде използван като инструмент, а не просто като поза) би могло, най-малкото чрез контраст, да ни въвлича в една фаза на непринуденост и непрестореност спрямо самите себе си.

Преживявайки изкуството, човек често ще да е далеч по-искрен със самия себе си, отколкото би си позволил да бъде в ежедневния живот.
Не случайно същинската противоположност на изкуството е фалшът.

Кант vs. машината за щастие

Какво е плашещото или по-скоро отблъскващото в хипотетично-фантастичната идея за 'хапче за щастие' или за 'машина за щастие'? Отблъскващото тук не е просто мисълта за загуба на автентичност, за това, че ще замениш един истинен опит с илюзорен такъв. Отблъсващото е, че ще загубиш свръх-позицията да преценяш и избираш, т.е. ще загубиш трансценденталното съзнание, като онова, което ти дава възможността да сравняваш двата свята, прекрасния илюзорен и истинския. Че ще го загубиш в полза на едно емпирично съзнание, което е лишено от способността да се трансцендира спрямо даденото, лишено от способността да осъзнае, че живее под булото на заблудата. Защото прекрасният илюзорен свят съвсем не би бил толкова прекрасен, ако е изрично даден под индекса на илюзията. В понятието за най-прекрасния възможен свят се включва това, че ако той е симулация, ти не би трябвало да знаеш това.

Ето защо съзнателно самопородените илюзии или по-скоро фантазии са за предпочитане. В тях не си представяш, че си външно, физиологически принуден към фантазията. Представяш си, че си винаги в състояние да си възвърнеш позицията на трансценденталното самосъзнание, което да те постави свръх заблудата.

Гностицизмът и теориите на конспирациите

Всички теории на конспирацията и собствено психиката, която ги захранва, произтичат от гностицизма, който е изначалната и универсална теория на конспирацията, според която целият видим свят е сътворен от зъл демиург.

Но какво всъщност е удобното на гностицизма? – Това, че злото е вън от нас. Нам не ни се полага дори и частица от световното зло, то винаги е дело на демиурга, или в крайна сметка на другите, като негови служители. Гностикът и теоретикът на конспирацията са оперирани от всякакво чувство за вина. За тях интериоризацията на злото е безумно самоочерняне. В света има толкова други, че винаги са в повече от нужното ни да обясним световното зло.

Цяло чудо е, че християнството, което проповядва първородния грях, изобщо е възникнало. Колко по-лесно е вината да е в другите!

____
* Произходът на всички дуалистични ереси - павликяни, богомили, катари - може да бъде проследен до гностицизма. Те всички са осенени от съзнанието, че са чужденци в един зъл свят. И че са избраните, най-малкото поради това, че имат знание (gnosis) за положението си.

За страстта и афекта

В днешно време вече няма страсти, има само афекти. В афекта, колкото е случайно началото му, толкова е случаен и краят му.

из Маурицио де Агостини, Дневници

За "интелектуалната игра"

Какво представлява "интелектуалната игра"?
"Интелектуалната игра" е самопреструвката, че участваш в кръг посветени, иначе собствено само жонгльори с имена и думи.

За да стане ясно по-отблизо, трябва да се види, че „интелектуалната игра” не е нито интелектуална, нито игра. Не е интелектуална, защото не борави с мисли и смисли, а с термини и етикети. В този смисъл тя остава едва на нивото на опаковката на интелекта, ако той изобщо има нужда от опаковка.

На второ място тя не е игра, защото всяка игра има минимум набор от правила и външни условия по отношение на игровата ситуация. В „интелектуалната игра” – такива няма, всичко е наужким, включително и зачитането на някакви външни стандарти.

"Интелектуалната игра" е особено ефектна, ако в нея са ангажирани поне няколко души. Тогава тя заприличва на едно игрово свещенодействие, на един вид интелектуална теургия, при което група от хора се преструват, изпаднали в транс, че комуникират с отвъдни на тях самите, отключени само по силата на маниерния им език, смисли.

В тази логорейна теургия потрисащото е, че всички си дават вид, че са в пълно съзнание за това, какво правят.
За външния наблюдател подобна гледка е просто шокираща, защото той вижда хора на вид сериозни, но иначе дълбокомислено потънали в репродукцията на едно словесно безумие. В случай че той е достатъчно наивен да си помисли, че не тези срещу му страдат от дефицит на свяст и интелект, а самият той се е оказал в такъв дефицит, тогава той ще се намери склонен да започне да им подражава.

_________
* Теургията представлява набор от ритуални практики от времето на късната Античност, обикновено разглеждани като магически по природа, целящи да провокират присъствието на божество, което да се посели в свое изображение или статуя. Теургията е свързана с херметизма и някои направления на късния неоплатонизъм.

За търсенето на лъжата

"Тиранията на истината и науката би могла да повиши много цената на лъжата."

Ницше, из Веселата наука, §20

В живота на заблудата цената на лъжата е ниска, защото тя е често срещана и редовно предлагана. Дали единствено липсата на предлагане би повишила цената й? - Не, също и завишеното й търсене.

Завишеното търсене на лъжата би могло да дойде именно от задушаващото наличие на твърде много (впрочем бездуховни) истини. Оттук и бумът в наше време на толкова много суеверия и окултни учения.

Относно меритокрацията

Какво собствено твърди меритокрацията?

1. Като теория на управлението:
A/ Всеки трябва да има възможност да се изкачи до върха (бил той политически или корпоративен) и B/ властта следва да се получава единствено и изцяло според заслугата (merit).

2. Като социална политика:
Държавата трябва да осигури възможност за социална мобилност на всички членове на обществото, но оттук нататък тя не бива да се меси с излишни регулации. Всеки, който е успешен, е заслужил това с усилията си, докато съответно губещият трябва да вини за това единствено самия себе си. Държавата не бива да преразпределя блага като отнема от успелия член на обществото за да даде на неуспелия, защото това би демотивирало първия, и съответно би поощрило мързела на втория.

3. Като идеология:
Малко или повече меритокрацията е идентична с американската мечта - всеки има възможност да успее, стига да го иска достатъчно силно и да инвестира съответните усилия (hard work).

***
Какви са проблемите свързани с меритокрацията?

1. Не е ясно какво следва да се разбира под заслуга (merit). Привържениците на меритокрацията клонят към това да акцентират върху усилията, положени за постигането на определена цел. Но природните таланти са разпределени неравно измежду хората. Един човек може да постигне с малко усилия резултат, двойно по-голям от онова, което друг човек постига на предела на силите си. Въпреки това меритократите ще застанат на страната на първия. Излиза, че това, което те ценят всъщност са не усилията, а резултата (или индивидуалния принос към общия продукт), независимо от положените усилия.
И наистина: заслугата е морален термин и тя не може да има икономически измерими последици, за разлика от приноса, който има такива.
Т.е. меритокрацията, съвсем неправомерно, се опитва да привлече на своя страна и морални аргументи, не само прагматически.

2. В една конюнктурна историческа ситуация, условията ще подкрепят таланта и усилията на работещия в дадена област, докато в друга конюнктурна ситуация, те биха му попречели. Т.е. индивидуалните постижения и тяхното признание в социален план винаги зависят и от външни (контингентни) обстоятелства. Човек не бива да неглижира призванието си, фетишизирайки успеха.

3. Меритокрацията като идеология е травмираща. Тя винаги е фиксирана върху идеята за "изкачването" в социален план. В подобна фиксация човек забравя за случайностите и многообразието на факторите в живота и отчита всеки "неуспех" като собствена „заслуга”. Страхът от провал и съответно стресът стават негови редовни спътници. (Така в американското общество най-ужасната стигма, която могат да ти лепнат, е определението loser).

_____
Речник: Меритокрация - от meritum (заслуга) + cratia (власт), буквално "власт на заслужилите".

Любопитно е: въпреки че подобни идеи са засвидетелствани исторически много по-рано, терминът "меритокрация" е използван за пръв път едва в средата на 20. век от английския социолог Майкъл Йънг, при това в ироничен смисъл.

***
Виж и един мой предишен текст: за страха от провала.

Продуктът като партньор и рекламата

Какво би ни накарало да предпочетем даден продукт пред друг, абстрахирайки се от цената? Естествено и разумно би било да отговорим – качеството и функционалността му.

Но отговорът отдавна вече не е този. Ще си спомните ли скоро да сте гледали реклама, в която да се възхвалява качество? – Едва ли. Всички реклами напоследък се преварват в това да възхваляват преживяванията, които бихме имали с продукта, ако си го купим. Отвсякъде ни се внушава: "Ти вече не си купуваш стока, а преживяване, а продуктът е съответно твой партньор в преживяването. Така че внимавай да не останеш назад в придобиването на нови емоции."

Дори ако оставим настрана перверзната страна в това внушение, можем да видим, че тук под комерсиална атака се намира най-личното, което ни е останало – собственият ни свят от преживявания и интимната съвкупност от значения, която ги актуализира.

Десубстанциализирайки вътрешния свят, рекламата всъщност десубстанцилизира и външния. Какво би останало от действителността на човека и нещата около него, ако вече той "съществува, работи и мисли" единствено и само за да откликва все по-ефективно на стимули, подбудени в него от един изкуствен "свят" на реклами и псевдо-реалности?!

За прозрачността (евидентността) на съзнаваното

Малкият ми син Антон скоро ще навърши две години и подобно на батко си на същата възраст - все още отказва да проговори. И въпреки това, той настоятелно държи да общува, в това число .... и по телефона. Изразните му средства се състоят от цъкане с уста, характерно сочене с пръст и приглушени възгласи на ентусиазъм, но пък за какво е нужно нещо повече, при положение, че това, което следва да бъде обяснено, стои толкова ясно в съзнанието?!? Яснотата е самодостатъчна, за какво тук има нужда от някакви си думи?

Очевидно, думите могат само да замъглят съзнаваното съдържание. И за Антон проблемът с разликите в съзнанията и в перспективите към света съвсем не стои - това, което е ясно, си е ясно.
Единственото, което може да се очаква, е яснотата да бъде споделена.
А споделянето е не дума, а жест.

***
Евидентност (Evidenz) е термин от феноменологията на Хусерл, който обозначава непосредствената очевидност / яснота на дадено съзнавано съдържание.

Иморалност и аморалност според Кант

У Кант разграничението на Ницше между аморалност и иморалност не работи - и двете бележат в определен смисъл едно и също.

Дори ирелевантното към морала или евентуално надхвърлящото морала бива аморално (т.е. противоположно на морала), доколкото не взима в предвид автономията на разума и следователно е в състояние да разглежда  волята ми единствено и само като патологично определена (влизайки в противоречие с категорическия императив).

***

Ориентир:

"Свободата в практически смисъл е независимостта на волята от принудата на подбудите на сетивността. Защото една воля е сетивна, доколкото е афицирана патологично (чрез мотиви на сетивността); тя се нарича животинска (arbitrium brutum), ако може да бъде принудена патологично. Човешката воля наистина е arbitrium sensitivum [т.е. е сетивна], но не brutum [т.е. не е животинска], а liberum [е свободна], защото сетивността не прави постъпката й необходима, а по-скоро на човека е присъща една способност сам да се определя независимо от подбудите на сетивността."

Кант, Критика на чистия разум, с. 538

За модната дума "интегритет"

Английската дума integrity идва от латинската integritas, която означава цялостност, в смисъл на "неповреденост", "непокътнатост", а оттук също така ще означава и  непоквареност, почтеност.

Естествено у нас напоследък думата "интегритет" започна да навлиза през английския и то неслучайно. За българския реципиент на езика думата "почтеност" звучи нелепо или дори иронично поставена в един политически или в бизнес контекст. Точно обратното – в английския думата integrity се произнася със сериозен тон и с жест на уважение към човека, към когото е отправена. Хората, надарени с integrity, се считат за хора с ясна и стабилна ценностна система, последователни, коректни и предвидими партньори.

За българина, очарован и ентусиазиран от новата бизнес-етика, думата integrity съответно ще е украсена в достолепни краски, промотиращи не толкова моралността и честността, колкото тъкмо успеха, който се асоциира с въпросната етика. Ето защо модерният българин на драго сърце ще избегне привидно архаичната дума "почтеност" за да си спести някоя друга иронична усмивка, но за сметка на това с удоволствие ще предпочете в речника си думата "интегритет", за да бъде асоцииран, не на последно място, с дейните и активни хора на успеха.

Договор и моралност

Дали самото съгласие при сключване на договор е достатъчно да породи задължение по изпълнението му? Легалистът би казал: "Разбира се!"
Морално мислещият човек обаче би казал "Не!", защото самият факт на сключването на даден договор не прави въпросния договор справедлив, или дори още по-малкото - правомерен.

Ако например един безскрупулен човек използва своите способности или неосведомеността на другия за да го подведе да сключи неизгоден за него договор, тогава договорът вероятно би имал легална сила, но не и морална такава.

Т.е. в идеалната ситуация на една договореност винаги трябва да присъстват два независими един от друг елемента, които дават на договора неговата морално-обвързваща сила:

1. Свободното съгласие, чрез което всяка от страните поема върху себе си някакво задължение, т.е. това е моралната автономност на страните

2. Взаимният интерес или реципрочността на облагите, които страните, участващи в договора, получават при изпълнението му.


Допълнение I: Обещанието, за разлика от договора не предполага реципрочност, а само автономност по поемането му.

Допълнение II: В българския Закон за задълженията и договорите се твърди, че следва да се считат за нищожни "договорите, които противоречат на добрите нрави" (ЗЗД, чл. 26, ал.1). На мен лично ми е любопитно, какво в българската съдебна практика се разбира под "добри нрави", дали това има нещо общо с моралната справедливост или да кажем по-простичко честност на клаузите в един договор, и дали точно този текст от закона е бил някога използван в съдебно решение за обявяване на договор за нищожен.

Антиципацията

В антиципацията (предусещането) се състои една от най-големите радости на живота. Тук ние сме отворени към бъдещето, така, че то частично изпълва нашите очаквания и частично ги опровергава.
Например, участвайки в игра, правилата на играта (наедно с нашите умения) задават възможните излази към нова игрова ситуация, без да ги детерминират. А това означава, че резултативната ситуация винаги може да провокира учудване, дори и тъкмо с това, че антиципацията или очакването ни са се изпълнили напълно.

Или пък при четенето на книга или гледането на филм - във всяка нова фаза ние предусещаме какво може да последва, така че му даваме шанс то да ни изненада - частично удовлетворявайки очакването и частично изплъзвайки му се. Всъщност истински доброто изкуство постоянно успява да удържа тази двойственост, без да я унищожава.

Речник:  
Антиципация (от латински anticipatio, от ante - "преди" + capere - "вземам", т.е. буквално "вземам из-от напред") - 1. предугаждане, предусещане или 2. правдоподобно предположение за някакво бъдещо състояние на нещата.

За дескриптивната и нормативната нагласи

Дескриптивната нагласа задава въпроса: 'Как са устроени нещата?'
Нормативната нагласа за разлика от това пита: 'Как трябва да бъдат устроени нещата?'

Ако една наука държи да остане наука, тя ще се придържа към дескриптивния пласт, но ако едно общество държи да бъде справедливо, то не може да оцелее като такова без нормативния пласт.

В чисто житейски план обаче дескриптивната нагласа е в съюз с удовлетвореността, докато нормативната нагласа е на ти с неудовлетвореността.
Ето защо, в случай че търсите щастие, ще трябва да се отървете от втората.

Мотиви и мотивация

Думата „мотив” идва от латинското motivus, което означава движещо или задвижващо. Мотивът е вътрешното задвижващото основание на волята по отношение осъществяването на някаква постъпка. И тъй като мотивът е именно радикално вътрешен, дори интимен, на повърхността на съзнанието ни често сме склонни да се самозалъгваме за същинските ни мотиви да предприемем дадена постъпка.

Съвременната дума "мотивация" пренебрегва иманентната същност на онова, което собствено се разбира под мотив. Считат дори, че мотивацията подлежи на измерване и че колкото по-силна е тя, толкова по-добре.

Е, възможно ли е някой да има „силна мотивация” и въпреки това да не осъзнава ясно вътрешните си мотиви да се стреми към това или онова?
- Не само е възможно, но и често е действително.

Клистен

Клистен (Κλεισθένης) е един от най-големите политици на античния свят, а може би първият същински политик, а в определен смисъл - и бащата на гражданското общество.

След падането на тиранията на Пизистратидите в Атина, около 510 пр.н.е., Клистен реформира атинската държавна система така, че използва традиционния принцип на идентификация на атиняните с принадлежност към един от четирите героически рода, модифицирайки го в полза на нов принцип на идентификация - този с дема, т.е. с общото жизнено пространство, което група от граждани обитават.

Родовият принцип, т.е. племенният принцип на общата кръв е изместен от принципа на общото открито и съвместно пространство, от принципа на гражданствеността.
Това е толкова смайваща промяна от преди хилядолетия, че някои съвременни "политически" явления изглеждат тъй архаични и примитивни, в сравнение със случилото се в онези дни.

Идентичност и спомен

Има феномени на съзнанието за време, които биха могли да се нарекат съответно първичен и вторичен спомен.

1. Първичният спомен е почти винаги актуален в будно състояние – той осигурява последователността и продължителността (т.е. континуалността) на съзнанието за дадена ситуация, което без него рискува да се разпадне в безсвързани фрагменти. Първичният спомен никога не е преднамерено-съзнателен, той се случва без друго, например – слушането на музика или участването в разговор е невъзможно без да удържаме непосредствено в съзнанието си току-що възприетото. Първичният спомен се случва без припомняне, той няма нужда от специален акт по реконструиране на миналото, той е прякото съзнание за току-що възприетото.

2. Вторичният спомен се случва именно посредством акта на припомняне – бил той преднамерен или не. Неговото съдържание протича в съзнанието под индекса: „не сега”, т.е. онова, което си припомняме, изрично съзнаваме, че не е случващо се в настоящия момент. Съответно, съзнаваме, че то е реконструкция на дадена ситуация или времеви отрязък от миналото. Вторичният спомен много често може да изисква в себе си специални усилия по припомняне, т.е. актуализиране на миналото. Поради това често той е съпровождан от съзнанието за непълнота на припомненото.

***
Първичният спомен обуславя идентичността ни като живи, съзнателно-практически същества, докато вторичният спомен обуславя идентичността ни като личности, способни на биография.


P.S. Хусерл нарича първичния спомен ретенция (Retention), от задържане, удържане на латински.

Дух и дихание

Не само в българския и в славянските езици етимологията на думата дух е свързана с дишане (дихание). По същия начин е в гръцкия: pneuma (дух) – pneo (дишам), също така е и в латинския: spiritus (дух) - spiro (дишам).


Ето изявени някои понятийни моменти в аналогията между дух и дишане.

1. Усвояването на чуждото (вдишване) и отчуждаване на своето (издишване)

2. Приемане и отхвърляне, ангажиране и дистанция

3. Свиване и разширяване, движение навътре (рефлексия) и движение навън (обективация)

***
В тази връзка можем да припомним и дефиницията на Хегел за дух, според която духът е онова, което живее в своето друго, онова, което удържа себе си в своята смърт. Т.е. дори в издишването, духът е в себе си и за себе си.


Допълнение: В тази връзка е любопитно, че изразът "последното из-дихание" бележи тъкмо напускането на духа, "последното издихание" като лишаване от дух представлява момента на самата смърт.

От "качеството" към антиутопиите

Гръцката дума за качество (ποιότης) идва от въпросителното местоимение какъв? (ποῖος). Ето защо качеството е онази определеност, с която отговаряме на въпроса какъв?, т.е. то е 'каквината' (или аспект от 'каквината') на някакъв обект или лице.
Особено в случая с лицето или личността е ясно видимо, че отговорът на въпроса какъв? съвсем не може да бъде редуциран до отговора на въпроса колко?, т.е. качеството е нередуцируемо до количество.

И все пак модерната наука започва тъкмо с едно ведро предоверяване на количеството: познаваеми (и съответно подлежащи на обяснение) са само онези качества, които подлежат на математизация – т.е. на изчисление, съгласно определени математически модели.

Така че радикалният въпрос би бил следният: в правото си ли ще бъдем да говорим освен за "био-метрични данни" също така и за "персоно-метрични данни"? Подлежи ли качествената определеност на една личност или дори на едно личностно действие на математическо моделиране, респективно на изчисление?

Ако някой е склонен да отговори на горния въпрос с оптимистичното „Да!”, то той ще е принуден да приеме също и чудесната картина на една утопия, според която в обозримо бъдеще законодателите и съдиите ще могат да бъдат заменени от компютри (или най-малкото от оператори на компютри).

P.S. Впрочем в съвременна България горното наистина би могло да изглежда като утопия, дори без излишното анти- отпред.