Луната, Саламбо и Танит

Луната, с нейните фази, нарастване и намаляване, последователност на светла и тъмна част, на присъствие и отсъствие е в митологиите символ на амбивалентността, двойствеността, текучеството, на първичното единството на живот и смърт в човешкото начало. Нейният живот е този на умирането, а нейната смърт – увертюра към нов живот.

Ето една естетизация на лунарните митове, в която Саламбо на Флобер се обръща към лунната богиня Танит (известна във Финикия, Междуречието или йонийска Гърция под имената Ашорет, Ищар или Астарта):

Как леко се въртиш, поддържана от неуловимия ефир! Той се изглажда около теб и твоето въртене разпределя ветровете и плодоносните реки. В зависимост от това дали растеш или намаляваш се разширяват или свиват очите на котките и петната на пантерите. Сред родилни болки жените с писъци назовават твоето име! Ти изпълваш раковините! Караш вината да кипят! Разлагаш труповете на мъртъвците! Ти създаваш бисерите в дълбоките морета!
И всички зародиши, о богиньо, покълват в тъмните глъбини на твоята влага!

Флобер, Саламбо, с. 44