За душите и хората

Думата душа вече звучи леко архаично. Психологията отдавна вече не е дисциплина за душата. И това не само на български. На английски в специализирани текстове отдавна се предпочита термина psyche пред soul.

И все пак на български продължаваме да броим хората по "души", а не по "тела".
"Петима души", например означава, че всеки от тях поотделно притежава душа и е в състояние да изпитва негова, лична си болка.

И евентуално ако някой се усъмни, че бихме могли да използваме термина душевно оправдано и смислено, на него едва ли би му се случило да направи същото по отношение на термина бездушно.

За паралелните браковете в живота

В съчинението Сватбата на Филология и Меркурий на Марциан Капела като сватбени дарове се представят седем девойки наречени: Граматика, Диалектика, Реторика, Геометрия, Аритметика, Астрономия и Хармония/Музика. Това са седемте свободни изкуства.

В този смисъл ми се струва, че (ако персонализираме самите дарове) поне един брак в живота на човек е оправдан, а за определен тип хора и втори паралелен е възможен, за някои натури дори трети, четвърти са наложителни.

* Марциан Капела (Martianus Capella) е латино-езичен писател и схолар от късната античност, 5 век.

Rigor mortis

Най-голямото проклятие за човек напуснал детството е в това, че той привиква да е жив. Това, феноменологически определено, би могло да бъде видяно като началната форма на rigor mortis, вкочаняването на смъртта.

Две симптоматично близки крайности

Най-радикалната естетизация на сексуалния акт, на която съм попадал, е у Никос Казандзакис, "Капитан Михалис". Там двама прокажени, от критската колония за прокажени, се любят, плътта им се разкапва, дупки зеят на мястото на носовете им, а те продължават да насилват тялото си срещу това на другия.
Все таки си мисля, че у човек има твърде много рефлексия и описаното е на границата на възможното. Човек преимуществено континуално ситуира себе си тъкмо съзнателно спрямо света си. Точно поради това самоубийствата идват в по-честия случай поради излишък на рефлексия, а не поради неин недостиг и съвсем не по естествен подтик.

Но както 1. излишъкът от рефлексия, така и 2. природната първичност са у човека болестни състояния. Не случайно, поне по външна симптоматика, те твърде често много си приличат. У княз Мишкин (Идиот) на Достоевски те дори като че да съвпадат.

Hermitage and cage

Stone walls do not a prison make,
Not iron bars a cage;
Minds innocent and quiet take
That for a hermitage.

Richard Lovelace

Болезненото е, че вече духът на времето прави невъзможно наличието на hermitage. Дори и да ни предложат stone walls and iron bars. - И без това сме в клетка.

* Ричард Лавлейс (Richard Lovelace) е английски поет от 17-ти век.

Накратичко за смисъла

Аналитичната философска традиция има твърде бедно понятие за смисъл - съгласно нея "смислено" е такова изказване, което би могло да бъде верифицирано като истинно или пък фалсифицирано като неистинно. В този план и най-тривиалните изказвания биха се явили като "смислени".

Смисъл обаче в същинския смисъл на думата е онова, което е удовлетворяващо за ума, не толкова с оглед на познанието, колкото с оглед на разбирането.
Смисълът, е винаги нещо, до което се домогваме. И ако сами не сме вложили смисъл, няма да ни бъде отвърнато с такъв.

Писано и хоризонт

В писаното има толкова недоизказано, че понякога ме хваща страх.
Хоризонтът е непостижимо огромен в сравнение с написаното.

Колко пътеки, които няма да бъдат извървени, колко посоки, които няма да бъдат поети.
И все пак си струва...

Среща

Времето традиционно се представя като вектор насочен откъм миналото към бъдещето. Стрелата на Зенон. Тази традиционна представа обаче пренебрегва  изключителното във факта, че бъдещето ни засреща в настоящото и се оттича в миналото. И ни оставя различни от това, което сме били.

Всяка промяна ни връхлита откъм бъдещето, но това съвсем не отменя необратимостта на времето - какво би могло да бъде е дадено единствено в рефлексия post factum.
Хайдегер има един хубав термин за тази посока на времето - неизпреваряемостта на смъртта. Колкото и да тичаме - тя избира кога да се спре и да ни засрещне.

Онтичният смисъл

„Трансцендентализмът, от своя страна, казва:
битийният смисъл (Seinssinn) на преддадения жизнен свят е субектно формирование, постижение (Leistung) на опитно узнаващия, на донаучния живот“.

Хусерл, Кризата..., § 14

Забележително е, тук Хусерл говори, разбира се не за битие, а за битиен (онтичен) смисъл (Seinssinn). Като такъв смисълът наистина е постижение (Leistung), той никога не е като че из-от само себе си даден. 

Още един обаче много важен момент има в горното изказване - науката от своя страна е предопределена да ползва битийния смисъл наготово. Поради което и най-големият учен не може да бъде имунизиран спрямо една, както жизнена, така и морална наивност.

Вавилонското междуетажие

„Наистина оказа се, че ако и да си представяхме кула, която трябваше да стига до небето…”

Кант, Критика на чистия разум (B 465) 

Наративът за Вавилонската кула е наратив относно претенция, но и наратив относно суетата (vanitas). Както показва етимологията на думата, суетата е хипертрофирала пустота, празнота, безсъдържателност – излишество от безсмислие.


Следва да си представяме Вавилонската кула потънала в разруха, изнемогваща из от собствената си остатъчна тежест;  но също така и като място на печален карнавал. Карнавалът вече ознаменува единствено самия себе си - почините за него са отдавна забравени, а възвръщането на смисъл - отдавна изоставено.

Топосите на карнавала са междуетажията. Самите етажи със своята недвусмислена таксономия, овехтяла номерация и локализация са станали неуютни за „празнуващите”. Те не са мястото, където може да се практикува смесването на езиците.

Смесването на езиците трябва да се схваща не чисто и просто интердисциплинарно, а най-вече като смесване на обектни и метаезици. Литературата привидно рефлектира върху собствения си „жест”, смесвайки се с метадискурса на литературната критика, критиката от своя страна се маскира като литература, с характерна претенция за творчество. „Посланията” се криптират зад термини и позьорски език, така че предварително да се снеме всяко изискване да реферират към значение. Не на последно място „литературата” с охота прибягва и към суб-литературен език, за да изнасили още веднъж всеки възможен остатък от непринудено веселие.

В обръщение (commercium) на междуетажията са вече само имена (nomina), нежели идеи. Реферирането към чуждо име или кръжец, е само прикрита автореференция към собствения си кръжец или авторство.
Новите „автори” сардонично оплакват смъртта на авторството, но и трескаво узурпират правото за денотацията му...

Vanitas vanitatum...

 

P.S. За тези, за които подобен иносказателен език идва в тежест: Това е текст относно претенциите и практиките на т.нар. литературна Теория.

Gesta

Понятието за жест обикновено се мисли контекстуално - жестовете могат да бъдат адаптори, илюстратори, регулатори, емотиватори... в една вече дадена ситуация. Но в същността си жестът е онова, което може да създаде нова ситуация и да предложи нов контекст за осмисляне. Онова, което свободният жест първично провокира, е смислотворчество.

Жестът може да е книга, писмо, присъединяване, творение, ангажимент. Онова, което изначално го характеризира е, че въвлича в света новото.

P.S. Gestus е минало причастие от латинския глагол gerere, който означава "извършвам", "изтъквам", "изваждам наяве". Доколкото обаче gestus е овъзможностяващо новото, той е бъдещо причастие.

Апология на търпението с унтертонове

Търпението оставя светът да бъде, а случването да става.

В монотонността на ставащото търпението не открива нищо, което да би могло да предяви претенциите си за новост. Ето защо то не търси да превари никой факт.
Оставя ги да се самозаявят, в техния нахално безсмислен контраст. В препирането им да бъдат различни, те прегарят. Сбърчват се като шума, неиздържала теста на огъня.

Случки, случки, случки, нощни пеперуди на суетата...

Отказ от искреност

Изкуството довежда красивото на бял свят, както Хеката извежда Персефона от царството на мъртвите. Възможно ли е преживяването на красота да е лишено от искреност?

Единствено ако вече сме се отказали да сме живи.

Изкуство и искреност

Всеки жест изкуство следва да се ситуира в хоризонта на една възможна искреност, в противен случай той губи смисъл и става противо-смислен (widersinnig).

Процедура за верификация на това, що е искрено и що не, естествено няма.
Нейното присъствие по-скоро се отнася към онова, което Хусерл нарича евидентност (Evidenz).

Свободата е действителна чрез собствената си идея

„За едно същество, което не може да постъпва другояче освен според идеята за собствената си свобода, важат същите закони, които биха задължили едно същество, което е действително свободно”.

Имануел Кант

Основи на метафизика на нравите, с.112 

Някой вероятно обаче би се усъмнил, че в нас битува идеята за собствената ни свобода. И най-малкият опит я доказва (идеята). Дори когато се чувствам принуден към някакво действие, аз се чувствам принуден тъкмо по отношение на идеята за свобода, която изконно си приписвам. (Принуждавано може да се чувства само едно имащо се за свободно същество.)

В крайна сметка аз мога де се осъзная като принуден (или респективно като свободен), само доколкото a priori се имам за свободен.

Знание срещу инертност

Съображения от изцяло теоретичен характер, т.е. такива доминирани от знание или увереност, много трудно могат да ни мотивират към действие или въздържание. За съвременния човек все по-важно е самото вкусване на действието или бездействието, и тъкмо то е онова, което всъщност го мотивира първично в жизнения му избор. И тъй като вкусът от действията ни е до голяма степен въпрос на навик и привичка, ние във все по-голяма степен ставаме жертва на инертността на собствения ни живот.

Отдаване и неискреност

Човек, отдавайки и доверявайки се, всъщност бяга от себе си. Бягащият отнякъде или нанякъде винаги е в плен на непълнота.

Защо ли нямаме сили да се отдадем на нещо тъкмо тогава, когато сме привидно цели?!?

Из "Книгата на Р."

За вътрешността на предметите и крайността на познаващия

Какво има предвид Кант чрез непознаваемостта на нещата сами по себе си? - Не че не е възможно потенциращо се навлизане все по-дълбоко и по-дълбоко в света на явленията, а че нещата, които не са подчинени на формите на нашата способност за нагледно представяне, следва да се мислят тъкмо като непредставими, а съответно също не и непременно като концептуабилни.

Както отбелязва Кант: "Всичко в едно явление е самото то отново явление, колкото и разсъдъкът да го разгражда на съставните му части" (AA VIII).
Т.е. чрез никаква аналитична, теоретична или пък емпирична процедура не сме в състояние да заобиколим факта на нашата крайност.

Епистемологическо

Ориентир:

Истинността е необходимо, но не достатъчно условие за наличие на познание, докато наличието на познание е достатъчно, но не необходимо условие за истинност.

Още за Холивуд и бихевиоризма

Има един тип холивудски филми, чиято фабула се основава единствено върху това - да се избяга от предвидимостта, която се обуславя от непоклатимото шизоидно клише, че персонажите по принцип се делят на добри и на лоши. Едничката цел на тези филми е зрителят да бъде изненадан поне на няколко пъти и той да не напусне с блудкавото чувство, че е знаел какво ще се случи от самото начало. Единствената „хватка” на такива филми се състои в това повествованието да води зрителя през цялото време по лъжливи следи и след няколкократна механична промяна на „подозренията” или по-точно на знаците, които ги обуславят, накрая ex machina да разбули кой всъщност бил лошият и кой добрият. Лошият, разбира се, си остава също толкова лош, колкото би бил и ако беше обявен като такъв още в началото на филма. Психологическият му образ през целия филм не е бил развит ни на минимум, а единственото, което се случва, е да му бъде сменен етикетът.

Това, естествено, е възможно единствено чрез факта, че персонажът още поначало, съвсем по бихевиористки, е бил кух откъм всякакво съдържание. Чрез подобни филми просто се продава доза фиктивно преживяна изненада, естествено за сметка на всяка автентика и дълбинен психологизъм.