Erbauung

Не бързай! В живота има време за всичко, освен за смъртта.

В почин към-то и из-от Оскар Уайлд

Както справедливо отбелязва Оскар Уайлд (De profundis), злобата и зависта са белег за липсата на въображение. В същият ред на мисли на едно по-сетно ниво се явява, че най-големият грях е именно ... посредствеността. Ето защо религията и естетиката се схождат в същественото: светът е до шия затънал в грях.

Типология на женските характери

Жените най-общо могат да се разделят на три основни типа. Те условно могат да бъдат наречени "патка", "гъска" и "вещица".

1. Жената-патка: тя е наивна, понякога дори глуповата, обича домашния уют, стабилността и спокойствието са нейните идеали. Добра домакиня е, грижовна и намира в това голяма част от своето удовлетворение.
2. Жената-гъска: тя е суетна, капризна, претенциозна. Бързо мени мнението си в зависимост от ситуацията. Неискрена е и често се отдава на фалша. С лекота жертва достойнството си, когато иде реч за материални интереси.
3. Жената-вещица: тя е високомерна, своеволна и независима. Обича да демонстрира, че притежава собствено мнение и позиция по всички въпроси. Обикновено има и интелектуални интереси, които й пречат да създаде семейство.

Пояснение: В живота чисти типове не се срещат. У всяка жена са застъпени обикновено само два от горните типове: като единият е доминантен, а другият рецесивен. Някои жени притежават умението да представят рецесивния си тип за доминантен.

P.S. Ако някой държи на орнитологическата хомогенност на класификацията, може да замени наименованието на „жената-вещица” с това на „жената-врана”.
_____________________
Картината: Трите грации на Рубенс, 1640

Влюбване /експресия/

Наведох се над коловоза на мислите си и се ослушах. Нищо тревожно.
Очите ми бавно се издигнаха към челото и се сляха в единственото око на циклоп. За да те виждам по-добре, ако дойдеш.
Между пръстите ми търпеливо прорасна ципа. За да се чувствам по-добре в морето на очакването.
Краката ми се долепиха и се сраснаха в рибя опашка. За да съм имунизиран към гласа на сирените.
Кожата ми надебеля и се сбръчка в тежък пергамент с изписано древно пророчество. За да останеш да ме четеш и да не бързаш да си тръгнеш.
Наведох отново глава над коловоза на мислите си. Пропищя рязко локомотивна сирена. Главата ми отхвръкна и се отърколи в прахта. Превърна се в купчина торф или мравуняк. Вече не помня. А ти продължи към следващата си гара.

Най-добрата група

Съществува едно упорито разпространено мнение сред музикални ценители и експерти, че Can е най-добрата (рок)група на всички времена. Едно подобно мнение, може да шокира и да възмути с претенцията си (още повече, че то излиза от устата на сериозни хора), но трябва да се подчертае, че в самата група няма дори намек за претенциозност или поза. Защото ако някаква музика може да бъде наречена „безкомпромисна” и поради това искрена във всяко едно отношение, това е именно тяхната. Безкомпромисна спрямо публиката, безкомпромисна спрямо пазара, безкомпромисна спрямо самите музиканти. Например слушайки Can, едва след неколкократно повторение могат да се чуят детайли, които са толкова фини, тихи и минималистични, сякаш не са създадени за ничие ухо. Човек има чувството, че те са там не заради някой слушател, а единствено заради красотата и правдивостта на изкуството.
Въпросното мнение относно Can като най-добрата група вероятно ще звучи още по-налудничаво, ако се узнае, че те са немци и тяхната музика е невъзможно да се определи в каталогизиран стил. В тяхното звучене не може да се припознае лесно нито един джаз или рок-фен в целия спектър на възможните под-стилове. Странното е, че те не се вписват и в обичайния почерк, присъщ на немската kraut-сцена. И както обикновено се случва в тези случаи, една група с неопределим стил се подвежда под голямата шапка на прогресив-рока. Специално при Can това обаче би било едно голямо недоразумение, защото тяхната музика не притежава нито една от традиционните характеристики на прогресива. При тях няма да открием нито един мулти-инструменталист, няма да чуем нито един необичаен или екзотичен инструмент; няма да чуем дълги и много-частни музикални сюити, а което е още по-странно – няма да чуем дори и едно блестящо инструментално соло, предназначено да ни смае с виртуозна техника. Това обаче не бива да ни навежда на мисълта, че това е защото въпросните хора не се отличават като инструменталисти. Точно обратното: барабанистът Jaki Liebezeit идва от фрий-джаз сцената, клавиристът Irmin Schmidt идва от класиката, а басистът Holger Czukay и китаристът Michael Karoli идват от авангарда. И четиримата са уважавани в музикалните среди като изключителни професионалисти. И макар че всеки от тях владее до съвършенство инструмента си, при тях няма да чуем никой да излиза напред поемайки някаква солова партия, защото тайната на Can е именно органичния звук. При тях всеки инструмент е потънал в цялото и живее единствено във органичната си съчлененост с останалите. И макар че поради това на пръв поглед (слух) музиката на Can може да звучи минималистично, в нея при внимателно слушане се възприема едно пластично многообразие. Но нито един аспект не е изпъкнал напред за да доминира над останалите. Музиката им всъщност се слуша на микро, а не на макро-ниво. Самите композиции се развиват като организъм – без резки и отличими преходи, а с деликатно и постепенно нюансиране на стила. Сякаш един жив организъм, който постоянно губи и заедно с това възстановява жизнения си баланс. Всичко е толкова живо, а същевременно осъзнаваш, че то е изкуство, че чак те е страх да не се разсипе и разпадне хармонията. Например ако басът потръпне в по-напрегнат ритъм, това веднага се отразява на останалите инструменти, които сякаш органично свързани с него, и не могат да не понесат последствията. Както се изразява един почитател, музиката на Can звучи as natural as breathing ("така естествено, както дишането").

Музиката на Can всъщност често се определя като хипнотична и дори халюцинаторна, поради нейната репетативност. Това може обаче също да бъда подвеждащо, защото тези определения трябва да се разбират чисто естетически, а не реално. Тази музика не може да се слуша като фон или в упоено състояние, защото в противен случай нищо няма да се чуе. Това не е атмосферична музика. В нея има определен заряд и определен драматизъм. Особено в по-ранните албуми на Can може да се чуе една особена реакция, болка, бунт. Музикални почерци, които по-късно са се превърнали в запазена марка на музиканти като Франк Запа или Том Уейтс, могат да се чуят в много по-чист и синтетичен вид в първите записи на Can от 1968.

Can също правят впечатление със странния си избор на вокалисти. Иначе изцяло немска група, първият им вокалист Malcolm Mooney e чернокож американец, по свой почин - скулптор и художник. Той напуска групата още насред втория им албум поради лични или дори личностни проблеми. Вторият им вокалист пък е Damo Suzuki, японец, първоначално уличен музикант. Стилът и на двамата е уникален по собствен начин. Но все пак и за двамата важи, че те "пеят като дишането" – по един напълно естествен и непринуден начин, който именно поради това може да звучи и налуден. Вокалите никога не са водещи, те не изпъкват, а по-скоро се сливат с останалите инструменти в непосредствен израз на някаква болка, мъка, радост или пък скептично безразличие.
Когато слушаш Can имаш чувството, че те биха правили същата безкомпромисна музика, независимо дали за публика от един, двеста или пък един милион слушатели. Те всъщност биха правили същата музика, дори и да нямаха и един единствен слушател.

Стратегията на "интуицията"

„Интуиция” обикновено е дума, чрез която търсим да оправдаем това, което не можем да разберем. А често не можем да разберем именно онова, което сами не искаме да разберем.
Ето защо ако се уповаваме редовно на интуицията – това означава, че крием нещо от себе си.

Нарцис над извора и Нарцис срещу огледалото

Изворът е изначалие, огледалото е инструмент.

Съзерцавайки своя образ в бистрите води на извора, Нарцис изживява тъждеството на живота в себе си и в природата. Чрез фиксацията в своя образ Нарцис премахва именно себе си и смъртта му не е само метафора. Природата е истински нарцистичната – тя,оставайки вечно жива, оглежда себе си в смъртта на всяка своя рожба– била тя прекрасна или уродлива.
За разлика от извора, огледалото е инструмент за само-любуване и само-коригиране. В него новият Нарцис е утвърден в своята крайност и ограниченост. И привидната му безсмъртност и настояща без-при-родност също не са само метафора.
___________
Картината: Микеланджело Меризи да Караваджо, Нарцис, 1596

Парамарибо (театрален диалог)

- Спомняте ли си онази странна мелодия, с фагот и акомпанимент на китара?

- Струва ми се, че се припознавате. Дори и да си спомням разни мелодии, това едва ли са вашите.

- Не се ли сещате? Фаготът ту се извисяваше, ту боботеше с някакъв дървесен уют...

- Само че китарата не беше китара, а банджо, балалайка или нещо подобно.

- Ъ-ъ, май бъркате... Беше си дванадесет-струнна китара.

- Виждате ли, че нямаме общи спомени – значи съвсем не се познаваме.

- Напротив, напротив, просто спомените на един от двама ни сигурно изневеряват, както и телата ни. Беше в Парамарибо, нали? В едно старо барче в колониален стил, на изток от рибния квартал.

- Господи, та аз никога не съм била в Суринам, какво ще правя в подобно затънтено кътче?

- А тогава откъде знаете, че Парамарибо е в Суринам?

- Да, май валеше, беше ужасно, а барманът отказваше да говори на някакъв друг език освен холандски, примесен с някакво индианско наречие.

- Вие пиехте кюрасо, а аз ви предложих шала си, онзи художническия, за да си поизсушите косата, тогава тя беше на вълни и ухаеше на масинт.

- Никога не съм пила кюрасо, грешите, това не съм била аз.

- Точно това казахте и тогава: аз никога не пия кюрасо, като удължихте „а”-то и ме погледнахте предизвикателно над ръба на чашата. Синьото на питието и синьото на очите ви сякаш се смучеха едно от друго...

- Та моите очи са кафяви, ето виждате ли...

- Да, но със синьо-зелени оттенъци...

- Вие сте поет, фантазьор, оставете ме на мира...

- Но тогава нали казахте, че харесвате поетите?

- Да, но подчертах: харесвам ги само за една вечер, колкото да изсмуча кръвта им. После те не стават за нищо. Вятърничава работа - фагот, китара, кипариси, пинии...

- Да, и едрите звезди над Фамагуста, спомняте ли си...

Полет над мандариновата горичка (из архивите)

Влакът се вие като металическа змия сред тропическата зеленина, а в 7-ми вагон последното купе върху дъсчената седалка си ти, долепила луничавото си, по детски печално лице до прозореца.
Чувстваш пресечения дъх на двайсетината си съседа. Накачулени един върху друг, вперили са изумен, пълен с религиозен ужас, поглед върху косите ти.
Нефритената девойка, с нефритени очи. Небето е кръгло, но земята - квадратна, така че ъглите остават непокрити. Ти си презокеанската дяволица, червеникавите отблясъци на косите ти го издават.

"Прилеп", "слон" и "пика" са омоними в китайския на различните думи за щастие.
Ти си цяло стадо слонове, препускащи измежду дръвчетата сред дъжд от блестящи пики сипещи се от небесата, а всичко това е в тъжното око на един заслепен прилеп увиснал в собствената си пещера, моето око...

Albert Ayler

1936 - 1970

Уникален музикант. Див, искрен, чувствителен и доверчив. Най-финият варварин във фрий-джаза.

Слушам: Live at Greenwich Village, 1965-67
Бих казал: шедьовър.

За Албърт Ейлър може да се прочете тук или пък тук.

Principia theologiae

Същински рационалната позиция по отношение идеята за съществуването на Бог включва в себе си единството на следните три суб-позиции:

1. онтологически деизъм, 2. етически теизъм и 3. епистемологически агностицизъм.

Под горните рубрики разбирам следното:

1. Единствено посредством идеята за Бог е мислима тоталността на всичко съществуващо под универсални природни закони.
2. Единствено посредством идеята за Бог е познаваема автономията на човешкия Аз като свободно и същевременно отговорно за своите действия същество.
3. Единствено посредством идеята за Бог е представима крайността и респективно ограничеността на човешкото познание и чрез това Неговата (на Бог) принципиална непознаваемост.  

Пояснение: Теологията не е дисциплина изучаваща Божието битие само по себе си, а е дисциплина изучаваща релацията 'човек – Бог'. Ето защо, визирайки Бог сам по себе си теологията е апофатична, докато визирайки отнесеността на човека към Бога, тя е катафатична.