Отдаване и неискреност

Човек, отдавайки и доверявайки се, всъщност бяга от себе си. Бягащият отнякъде или нанякъде винаги е в плен на непълнота.

Защо ли нямаме сили да се отдадем на нещо тъкмо тогава, когато сме привидно цели?!?

Из "Книгата на Р."

За вътрешността на предметите и крайността на познаващия

Какво има предвид Кант чрез непознаваемостта на нещата сами по себе си? - Не че не е възможно потенциращо се навлизане все по-дълбоко и по-дълбоко в света на явленията, а че нещата, които не са подчинени на формите на нашата способност за нагледно представяне, следва да се мислят тъкмо като непредставими, а съответно също не и непременно като концептуабилни.

Както отбелязва Кант: "Всичко в едно явление е самото то отново явление, колкото и разсъдъкът да го разгражда на съставните му части" (AA VIII).
Т.е. чрез никаква аналитична, теоретична или пък емпирична процедура не сме в състояние да заобиколим факта на нашата крайност.

Епистемологическо

Ориентир:

Истинността е необходимо, но не достатъчно условие за наличие на познание, докато наличието на познание е достатъчно, но не необходимо условие за истинност.

Още за Холивуд и бихевиоризма

Има един тип холивудски филми, чиято фабула се основава единствено върху това - да се избяга от предвидимостта, която се обуславя от непоклатимото шизоидно клише, че персонажите по принцип се делят на добри и на лоши. Едничката цел на тези филми е зрителят да бъде изненадан поне на няколко пъти и той да не напусне с блудкавото чувство, че е знаел какво ще се случи от самото начало. Единствената „хватка” на такива филми се състои в това повествованието да води зрителя през цялото време по лъжливи следи и след няколкократна механична промяна на „подозренията” или по-точно на знаците, които ги обуславят, накрая ex machina да разбули кой всъщност бил лошият и кой добрият. Лошият, разбира се, си остава също толкова лош, колкото би бил и ако беше обявен като такъв още в началото на филма. Психологическият му образ през целия филм не е бил развит ни на минимум, а единственото, което се случва, е да му бъде сменен етикетът.

Това, естествено, е възможно единствено чрез факта, че персонажът още поначало, съвсем по бихевиористки, е бил кух откъм всякакво съдържание. Чрез подобни филми просто се продава доза фиктивно преживяна изненада, естествено за сметка на всяка автентика и дълбинен психологизъм.

Тази чужда ми вакханалия

Дърветата се отричат от себе си - разлистват се, зеленеят. И аз подобно на мъртва обвивка ще се разпукна и ще пропусна през мен да избуи живота - тази чужда ми вакханалия.

Из "Книгата на Р."

За публичните истерии

Терминът истeрия идва от гръцката дума за "утроба" или "матка" - hystera. И наистина истеричният тип нагласа предполага всъщност утробен тип съзнание, което особено в публичен контекст реагира сигнално. Истерията, провокирана често от външен стимул, продължава истерично да настоява на продължението на стимула, като неговото отказване или отслабване имат за резултат единствено интензифицирането на самия пристъп. Истерията, по-нататък, неистово настоява за отклик на собственото емоционално състояние, а тъй като всеки отклик по дефиниция е приеман за недостатъчен, това само задълбочава фрустрацията ѝ.

И така в момента публичното говорене изисква "бежанци", "джихадисти" и "терор" и всяко страховито говорене за "бежанци", "джихадисти" и "терор" в неспособността да донесе удовлетворение, само усилва истеричния пристъп към още и още.

И разбира се, истеричният тип, тъй като е утробен, след отшумяването на симптомите не намира в себе си достатъчно саморефлексия дори да се почувства глупаво. 

Откритието на интенционалността

Откритието на интенционалността от страна на феноменологията (а именно обстоятелството че всяко съзнание, модус на съзнание или негов компонент представляват съзнание за нещо), снема традиционния философски въпрос: "Как съзнанието в себе си достига до познание на външни неща?" - Снема го и го отхвърля в качеството му на метафизически въпрос, който търси да постулира някакво свое решение.

Феноменологията в този смисъл се явява отказ от метафизически постулати, който се задоволява с безпредпоставъчността на дадения в съзнанието опит.

... съм тук?

Коя въпросителна дума следва да стои на мястото на многоточието за да получи екзистенциалният въпрос изконен смисъл? – Най-естествено би било да вмъкнем защо? и да получим – Защо съм тук?
Но на въпросите със "защо?" се отговаря със "заради това и това" или с "поради това и това". И двата типа подход тук не биха дали перспектива към смислен екзистенциален отговор. Ако кажа: "Тук съм, роден съм и живея заради това и това", това би ме свело до звено или брънка от някакъв по-голям замисъл, което и без друго би загърбило моята индивидуалност. Ако пък понеча да отговоря с "Тук съм, роден съм и живея поради това и това", това би свело моето присъствие на бял свят до резултат от някаква действаща (ефициентна) причина.

Затова и мястото на въпросителната дума по-скоро трябва да остане неопределено: Тук подхождат всички въпроси единствено и само в своята неразличимост един от друг: Защо съм тук?, Кой съм тук?, Как съм тук?,  Къде съм тук? или Откъде и накъде съм тук?...

Към неопределеността на ексистенциалния въпрос ме накара да се замисля синът ми Петър. Една вечер той се почувства мисловно неловко да изкаже въпроса Защо съм тук? или Защо съм се родил? и въпреки това чувстваше, че тук се пита за смисъл, чрез което по някакъв начин въпросът Защо? получава някаква, макар и бегла релевантност.

Заплащане и справедливост

Принципи, въз основа на които може да се преценява справедливостта на нечие заплащане:

1. Принос към общото (обществено) благо
2. Положени в труда усилия
3. Притежаване на квалификация (експертиза)
4. Агрегатният избор на потребителите или консуматорите - принципът на пазара.

Напоследък само последният принцип се счита за естествен и непосредствено валиден.
Нито приносът към общото благо (1), нито положените в труда усилия (2) могат да бъдат успешно изчислени съгласно една неутрална (неценностна) гледна точка. Принципът на квалификацията (3) от своя страна напоследък тенденциозно бива свеждан отново до пазарен, макар че в основата си той не е такъв.

Истината е, че първите три принципа, ако следва да бъдат прилагани, изискват извън-пазарна регулация. И всъщност тъкмо те се намират в отношение с обичайното (човешко) разбиране на справедливост.
Успешността на един продукт собствено е ирелевантна към справедливостта - тя често зависи от случайна конюнктура - стечение на обстоятелствата, мода и т.н. и може да няма никакво отношение към заслугата - била тя лична или групова.

Въпросът в крайна сметка опира до това:  по какъв начин на заслугата (схваната неконсеквенционалистки, т.е. не съгласно последствията) може да бъде представен икономически еквивалент.

"Гносеологическа гнусност" по Набоков

Главният герой на Покана за екзекуция на Набоков - Цинцинат Ц. е обвинен в "най-страшното от престъпленията", поради което е и осъден на смърт - то е "гносеологическа гнусност"  (руски - "гносеологическая гнусность"). Цялата книга може да се разглежда като опит за осветляване на това, какво се крие зад това престъпление в едно фиктивно (атопично) общество, в което се признава за политическа и човешка реалност единствено "поведението" на хората, пък било и то резидиращо изцяло във фалш.

В какво, мисля си, се състои собствено това престъпление? - То е непосредствено да усещаш, че познаваш /gnosco/ и друг смисъл на разликата между вътрешно и външно, независим от онзи, който се заключава в това, че вътрешно е онова, което е в тялото ти, а външно - онова, което е извън него. И да усещаш, че този различен смисъл на думата вътрешно (към който Русо би реферирал с термина сърце), е съществен за това, което те прави теб и същевременно човек (тук под "човек" имам предвид както описателния, така и взискателния смисъл на думата).

Показателно е, че евфемистичният израз за "гносеологическата гнусота" съгласно книгата е "непроницаемость, непрозрачность, препона" (рус.). И наистина - за един политически бихевиоризъм, онова, което принадлежи на сърцето, ordo amoris, би било абсолютна непроницаемост, то просто е санкционирано да не съществува.
За политическия бихевиоризъм например верноподаничеството се изчерпва с верноподаническо поведение (да речем участие в казионните мероприятия с демонстративен плам).

P.S.
Горното съвсем не е опит да се сведе книгата на Набоков до няколко реда, а най-вече да си изясня една изначална интуиция, която книгата събужда в мен.

* с. 205 от българското издание: Владимир Набоков, Покана за екзекуция, Народна култура, С. 1989, превод Пенка Кънева

За коректностите

Бедата на т.нар. "политическата коректност" по отношение на малцинствата (били те религиозни, етнически, или сексуални) съвсем не е в нейната често контрапродуктивност и социална ирелевантност.

Бедата е в това, че тя загърбва една далеч по-ценна коректност, а именно моралната.

Едно малцинство никога не може да бъде лице, а моралните съображения винаги са насочени към лице, и в този смисъл (а и същевременно в най-хубавия смисъл на думата) - са лични.


Някой би могъл да отговори: "Моралът обаче не би могъл да бъде политически и социално промотиран!"
Аз бих отговорил: А не е и нужно. Единственото, което може да се изисква от обществото е да не го затулва с преднамерено продуциран фалш.

 

Интернет и дистопия

Интернет-пространството предоставя поле за за експериментиране със самия себе си, интимно лабораторно място с публичен достъп, в което всеки един чужд чифт ръце са добре дошли да се пробват да променят насоката на експеримента.

Единствената утеха на експериментиращия със себе си е, че резултатите никога не са окончателни.

Плитки дълбини

Ако ежедневието е море, повечето хора са дънни риби, никога не изплуват на повърхността.

Относно възприятието

В представката на немската дума за възприятие, Wahrnehmung, а именно - wahr, звучи същият старогерменски корен както в английския израз (being) aware of - осъзнавам, давам си сметка за. Gewahr на немски има сходен смисъл.
1. Това иде да каже, че аз не мога да възприемам нещо, без да си давам сметка, че го възприемам. Ако възприятието не е придружено от ясно съзнание, то по-скоро отпада в сферата на нетематизираните усещания.

2. Възприятието също така предполага обособен, независим, екстериоризиран обект. "Усещане за болка" е напълно естествен израз, но не е такъв изразът "възприятие за болка". Самата болка не се възприема, тя е непосредствено дадена в усещането, предмет на възприятие би могъл да бъде по-скоро обектът, който я предизвиква.

3. Възприятието предполага откроени (или откроими) признаци или характеристики на възприемания обект. Възприятието би трябвало да е пряко доведимо до концептуализация. Аз би трябвало да мога да идентифицирам под понятие онова, което си давам сметка, че възприемам.

4. Възприятието е предварителната степен пред рефлектиращото наблюдение. В последното, за разлика от самото възприятие, аз мога вече да си задавам въпроси относно признаците на възприеманото и да начена разграничаването между онова, което ми се струва, че е и онова, което [би трябвало] действително [да] е.

Неадекватност и музика

Понякога ми се струва, че съм новопоявил се възрастен в този свят. Някаква тенденциозна мисъл-нагласа дотолкова е обсебила поведението ми, че сякаш е изтрила целия ми опит на човешко същество, който би трябвало да съм натрупал дотук. Цялата рутина, която би следвало да ми гарантира естествено общуване, като че да е рухнала и ме е оставила на голо - неподготвен, объркан, глупав в собствените ми очи.
Рефлексия в подобни моменти е невъзможна, само едно чувство за неадекватност, което впоследствие кулминира в самообвинение.

Това изглежда като да е специфичен психически недъг - не мисля, че подобен тип самоситуираност е широко разпространена сред повечето хора.

Музиката може да е единственото спасение в такива случаи - при това едва след като се е отслабила вторичната рефлексия на самообвинението.

Музиката може да пренесе света в нов регистър, в който всички досегашни грижи остават ирелевантни.

За бихевиоризма - с помощ от Витгенщайн и Хайдегер

Самото базисно понятие, от което изхожда един бихевиоризъм, понятието за поведение (behavior) е изначално сбъркано. Защото поведението никога не може да бъде сведено до ответните реакции на един стимул. Да си в поведение означава да си в себе-държане в една изначална ситуираност в света, да си в една само-иманост, която предхожда всяка дразнимост и афицируемост.

Както казва Витгенщайн: "Ако бихевиоризмът беше прав, щеше да е разбираемо да говорим, че една камера възприема". Безсмислено е да говорим, че една камера възприема, защото на нея изначално ѝ липсва само-усещането за една ситуираност в света от първо лице, съответно за нея е невъзможно да фиксира случващото се дори в трето лице.


Още един много хубав цитат от Витгенщайн:
"[Позицията на] бихевиоризма: Изглежда като да съм тъжен - главата ми е толкова оклюмала."
- Няма никакъв смисъл да отчиташ признаците на тъгата си, ако сам не се чувстваш тъжен.

Най-добрата рецензия

Мисля, че всяка донякъде хубава книга заслужава своята най-добра рецензия.

А и струва ми се, най-добрата рецензия на последната ми книга е вече факт:

Ясен Захариев - "Евдемонии" на Христо Стоев 

Онова, което не може да ни бъде отнето

Онова, което не може да ни бъде отнето, или го нямаме, или винаги ще го имаме.

Налице е едно деликатно съвпадение между алтернативите - ориентирано към нашето себе си.

Мнение, вяра и знание

Истината не може да бъде застъпена от ничие мнение, защото целта на всяко мнение е тъкмо да затули нейната (на истината) неактуалност. Да живееш според мнението означава собствено да се примириш да живееш в отсъствието на истина.

Вярата вече дори само в епистемен смисъл стои много по-горе в сравнение с мнението. Във вярата е налице инвестиция на доверие, а това означава инвестиране на нещо изконно мое. Пребивавайки във вярата винаги съществува рискът за невъзвръщане на онова мое, което съм вложил. В този смисъл вярата е нещо като екзистенциален облог ради истината. Неотменим е рискът, след пробния камък на истината (в случай, че такъв е възможен) да остана нецял.

Знанието пък, в отношение към вярата, е само идеал.
Но и нещо повече, в знанието рискът отново стои снет. Т.е. знанието е опрадвадана, но нивелирана отново до мнение вяра.

Пасторално - Маркс и разделението на труда

"Щом разделението на труда влезе в сила, тогава всеки има своята особена, изключителна сфера на дейсност, към която той е принуден и от която не може да избяга. Той е ловец, рибар, пастир или пък критик и трябва да остане такъв, докато не иска да загуби средствата за собственото си препитание. - Докато в комунистическото общество, където никой няма своя изключителна сфера на активност, а всеки може да се развива, в която ниша пожелае, обществото регулира общото производство и чрез това ми дава възможността да правя едно нещо днес и друго утре, да ловувам сутрин, да ходя на риба следобед, да съм пастир вечер, да критикувам след вечеря, според това какво бих желал, без да имам нужда да ставам ловец, рибар, пастир или критик."

 Карл Маркс, "Немската идеология"

MEW Bd.3, 33

Какво можем да разберем от този текст на Маркс?
1. Че оптималните дейности в комунистическото общество ще бъдат изцяло пасторални – лов, риболов и козодой, подправени с леко критикарство след вечеря.
2. Че човек няма да има нужда да става експерт в нищо, стига социалната машинария предварително да се е профилирала във всичко.
3. Че в комунистическото общество човек ще може да превърне работата си в по пасторалному практикувано хоби.

4. Че твърде често големите мислители са далеч по-наивни, отколкото би им се искало да си признаят.