Има нещо отблъскващо и нечистоплътно в надменния и ироничен тон, с който една част от българите използват известния и за съжаление вече стандартизиран библейски израз „блажени бедните духом”. Изглежда българинът разбира под 'беден духом' дори не просто лишения от ум, а лишения от елементарна житейска хитрост наивник. Твърде показателно тук е имплицитното отъждествяване на
дух с
хитрост, при което най-одухотвореният субект за българина излиза, че е изпеченият мошеник.
Оставайки настрана неволната и съвсем непреднамерена авто-диагноза, в която българинът по този начин полага самия себе си, искам да подчертая радикално различния смисъл на първото евангелско блаженство: „Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството небесно” (
Матей, 5:3). Смисълът на тези думи е следният: „Блажени са просещите дух”*, търсещите дух и в този смисъл осъзнаващите се като бедни духом. Друг е въпросът, че едно подобно осъзнаване е вече зародиш на богатство.
Подобен един смисъл е обаче твърде далечен за българина, защото за него е твърде трудно да схване каквото и да било личностно определение, пък било то и обладаността от дух (или търсачеството), като определение, съвършено хетерогенно спрямо имотното състояние.
______________________________
* Едно подобно разбиране би могло да се защити и на чисто езиково ниво. Оригиналният израз в новозаветния текст гласи
ptohoi to pneumati. Ptohos на гръцки има значение точно на просещ.
