Протестите трябва да продължат!

Протестите трябва да продължат! Най-хубавото на тези протести е именно това, че хората излязоха от частно-приватното си съществуване, от живуркането на ниво индивид и семейство като издигнаха общ, социално резониращ глас. И заявиха на тази отвратителна олигархична прослойка, която си присвои промяната, отглеждаше си услужлива опозиция и с години режисираше прехода, осребрявайки политическа власт във финансова и обратно, че трябва да си върви!

Никога досега едно правителство не е започвало управлението с толкова нагли и истерично прибързани мерки по овладяване на всички властови позиции и механизми, което идва да покаже, че това е последният напън на наследствената "комунистическа" и ДС олигархия да укрепи позициите си. Те явно сами усещат, че губят почва под краката си и че времето работи срещу тях.

Протестите трябва да продължат до оставка на това правителство и ясна дата за нови избори!

Страхът от провала

Страхът от провала - най-големият страх на нашето време. Идеята на меритокрацията внушава, че всичко, което ме сполети, сам съм го заслужил - с действие или най-вече с бездействие. Затова и всички панически бягаме от [признанието на] провал - защото ни е забранено да допуснем, че провалът би могъл да бъде нещо друго, освен наша заслуга.

Страхът от провала и култът към успеха са двете лица на един и същи идол, или ако щете идеология - меритокрацията, в чийто нозе са принесени твърде много автентично човешки жертви.

Щастие и рефлексия

Да се запиташ дали си щастлив означава, че вече не си такъв.

Паскал Брюкнер

Да, самосъзнанието, т.е. рефлексията е белег, че щастието ни се изплъзва. При все това в нашия свят щастието има нужда постоянно да се самодоказва и самоудостоверява.  То следва да бъде демонстрирано.

А няма ли тук тъкмо рефлексия -  в стремежа да демонстрирам (дори и само пред себе си), че съм щастлив? 

Да, щастието на съвременния човек носи изконно смъртта на своята възможност в самото себе си.

Непостоянството

 

Inconstantia, непостоянството, един от седемте порока, според изображението в Капела Скровени, Падуа, фреска на Джото от 1306 г.

Разположена върху търкалящ се диск, в странна игра с перспективата, Джото е уловил в девойката олицетворяваща непостоянството единствената устойчивост - постоянната загуба на равновесие. На лицето й не е изписана изненада, а по-скоро една уморена примиреност; краката сякаш са обездвижени, отдали се на едно чуждо движение и посока.

Невъзможността да задържиш себе си, когато нямаш вътрешен център и опора...

Накратко за свободата и достойнството

Онова, което е необходимо условие да си жив, съвсем не е достатъчно условие да си човек.

И точно това са разбирали българските революционери от зората на националното самосъзнание:
по-добре да си мъртъв и човек, отколкото жив и нечовек, т.е. жив роб.


Свобода или смърт! - дано сме на висотата на този призив.

Мислене vs. информация

1. Мисленето не е в това да комбинираш данни и информация.
2. Мисленето не е дори в това да преценяш релевантността на различни източници на информация.

Мисленето е в това да установяваш позиция спрямо света от информация.
Мисленето е невъзможно без самопозициониране, и поради това без Аз.
Тъкмо поради това мисленето винаги конституира смисъл.

***
Точно тук е и най-философичната заслуга на българския език - в установяването на интимното родство между мисъл и смисъл.
От-латинското sensus (sense) единствено и само въвежда в заблуждение.

Anima mia

В бароковата опера - Anima mia  (Душо моя!) - е обичайното обръщение към любимия. Съгласно класическата философска концепция, която може да се проследи още от Талес през Платон и Аристотел, душата е всъщност животворящото,  тя е принципът на живота.

И действително това да си влюбен означава да имаш принципа на живота си вън от себе си в другия - един толкова болезнен и същевременно лек модус на съществуване.

Въплътеността (embodiment) и Кант

Една от характерно модните теми в съвременната философия и в конгнитивните науки е темата за embodiment, т.е. за въплътеността или втелесеността на човешката перспектива към света. Тази тема добива широко разпространение най-вече с навлизането в англо-саксонската философска традиция на идеите на Морис Мерло-Понти и на други повлияни от феноменологическото направление мислители.

В крайна сметка обаче генезисът на темата обаче може да се проследи още от Кант, при това в два аспекта:

1. Идеята за крайността на субекта, и в този смисъл за ограничеността и своеобразието на човешката познавателна перспектива към света;

и още по-конкретно

 2. Идеята за непосредствеността на външния опит и за опосредстваността на вътрешния опит през външния. Т.е. при Кант в крайна сметка възможността дори на вътрешния опит е обусловена от особената перспектива, която задава моето тяло като "нещо" сред нещата в света.

P.S. Тук "нещо" като референция към моето тяло е поставено в кавички, тъй като моето тяло е нещо порече от "нещо" сред нещата. То е пюлюс на ориентация спрямо нещата, то е и инстанция на моята настроеност към света.

***
Междувпрочем именно с факта на втелесеността (embodiment) на човешкото познание се обяснява безуспешността на опитите (а съответно дори и принципиалната невъзможност) да се създаде "изкуствен интелект", който да симулира човешката интелектуална дейност. Подобни опити са били насърчавани преди особено чрез претенциите на компютационализма. [Компютационализмът е теория, широко разпространена в Америка и англо-саксонския свят, която безуспешно се старае да редуцира човешкото мислене до изчислителен (computing) процес, и която съответно редукционалистки гледа на мозъка (а посредством него и на интелекта) като на устройство за преобразуване на информация.]

***

За въплътеното познание, доста популярно виж в Wiki.

Азът и тялото

В ежедневието човек е в състояние на динамично единство с тялото си, т.е. съвсем не се осъзнава като различен от него. Така например, обичайно е да говорим от първо лице за функции на тялото си, сякаш ги извършваме сами, при все че често иде реч за процеси, които собствено не подлежат на съзнателен контрол. Например: ние обикновено не можем да контролираме съзнателно дали да кихнем или не, но въпреки това говорим от първо лице: Аз кихнах, а не Нещо ме кихна или Нещо кихна в мен.

Подобно динамично единство с тялото обаче започва да става проблематично особено в случай на хронична болест, когато тялото започва да ни противостои и да създава проблеми, превръщайки се в интимен личен враг. В подобни случаи започва да изглежда оправдана гледната точка на орфизма, според която тялото е затвор за нашето същинско аз. В една сходна, но и далеч по-прагматична перспектива на мисли - при много тежка болест - дори самоубийството или евтаназията биха могли да се явят смислени и релевантни.

***
Какво обаче е собствено отношението между аз и тяло, за което имаме опит в себе си? - То е отношение на нетематизирано единство, което остава единство, само и доколкото остава нетематизирано. Т.е. ако започнем да тематизираме единството с тялото си, с това ние превръщаме тялото си в обект, различен от нас.
И тук се получава парадокс - обикновено опитвайки се да си върнем пълния контрол над тялото в случай на болест, това е всъщност опит да си върнем онова нетематизирано единство с него, през опита да го третираме като обект, например подлагайки го на медикаменти.
- Парадоксално, това е тъкмо опит да си върнем единството с тялото, през това, че ясно се разграничаваме от него, редуцирайки го до обект.

В западно-европейската история има дълга традиция на практиките тялото да се третира като обект, т.е. като не-Аз. Това може да се види в бързото развитие на хирургията и на дисекцията. Те се появяват още в епохата на късния елинизъм и получават същински разцвет в края на Ренесанса и началото на епохата на Новото време. За разлика от това т.нар. „източна медицина” така и никога на се изкушава да си изцапа ръцете и да погледне какво има вътре в тялото, а подхожда към неговите вътрешности в една уж прецизна, но и съвсем литературно стилизирана система от образи, символи и алегории.

Източните практики, да вземем например йогата, се опитват да поддържат обичайното нетемитазирано единство между аз и тяло, посредством медитативни практики, които да разтворят наблюдаващия аз в състояния на наблюдаваното тяло. Т.е. подобни практики за поддържане на здравето сякаш инстинктивно чувстват опасността от еманципиращия се Аз, поради което постоянно го удържат в ролята на пасивен придатък на нещо, което уж протича независимо от него – жизнените енергии.

***
В заключение: ако стоим в интелектуална позиция, тогава тялото неминуемо е обект, но пък ако стоим изцяло в интелектуална позиция, разрушаваме живота.


P.S. Неслучайно практиката на дисекция на трупове се появява тъкмо в епохата на късната Античност, когато владее чувството за това, че човек е чужденец в света си, в това число и чужденец спрямо собственото си тяло.

За писменостите

Писмените системи (писмената) могат да съдържат няколко вида символи, посредством които могат да се обозначават думите от даден естествен език.

1. Идеограми - наричат се също и пиктограми, т.е. картинни символи. При тях символът обозначава цяло понятие или идея. Например три вълнообразни линии в древноегипетския е пиктограма обозначаваща „вода”. Когато имаме случай на чиста пиктограма, тогава символът няма фонетична стойност, т.е. неговото значение е независимо от това, как би се произнесла думата, която стои за понятието в конкретен език.
Ето защо ако си представим писмена система, състояща единствено от пиктограми, в идеалния случай тя би могла да се чете от двама различни души, дори в случай че те не владеят един и същ общ говорим език.

2. Логограми. При тях символът обозначава цяла дума или морфема в даден конкретен език. Например в древноегипетски изображението на патица, освен че чисто идеографски може да означава „патица”, то също така може да означава и „син” (т.е. мъжка рожба), просто защото думите за „патица” и за „син” в древноегипетския са се произнасяли по много сходен начин. Както става ясно, логограмата може да има също и фонетична стойност, тъй като е от значение как се произнася думата за първоначално визираното понятие, което стои зад символа в конкретния език.
Комбинирайки няколко логограми, които обозначават прости, обикновено едносричкови думи, които са взети вече в тяхната фонетична стойност, с тях би могла да се изпише и по-сложна многосрична дума в даден език. Това е така нареченият ребусен принцип, който работи както в древноегипетския, така и в китайския.
Т.е. онова, което се разбира обикновено под йероглифски писма, се състои предимно от логограми, които обаче често действат и на изцяло фонетичен принцип.

3. Фонетични символи (букви). При тях символът не обозначава цяла дума или морфема, а сричка или отделен звук, които обикновено сами по себе си не притежават завършен смисъл. Писменостите, състоящи се изключително или само от фонетични знаци, могат много лесно да се адаптират към различни езици, какъвто е случаят например с кирилицата и латиницата. Освен това те най-лесно и бързо се изучават и съответно са най-гъвкави и приложими, защото разлагат думата (морфемата) до съставните й елементи, имащи звукова стойност (без към това да включват някакви смислови или понятийни асоциации).

***
Към 3.
Писмени системи, които използват предимно фонетични знаци (т. нар. "сегментни писмености"):

Сричково писмо - писменост, която съдържа предимно символи обозначаващи цели срички. Примери: клиновидното писмо (то съдържа обаче и логограми), Линеар Б – първата писменост използвана за гръцкия език, още в Микенската епоха (15 век преди Новата ера).

Абджад – писменост, която съдържа символи обозначаващи единствено или предимно съгласните звуци. Примери: финикийската писменост, арабската писменост, писмеността на иврит.

Абугида – писменост, която съдържа символи предимно за съгласни, докато гласните се обозначават чрез модификация на знака на съприлежащата съгласна. Примери: различни индийски писмености, древната етиопска писменост.

Азбука – писменост, която съдържа знаци за всички видове звуци (фонеми), които се използват в дадения език - както съгласни, така и гласни. Примери: гръцката азбука, латиница, глаголица, кирилица.

Първата същинска азбука, т.е. такава, която въвежда символи също и за гласните звуци, е гръцката (от 8 век пр. Хр.). Развила се е въз основа на финикийската писменост (от 12 век пр. Хр.), резултат от прото-Ханаанското писмо (17 век пр.Хр.). Финикийската е наистина първата фонетична писменост, но представлява собствено не азбука, а абджад.

Въз основа на гръцката азбука, са се появили и двете най-използвани азбуки в съвременния свят: латиница и кирилица.


Ценно е да пишем на кирилица – тя пази историята, духа и живеца в езика ни.

Близко, но непрогледно

Близко, но непрогледно.

Това е най-доброто описание на онова личностно ядро, който не подлежи на рефлексия. Неговото присъствие е осезаемо, често дори болезнено осезаемо, но то се отдръпва в непрогледен мрак, опитаме ли се да се взрем в него.

Всеки размисъл е опосредстване и като такова го подменя,  но и частично го представя. Не бива да се отказваме да мислим себе си.

'Антихрист' на Ларс фон Триер

Покрай Алцина на Хендел се сетих за една друга негова опера, Риналдо (или Роланд), а също и за един филм, който начева и завършва с ария от нея. Арията е Lascia ch'io pianga (Нека да оплача), а филмът е Антихрист на Ларс фон Триер.

Филм за жената като символ на нерефлектираното зло (една съвременна Медея) и за мъжа като символ на високомерното до глупост знание (един съвременен Фауст).
Междувпрочем много оспорван филм на Триер, в който той е обвиняван както в самоцелна бруталност, така и в мизогиния (женомразство). И макар че наистина много критици и журналисти попадат в провокативния капан на Триер, филмът всъщност е много добър. Построен е изцяло около символи и е сниман страхотно, при все наличието на сцени, които изпитват границите на визуалната, чисто човешка поносимост.

А прологът на филма, който тече под звуците на арията от Риналдо, е един от най-красиво сниманите пасажи в съвременното кино. Ето, само за да го припомня: Prologue.

За рода на живота

Различните езици нямат единомислие относно това, от кой род е животът. На френски животът е от женски род - la vie, на български е от мъжки, на немски е от среден - das Leben.

За французина животът е като любовница, за нас, българите, е като враг, за немеца е като дете, което подлежи на контрол.

Изкуство и споделимост

Когато искрено харесваш нещо - било то книга, музика или филм, споделеността е истинска благодат. Тя няма да добави нищо към ценността на цененото, но ще прибави радост, че в харесването не си сам.

Съзерцанието на изкуството обаче, в себе си, предполага тотална самота.
За да смегча тази самота например, когото слушам музика - случвало се е да си представям и един друг съзерцаващ, който възприема нещата, както ги възприемам и аз. Дори не е нужно да разменим и дума, достатъчно е, че седим един до друг и сме внимателни към това, което се разкрива.

С този ефект на споделеността може да се обясни и част от еуфорията на концерт, но тъкмо еуфорията е недобронамерена към тоталната самота, в която същинското изкуството вирее.
Възприятието на изкуството предполага да сме един до друг, но заедно с това всеки един от нас да е напълно сам.

* Рефлексията върху изкуството е вече нещо съвсем различно. Споделянето на мисли може само да обогати рефлексията.

Пентесилея

Пентесилея е прекрасната царица на амазонките, убита от Ахил по време на Троянската война. Легендата разказва, че съзерцавайки умиращата амазонка, Ахил се влюбил в нея. Някои дори настояват, че още в момента, в който я пронизвал с копието си, той вече бил влюбен в нея.

Това, отвъд познатата интерпретация за оргиастичното единство на любов и смърт, може да се разбира в духа на Макс Фриш и по следния начин:

Актът на влюбването е и акт на убийство - познавайки любимия, с това ти вече му отричаш правото да бъде друг, да бъде различен.

Низък дар

We have given our hearts away, a sordid boon!

William Wordsworth

Отдадохме сърцата си - тъй низък дар!

С тези думи отпреди повече от две века английският поет Уилям Уърдсуърт критикува меркантилизма на епохата. Странно, тези думи стават още по-актуални днес, когато  консуматорството необратимо е завладяло душите. 

Живеенето единствено в, по думите на Уърсуърд, "getting and spending" (получаване и харчене), ни е лишило от всяка сърдечна радост. Разрив, за който ние самите непосредствено носим и вината, и последствията.

* Думите на Уърдсуърт са от сонета му The World Is Too Much with Us (1802), в който той изглежда противопоставя свят (world) и природа (nature). Такова противопоставяне може да бъде разбрано по следния начин, светът е пространството на нещата, на вещите, дори на стоките, докато природата е пространството на силите и преживяванията. Автентичното пространство.

Лишени

Понякога си мисля, как бихме живели всички ние, ако сме напълно лишени от спомени. Вероятно не бихме изглеждали много по-различни от мравки, които се опитват да минат през пламъка, пърлят се, отдръпват се и все пак изгарят, не знаейки обиколен път за мравуняка.

В такава хипотетична ситуация най би ми липсвала отстранеността на погледа и горчивината в усмивката, с която бих гледал на себе си в спомена.

Предусещане и спомен

'Удоволствието може да се открие първо в предусещането, а след това в спомена.'

Флобер

Цялата динамика на удоволствието наистина се намира в напрежението между предусещане и спомен. Сега-то бледнее.

Тъкмо поради това постигането на удоволствие може да е тъй мощен мотив за действие. Именно защото удоволствието не е в настоящето.

За везната и свободата

Латинският глагол deliberare означава обмислям, преценям, претеглям. Deliberate има същото значение на английски. Произходът е от латинската дума за везна, теглилка - libra. Но откъде се е появило онова излишно 'е' между 'b' и 'r'? Librare е наистина държа в равновесие, докато liberare е нещо съвсем друго - освобождавам.
Каква е връзката на свободата с теглилките? - Естествена е. Когато човек не се поддава на първия си импулс за действие, а се отдръпва за да прецени и претегли ситуацията, с това той изявява същинската си свобода. Това е свободата на рефлексията. В тази рефлексия той наистина се сдвоява - става едновременно и субект и обект на самия себе си. Тук потенциално се ражда и най-голямото му нещастие и най-висшето му щастие.

***
Езикът в своето развитие действително има усет за философията. Забележително е как една дума може да измени съдбата на друга.

Отрицание на предиката и отрицание на съждението

Малко логика за разнообразие.

Често съм си мислил къде е точно разликата в това да се отрече едно съждение и в това да се отрече само неговия предикат. Нека да разгледаме например твърденията:

1. Някои поети не са философи.
2. Някои поети са нефилософи.

Първото съждение е отрицателно, докато второто е утвърдително с отречен предикат. На пръв поглед и двете съждения казват едно и също нещо. Но въпреки това разлика има.

В първия случай понятието на предиката се мисли в целия му обем, докато във втория случай то се мисли в част от обема му.
От първото съждение посредством конверсия съвсем не следва изводът, че Някои философи не са поети, докато от второто съждение посредством конверсия следва като валиден изводът, че Някои нефилософи са поети.

Изглежда разликата може да се опише така: в първия случай се има предвид, че част от поетите са по-скоро индиферентни към философията, докато във втория се имплицира, че част от тях се отнасят по-скоро негативно философията.

Сега нека разгледаме друг аналогичен пример:

1. Някои субатомарни частици не са с отрицателен заряд.
2. Някои субатомарни частици са с неотрицателен заряд.

В първия случай в класа на субекта могат да се включат както протоните, които са с положителен заряд, така и неутроните, които изобщо нямат заряд. Във втория случай обаче неутроните отпадат като понятие, което удовлетворява субекта.

В заключение: Когато изберем да отречем предиката вместо самото твърдение, с това избираме да неглижираме неутралните случаи (в случай, че такива има).