Nature morte

'What have we become? What have we chosen to be?'

Peter Hammill, Still life

"В какво се превърнахме? Какво избрахме да бъдем?"

Питър Хамил, Натюрморт*

В напрежението между тези два въпроса е положено човешкото съществуване.
Между това, което се случва да бъдем и това, което избираме да бъдем.

Демаркационната линия обаче съвсем не винаги е очевидна. Избирайки себе си, ние често се заварваме същите, при което завареното е гротеска на избора. Станали някакви, ние в последствие се избираме същите, за да се залъжем, че съдбата се е разкрила в избора.

При това въпросът дали това, в което сме се превърнали, е онова, което сме избрали да бъдем, винаги остава.

____________________________
* Still life може да се преведе двояко: като 'застинал живот' (натюрморт в изобразителното изкуство) или като полу-утешителното 'все още живот'.

Суетата, няколко дефиниции

1. Суетата е отчаяние. Отчаяно бягство от себе си чрез привнесена идентичност.

2. Суетата е пустош – пустотата на вътрешното за сметка на външното.

3. Суетата е самотност, в която присъствието на другия е инструмент за себелюбуване.

4. Суетата е суета на суетите – тя тавтологично се храни от себе си и загива от себе си.

5. Суетата е панаир – пространство, в което се акумулират само частни присъствия и частни интереси.

6. Суетата е мизерия (нещастие), в която ласкан и ласкател, оплакван и оплаквачки само формално се различават.

7. Суетата е мед, що звънти или кимвал, що звека*.

________________________________________
* Виж Първо послание до Коринтяни, 13:1

Анонимността на разума

"Истините на разума важат анонимно: тук въпросът не е 'Кой е казал?', а 'Какво е казал?'. [...] Почитта към личността служи за да поласкае собствената ни суетност по един косвен начин."

Кант, Лекции по логика

Разумът е анонимен, доколкото е надперсонален, той обаче винаги формира лично отношение към истината, доколкото се схваща отговорен за нея. И в тази отговорност няма и следа от личната /персонално-индивидуална/ суета.

За вкуса и навиците

За човек навикнал с вкуса на заместителя (ерзаца), автентичният вкус ще се окаже твърде силен, съответно неприятен.

Маурицио де Агостини, из Естетически фрагменти

За конфликта мислене и език

Всеки пишещ човек би трябвало да е изпитал това, че в хода на опита му да изрази езиково мислите си, те постепенно започват да се проясняват и прецизират. Това е така, не защото езикът е помощник на мисленето, а точно обратното - защото му е враг. Всеки конкретен езиков изказ изопачава интенцията на мисълта, която е била вложена в него. Именно поради този външен езиков натиск, на който е подложено, мисленето започва да отстоява себе си. Всяка дума и израз се явява за него криво огледало и то се намира призвано да изправи това изкривяване търсейки нови все по-адекватни думи и изрази.
Имено в опита си да минимализира изопачаването, което го е постигнало чрез обстоятелството, че е придобило езикова плът, мисленето детайлизира себе си и добива опит за собствената си безкрайност от определения в противовес на крайния набор от средства на езика.

Самият този процес е, разбира се, безкраен, защото мисленето никога не ще е в състояние да постигне тъждество със себе си в своята словесна плът. Този процес е и единствено възможният за себеразгръщането на мисленето, защото то не притежава друг външен критерий за своето богатство освен нищетата на тялото, в което е извършило своето самоотчуждение.

Идентификация и идентичност

1. Човек обикновено бързо и лесно се идентифицира в група - това е просто идентификация като част. За да удостовери себе си като част той често се нуждае от един само външен знак или белег за принадлежност, като при това не се изисква някаква особена реципрочност - групата не е лице.

2. Човек обаче бавно и трудно се идентифицира в заедност с някой друг, защото за това винаги се изисква реципрочност, при това такава, която да се яви лична - собствено взаимност. Такава идентификация често остава недовършена именно поради същинския проблем на взаимността - рефлектираната (осъзнатата) взаимност никога не се припокрива с преживяваната.
Тези недовършени идентификации винаги остават травмиращи - хората се опитват да ги репродуцират постоянно (дори и с нови персонажи), опитвайки се да умиротворят миналото в едно постоянно отлагано настояще.

3. Идентификацията е търсене на себе си извън себе си, постоянен опит за преодоляване на идентичността (непосредственото отношение със себе си). Проблемът тук е, че идентичността също е отношение (макар и непосредствено), а не даденост. Така установяването в идентичност не може да стане чрез отказ от идентификации.

За "химията" на любовта

"Какво мислите за любовта? Нали нищо повече от закона за привличането?"

Хайнрих Хайне, Пътни картини

Дали съвременното говорене за "любовта като химия" е по-дълбокомислено от говоренето за "любовта като физика"?

Съкровеност

Един приятел - Methodius - предлага едно по-точно обозначение на онова, което по-долу бе наречено "интимно". А именно - съкровено. Тази автентична славянска дума отмахва всякакви привнесени соматични конотации, които биха могли да се причуят в латинския термин "интимност".

Защото съ-кров-ено е онова, което сме изписали върху личната си история с кръв.

Обозначението на "публичното" като съборно, също би било удачно, доколкото то удържа жива тъкмо връзката със съкровеността.

Публично, частно, интимно

Проблемът на днешната масова култура не е разрастване и хипертрофия на публичната сфера и чрез това задушаването на сферата на интимността. Напротив, проблемът е разрастване и хипертрофия на частната сфера, която поглъща в себе си публичността, чрез което е застрашена и интимността.

Същинският враг на интимно-личното винаги е било частното и партикуларното. Чрез смъртта на същинската публичност (чийто принцип е личностното действие и достойнство) интимността губи своя единствен защитник.

Causa

Causa e на латински причина. При това изключително - целева причина. А това означава - цел, която в качеството си на причина определя действията ни. Всяка цел обаче преди да е реализирана представлява идеал. Идеал, който е мяра за самия себе си.
В този смисъл каузата представлява начина, по който едно желано и неосъществимо (т.е. идеално) бъдеще определя нашето настоящо. Бъдещето се случва като актуално едва в своята неосъществимост. И точно това означава да имаш кауза.

Отегчен от фактите статистик

Забележително е колко лесно човек гледа на самия себе си като на предмет. Докато в един момент той може да влага целия жизнен смисъл в осъществяването на една своя страст, в по-късен етап той ще е в състояние да гледа на онова страстно себе си като на нещо чуждо до безразличие и дори досадно нему. Онова негово старо "аз" ще е сякаш само един самонатрапил се в спомена образ.

По този начин човек допуска да се превърне в поредица от независими едно спрямо друго определения, редица от бегли идентичности, която не съдържа своя собствена история и смисъл. И онзи негов свръх-аз, наблюдаващ като в калейдоскоп тези промени, няма да е по-ангажиран със ставащото от един отегчен от фактите статистик.

За наглостта и арогантността

Наглият и арогантен* човек е подвластен на убеждението, че всички хора са му потенциални врагове или - традиционно казано - homo homini lupus (Човек за човека е вълк). Тъкмо поради това, той се старае винаги чрез поведението си отнапред да си спечели определено предимство спрямо околните.
Зад това му убеждение обаче се таи всъщност един изначален страх - страхът от света и страхът от другия.

Ето защо зад остъкления поглед на наглия човек твърде често може да се провиди едно наплашено животно, очакващо атака отвсякъде и не познаващо човешко отношение отникъде.

__________________________________________
* Арогантен в частност е онзи нагъл и високомерен 'човек', който болезнено желае и заедно с това се съмнява в своето превъзходство спрямо околните. Поради което и той винаги се опитва да го утвърждава.

За страстта да бъдеш "актуален"

Винаги съм се ужасявал от страстта у голяма част от хората да консумират боклуци (под формата на книги, музика, филми), само защото въпросните субпродукти представляват последното появило се на пазара. Да подчиниш себе си на случайната конюнктура на пазара, не само защото така е по-лесно (спестява ти избор), но най-вече заради фетишизирания етикет "НОВО!" (който само след седмица ще бележи нещо безвъзвратно остаряло) - това демонстрира наред с липсата на дух, също и липса на елементарен вкус.

Утвърждаването като отрицание

Утвърждаването първоначално е полагането на дадено ново определение и съвсем не препотвърждаването на нещо налично. За да се утвърди нещо обаче, с това трябва да се отрече всичко чуждо нему. Поради това отрицанието се явява елемент на всяко утвърждаване.

Любимата дума на сина ми Петър е безусловно думата 'не'. Чрез нея той не просто дава отрицателен отговор, а утвърждава дадено свое желание чрез отрицание на наличното.

_____________________________________________
Петър наскоро ще стане на година и девет месеца.

Блаженството на бедните духом

Има нещо отблъскващо и нечистоплътно в надменния и ироничен тон, с който една част от българите използват известния и за съжаление вече стандартизиран библейски израз „блажени бедните духом”. Изглежда българинът разбира под 'беден духом' дори не просто лишения от ум, а лишения от елементарна житейска хитрост наивник. Твърде показателно тук е имплицитното отъждествяване на дух с хитрост, при което най-одухотвореният субект за българина излиза, че е изпеченият мошеник. Оставайки настрана неволната и съвсем непреднамерена авто-диагноза, в която българинът по този начин полага самия себе си, искам да подчертая радикално различния смисъл на първото евангелско блаженство: „Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството небесно” (Матей, 5:3). Смисълът на тези думи е следният: „Блажени са просещите дух”*, търсещите дух и в този смисъл осъзнаващите се като бедни духом. Друг е въпросът, че едно подобно осъзнаване е вече зародиш на богатство. Подобен един смисъл е обаче твърде далечен за българина, защото за него е твърде трудно да схване каквото и да било личностно определение, пък било то и обладаността от дух (или търсачеството), като определение, съвършено хетерогенно спрямо имотното състояние. ______________________________ * Едно подобно разбиране би могло да се защити и на чисто езиково ниво. Оригиналният израз в новозаветния текст гласи ptohoi to pneumati. Ptohos на гръцки има значение точно на просещ.

Паоло Учело

Паоло Учело (1397 - 1475) е роден във Флоренция,







но съвсем не е типичен представител на флорентинския Ренесанс. Притежава своеобразен стил, който представлява парадоксално съчетание на готически и ренесансови мотиви. Картините и фреските му често притежават иреална или приказна атмосфера, която странно контрастира с героичното достойнство или пък лиричната приповдигнатост в стила на някои от неговите съвременници. Той използва новия похват на линейната перспектива не толкова за да внуши телесно присъствие на образите, колкото да ги представи в една стереометрична стилизация. Това обаче от своя страна съвсем не му пречи да придаде на персонажите съответна насъщност и в крайна сметка своеобразна индивидуалност.

Това е една от най-странните картини на Учело: Св. Георги и дракона (1456). И трите персонажа са изобразени уникално и при все това обединени в общо картинно и смислово пространство. Принцесата е в изцяло готическа визия, с изтънен профил - сведена до фино двуизмерно присъствие. Изображението на Св. Георги и коня му е обемно, но заедно с това по особен начин наивистки приказно. Змеят, не само поради това че е вързан с каишка като пале, е гротесков до неузнаваемост - струва си да се забележи особения контраст между почти модерно стилизираните му цветно-пеперудени крила и изпъкнатите му в напрежение прешлени и ребра. В образа му сякаш първично са обединени животинско недоумение с експресивна гримаса, изобразяваща болка.

Любопитно е, че другите картинни елементи, които задават общия фон и приказното пространство на картината, също са трудно съизмерими - готически стилизирана пещера, геометрично решение на терена и сюрреалистични спираловидни облаци зад Св. Георги.

За празните погледи

Ужасяващо е да видиш празен поглед у млад човек. Там, където разумът би следвало да е жаден да изпробва все нови и нови въпроси, сетивата трескаво да търсят непознати предмети, върху които да проецират възторг и очарование, а чувството за справедливост да e изострено и прямо до безогледност, наместо това да срещаш инертност и почти животинско безразличие.

Луната, Саламбо и Танит

Луната, с нейните фази, нарастване и намаляване, последователност на светла и тъмна част, на присъствие и отсъствие е в митологиите символ на амбивалентността, двойствеността, текучеството, на първичното единството на живот и смърт в човешкото начало. Нейният живот е този на умирането, а нейната смърт – увертюра към нов живот.

Ето една естетизация на лунарните митове, в която Саламбо на Флобер се обръща към лунната богиня Танит (известна във Финикия, Междуречието или йонийска Гърция под имената Ашорет, Ищар или Астарта):

Как леко се въртиш, поддържана от неуловимия ефир! Той се изглажда около теб и твоето въртене разпределя ветровете и плодоносните реки. В зависимост от това дали растеш или намаляваш се разширяват или свиват очите на котките и петната на пантерите. Сред родилни болки жените с писъци назовават твоето име! Ти изпълваш раковините! Караш вината да кипят! Разлагаш труповете на мъртъвците! Ти създаваш бисерите в дълбоките морета!
И всички зародиши, о богиньо, покълват в тъмните глъбини на твоята влага!

Флобер, Саламбо, с. 44

За обозначаването

Децата като че ли не одобряват обстоятелството, че може да има едно име, което да е общо за множество неща. Вероятно защото това пренебрегва тяхната уникалност - и на нещата и на имената.

За Чехов

Геният на Чехов се състои в това, че той е в състояние да освободи дадена жизнена ситуация от всичко излишно, да я представи в нейната чистота и непримесеност, без да жертва нищо от нейната комплексност и амбивалентност.

Резултатът от неговия сякаш опростен наратив е не стилизация, а живот.