За приятелството

Във всяко искрено приятелство може да се открие някакво дълбоко различие между двамата обвързани чрез него. Различието гарантира, че приятелите могат да допринасят един за друг вътрешно, а не просто външно (да речем чрез взаимни услуги).

В идеален план истинският приятел би трябвало да е готов да толерира всяка степен на различие у другия. Но всъщност ако двама души си позволят да станат твърде различни помежду си, тогава приятелството между тях вече е изтляло.

Самото приятелство поддържа живо желанието у свързаните чрез него да се отъждествяват един с друг. В този смисъл приятелството се гради върху две антагонистични помежду си сили - различието, което поддържа жив интереса към общуване на приятелите помежду им и нуждата от отъждествяване един с друг, която тежнее да снеме различието.

Да, приятелството, дори и да е трайно, е всъщност много крехко нещо.

Патологичната любов

Онова, което обичайно, на ниво естествено съзнание, често сантиментално се разбира под "любов", Кант назовава патологична любов. Патологичната любов изцяло се основава на склонността или увлечението. И както подсказва терминът - в нея ние се намираме изцяло в пасивно или страдателно състояние. (Pathos на старогръцки освен страст означава заедно с това и страдание). В една подобна любов ние се оказваме, т.е. тя ни посещава отвън и също така съвсем не зависи от нас, кога тя ще ни напусне.

Това с напускането е същински проблем, защото патологичната любов към близкия човек може да ни изостави тъкмо в момента, когато сме почнали да се самоуважаваме, че сме в състояние да я изпитваме.

P.S. Кант противопоставя на патологичната любов морално-практическата любов, която следва да може да се вмени като дълг. Исус казва: Обичай ближния си.
А любовта като увлечение съвсем не би могла да се вмени като дълг.

Знание и рефлексивност

Дали едно от условията за знание е само-рефлективността? Т.е. дали за да знам нещо, е нужно да знам, че го знам? Обикновено се счита, че подобно условие най-малкото не работи, защото чрез него се изпада в безкраен регрес. Тъй като за да знам, че знам нещо, тук като условие за това ново знание следва да се приеме още едно мета-знание, а именно че знам, че знам, че го знам, а тази редица е потенциално продължима до безкрай.

 При все това съвършено естествено е, когато знаем нещо, ние да сме в състояние да си дадем сметка за това знание. Допускането на несъзнавано знание опровергава самия му статус на знание, и го свежда да мнение или просто нерефлектирана позиция. Приемането на несъзнавани представи и нерефлектирани мнения от своя страна съвсем не е проблем, стига за тях да не се претендира, че представляват знания.

Следва тъкмо да се отбележи, че знанието относно дадено знание, няма статуса вече на съдържателно определено знание, а на съ-знание. Колкото и нива на осъзнатост да приемаме, с това първоначалното знание съвсем не придобива нова съдържателна определеност. Т.е. онова, което сме приели да важи за знанието (а именно наличието на мета-ниво), не е необходимо да важи и за съзнанието. С това проблемът за безкрайния регрес отпада.

Ноумен в положителен и отрицателен смисъл

Ноумен в положителен смисъл за Кант е предметът на един интелектуален наглед. Поради това и ние сме лишени от достъп до ноумени в положителен смисъл; казано иначе, за нас те са мислими само негативно.

Ноумен в отрицателен смисъл е онова, което би отговаряло на едно чисто понятие, т.е. би имало интелектуална природа, но не може да бъде дадено в сетивен наглед.

Съгласно с това понятието за ноумен е по-богато от  понятието за нещо само по себе си с това, че ноуменът следва да има интелектуален характер.

За моралната роля на въображението

Счита се, че обичайната роля на въображението е в изкуството, където то трябва да внася елемента на новото и неочакваното. Въображението има обаче дори по-важна морална роля, при което то е призвано да ни пази от безчувствеността на навика и от ступора на безразличието.

Човек, който гледа твърде много новини и телевизия в съвременния свят постепенно става безчувствен към чуждата болка. Тя става обичаен и в известна степен досаден спътник на сутрешното кафе и на вечерния релакс.

Без въображението за нас е невъзможно да си представим, че в света е възможна и друга перспектива, различна от тази на нашите, уморени от следенето на екрана, очи.

В тази връзка, твърде прав е Оскар Уайлд като казва, че посредствените, лишени от въображение хора, са онази, от които можем да очакваме моралното зло.

_______
Хана Арендт има един много показателен и точен термин за тази лишеност от въображение - баналността на злото, което следва за се разбира тъкмо и в смисъл: посредствеността на злото.

За нуждата от чуждия поглед и самотата

Търсенето на одобрение от страна на околните е всъщност търсене на собствена стойност, за която ние не се чувстваме привилегировани да си дадем сами.
Желанието да бъдем желани или харесвани е реципрочно на нуждата да бъдем остойностени от външната инстанция на чуждото съществуване.

Забелязали ли сте колко енигматично привлекателни изглеждат самотните ентусиасти? Защото те сякаш съвсем не се нуждаят от инстанцията на нашия поглед, който да остойности тях и предмета на заниманието им.
На противоположността на това стои гримиращата се жена, която се е примирила напълно с получаваната през чуждия поглед стойност. Тя е далеч по-самотна в заниманието си.

Индивидуалност и дупликат

Индивидуалността е много особено нещо – не подлежи на дублиране. На тялото е мислим дупликат – например съвсем същото тяло, което обаче заема друго пространство.
Така че ако си представим дадена индивидуалност като дублирана, тогава ние си я представяме като тяло, и съвсем не като индивидуалност. Също така е мислимо новият телесен дупликат да има свое съзнание, което обаче го прави носител на съвсем нова индивидуалност, при все че можем да мислим самото тяло като еднакво.

Поради това и Лайбниц е отхвърлил възможността монадите да се мислят като пространствени единици. Ин-дивидуалността е не-делима също и в смисъл, че не може да бъде отделена от себе си.

За авлоса и писането

 

Аристотел споменава в Политика за един мит, съгласно който Атина Палада, след като създала авлоса, го захвърлила, тъй като при свирене той разкривявал чертите й.

Това важи в далеч по-голяма степен за писането. Писането така разкривява (чак до гротеска) чертите на някои хора, че изкарва най-грозното и мръсното от тях на показ.

А това е така защото в писането сякаш можем да си позволим да не бъдем себе си. Тази илюзия за скритостта в саморазкриването разголва.

_____
* Авлосът е античен духов музикален инструмент (често асоцииран с бакхическите празненства), състоящ се обикновено от две цилиндрични тръби, на едната от които се е изпълнявала мелодична линия, а на другата - съпровод.

Вътрешно и външно

Не съществува външна причина, освен може би най-вътрешната, т.е. Бог.

Из Метафизика на интимността на Маурицио де Агостини

Спиноза относно омразата

Омразата е страдание придружено от идеята за външна причина. 

 Спиноза, Етика

Омразата обикновено се мисли закъм обекта и често бива оправдавана откъм обекта, за който съответно се твърди, че я провокира.

В дефиницията на Спиноза обаче омразата е изцяло интериоризирана. Страданието е придружено от идеята за външна причина, и съвсем не е причинено от външна причина. Дори ако четем израза „идея за външна причина” като „съзнание за външна причина” омразата остава да важи като инстанция на една вътрешна уязвеност.
И това е така, не само защото Спиноза е скептичен относно концепцията за линейна каузалност отнесена в частност към нашия психичен живот, а най-вече заради това, че в афектите си, дори когато са масови, човек е безвъзвратно сам.

Мотиви и свободен избор

Въз основа на мотивите не е възможно да се обоснове свободата на волята, схваната като първоначална неопределеност (несклоненост) на избора. Още Дънс Скот казва, че мотивите наистина не принуждават волята, но за сметка на това я склоняват (инклинират).
Всъщност ясно е, че неопределеността на избора е абстракция. Човек никога не се намира в подобна чиста ситуация на избор, в която може безпристрастно да претегля всички „за” и всички „против”. Потопеността му в света като че ли предполага, че определеностите сякаш винаги вече са се случили зад гърба му, а привидният му избор идва едва в последствие за да ги оправдае.

Мотивът е приетото за свое чуждо. Интериоризацията сякаш винаги се е случила предварително, тя никога не се осъзнава като актуална. И въпреки това, ясно е, че мотивът никога не е единствено и само външно определен, в противен случай бихме го осъзнавали единствено и само като принуда. Във формирането на мотива винаги участва не само 1. констелацията на външните условия, но и 2. актуалната вътрешна нагласа, както и 3. историята (характера) на нашето Аз.
За жалост и двете последни никога не са изцяло в наша власт.

За доминацията на мелодиите и мислите

Забелязал съм, че колкото по-малко човек слуша хубава и разнообразна музика, толкова по-лесно съзнанието му може да бъде обладано от някаква чута веднъж или дваж евтина и монотонна мелодия.

Това важи за цялостния живот на съзнанието - колкото по-рядко един човек чете хубави книги и съответно мисли върху прочетеното, толкова по-лесно съзнанието му може да бъде завладяно от всякакви плоски клишета  и послания.

За устояването на не-изкушенията

I can resist everything except temptation.

Мога да устоя на всичко, освен на изкушението.

Оскар Уайлд

Ако се абстрахираме от едно своеобразно иронично отношение към човешката природа, присъщо на Оскар Уайлд през дълбокомислено-лекомисления му период, тези думи на персонаж от негова пиеса могат да се претълкуват и в един много различен смисъл.

Защото нека се запитаме: какво е онова друго, на което бихме могли да устояваме освен на изкушенията? - Това друго би могло да бъде само естественият човешки порив към емпатия и доброжелателство, чиeто най-висше достойнство е искреността на сърцето. Има хора, които действително са способни да устояват на този порив, сякаш са напълно лишени от него. По отношение на подобни хора познатите думи: „Нищо човешко не им е чуждо” биха могли да важат и в един привидно изцяло противоположен смисъл, а именно като: „Всичко човешко им е чуждо”.

Conscientia, съзнание и съвест

Латинската дума за съзнание и съвест - conscientia - носи много хубав спомен за своя произход.
Conscientia първоначално е обозначавало:
1. споделеното знание (т.е. съ-знанието) между група от хора посветени в обща тайна
и съответно 2. кръга от тези хора.

Така първоначално съзнанието е бележело единството на множество субекти в едно общо узнато. Преходът от това към ново значение е много добре засвидетелстван в латинската пословица: Conscientia milles testes, или Съвестта, това са хиляди свидетели. Тук значението на думата се е развило и то вече указва на това, че свидетелството на един единствен субект, притежаващ актуално единство, може да е равнозначно на свидетелството на хиляди потенциални субекти. Т.е. в това ново значение на думата conscientia е вече подчертано единството на субекта, за който може да се предполага, че е в състояние да има множество съзнавани съдържания.

Така в значението на думата съзнание в крайна сметка могат да се разграничат следните два аспекта:
1. Единството на съзнанието на множество субекти за един единствен обект  (множеството субекти могат да се разбират като вътрешни аспекти на една и съща личност)
2. Единството на осъзнатостта на множество обекти в един и същи субект.

Т.е. самият акт на съзнание поражда конвергенция, тежнение към сливане в два противоположни полюса, единият на субективната, другият на обективната страна.
Поради това съзнанието гарантира както възвратно 1. личностната идентичност, така и в проекция 2. единството на света.

Допълнение: Общият произход на думите съзнание и съвест бележи тъкмо това, че в един изцяло стоически смисъл има съответствие между когнитивната и моралната идентичност на дадена личност.
Славянският корен в българската дума за съвест - 'вест' означава тъкмо знание, нещо което още си личи и в производната дума вещина със смисъл на знание-опитност. Така че и съвест и съзнание са калки (буквални преводи) на латинското conscientia, като "съвест" е по-старият.

Лицето в огледалото (Из "Книгата на Р.")

Във вътрешния ми слух са думите от един стих на песен на Алвин Лий / Ten Years After: The face in the mirror reminds me of you, или ако си позволя един неизбежно по-тромав превод: Лицето в огледалото ми напомня за теб. Тези думи са може би най-елегантният израз на това, че не мога да се откъсна от обсесията си, ако постоянно съм принуден да съжителствам със субекта й, а именно – със самия мен. Този тип обсесии обикновено сме били склонни в миналото да наричаме 'любов', но ако се обърнем към тях от дистанцията на времето, те изглеждат по-скоро като посредствени и зле скроени пиеси с елементи на абсурдизъм, в които най-нелепата и глупава роля за жалост е била отделена за самия мен.

Дали впрочем би трябвало да съм благодарен, че все пак съм оцелял, след като съм се вживявал съвсем на сериозно в подобни роли? Честността при все това би изисквала да кажа: Не зная, защото не съм убеден, че оцелелият съм тъкмо аз.

Из "Книгата на Р."

Самоизненадата

Човек често се оказва изненадан от собствените си действия, тъй като те често противоречат на това, което той е приел да бъде вярно за него. Въпреки това човек е склонен да се оправдава впоследствие. Едно от възможните, а и донякъде най-невинното, оправдание е самообяснението. От типа на: Знам защо постъпих така.

Всяко ново такова знам обаче не пречи да продължаваме да се самоизненадваме. Явно всяко подобно знам е само post factum прикритие на това колко малко знаем и желаем да знаем за самите себе си.

Действие срещу капитал

По какво се различава богатството от капитала?

Някой би казал, че:

Богатството се обладава, докато капиталът се управлява.
или
Върху богатството се спи, докато капиталът те държи буден.
или
Богатството е статично, докато капиталът динамичен.
или
Богатството се трупа, докато капиталът се инвестира.

И други такива.
Тенденцията е капиталът да се схваща като самостойна сила, единствено наличието на която прави човек деен.

Първичното значение на действие в човешкия свят е да вършиш нещо с ръце или със слово, и двете неотчуждаеми от човека. Дори ако отрежем ръцете и езика на човек, в същността му ще остане това, че нему е присъщо да се изразява и да действа чрез двете.
Капиталът идва да отчужди това естествено действие от човека и да го деперсонализира.

Призвание в днешния свят е да запазим личния характер на действието. Защото обществото се гради от хора, а не от мениджъри.

Акрасия и прокрастинация

Гръцката дума akrasia (ἀκρασία) често се превежда като „слабост на волята” и буквално означава липса на власт или контрол [над самия себе си]. Това е състоянието да действаш (или бездействаш) в противовес на рационалната си преценка за това кое би било най-доброто действие (или бездействие) в дадената ситуация. Баналните примери за акрасия са свързани с това да се подадеш на влечението, въпреки че ясно осъзнаваш, че благоразумието изисква нещо друго.

Сократ е известен с това, че отрича възможността на акрасия. Знаейки кое е доброто, ти неминуемо ще постъпиш съгласно това си знание. Ако постъпиш другояче, това означава просто, че не си знаел що е доброто. Така че в крайна сметка това, което би ни се привидяло като акрасия или безсилие/слабост според Сократ е всъщност незнание (или недостиг на знание).

Казват, че Платон все пак държи да обясни вместо подобно на учителя си да отхвърли възможността за акрасия, поради което и той въвежда троякото деление на душата на разумна, волева и сетивна. При това най-вече конфликтът между разумната и сетивната (т.е. желаещата, апетитативна) части на душата обяснява възможността да се отклониш от и да действаш срещу рационалната си преценка.

И въпреки това акрасията продължава да изглежда като парадокс - как е възможно да извърша нещо напреко преценката си?!? И това е така именно защото тя включва в себе си елементи едновременно на вменимост и ирационалност. Вменима е единствено и само постъпката на едно рационално действащо лице (за която и то е в състояние да носи отговорност) и заедно с това се предполага, че въпросно лице действа по определен начин в противовес на преценката си тъкмо поради недостиг на рационалност. Последното би означавало, че отсъства условието за вменимост, поради което и на лицето не следва да се приписва постъпката, която е белег за акрасия. Т.е. тук се стига до противоречие.

***
Оставяйки настрана онтологическата проблематика, мен най-вече чисто психологически ме интересува  една особена форма на акрасия, която римляните наричат procrastinatio (от pro - "за", "към" и crastinus - "утрешен"). Прокрастинацията е непрестанното отлагане на дадено действие за утрешния ден или изобщо за по-сетнешен момент. Прокрастинацията е замяната на едно наложителното и същевременно тягостно действие с перманентно бездействие или по-скоро със съвкупност от въвеждащи или отлагателни действия, които само да отдалечат момента на същинското извършване на действието.

В този смисъл прокрастинацията е безсилието (акрасия) да се захванеш с конкретно дело. Тя е присъща на хората, които сами определят своя дневен график. Лесно е да се водиш по разписан график, към който си външно принуден. В следването на такъв външен график, ти изобщо нямаш нужда от бъдеще. В личното си действие обаче е нужно да положиш бъдеще. В този смисъл прокрастинацията е и безсилието да положиш сам себе си като определен към някакво бъдеще.

Метафизически погледнато, прокрастинацията е непосилността на бъдещето.

Сила и мислене

Силата винаги бива упражнявана в противовес на естествената съпротива, която тя предизвиква. Така силата е винаги свързана с надмогване. Силата се рефлектира и потенцира в своето друго (в своя обект) тъкмо чрез надмогването.
Силата без свое друго (без обект) е мощ.

Мисленето е сходно на силата тъкмо чрез това, че и то се потенцира в своето друго, мисленето е надмогване на инертността на своя обект.
Мисленето без свое друго (без обект) е мъдрост.

И силата и мисленето не са продуктивни, а рефлективни. Т.е. те не търсят своето отчуждение в продукт. Те търсят своето себе си в другото.

За един студентски бунт и един морален свят

Един студентски бунт, почти изключително вдъхновен от морални съображения, без съмнение принадлежи към най-неочакваните събития на нашия век.

Хана Арент

Сред най-неочакваните, защото този бунт не е съвсем събитие от нашия свят и век, а по-скоро от един друг свят, който е призван да бъде коректив на нашия.

Браво на смелостта на тези млади хора, които не се колебаят да се поставят като граждани на този, другия свят, с риск да бъдат отхвърлени от нашия. 

Историята се прави тъкмо от смелите.

Допълнение:

Ваня снощи съвсем непраднамерено разгърна изданието на Хана Арент, Насилие и политика и първото изречение, върху което падна погледът й, бе горното, на с. 39. Има нещо като красиво знамение в това - в този тъй симптоматичен и непринуден от нас паралел на днешните събития със студентските вълнения от 1968.

И ще прибавя един цитат от Кант, този път съвсем преднамерено. На  с. 722 от Критика на чистия разум Кант говори за идеала на един интелигибилен (т.е. умопостижим) морален свят. И добавя: "Чрез разума трябва по необходимост да представяме себе си като принадлежащи към един такъв [морален] свят, въпреки че сетивата не ни дават нищо друго освен един свят от явления". А в този свят от явления хората са задвижвани сякаш изцяло от сетивни, т.е. себични подбуди.