Луната, Саламбо и Танит

Луната, с нейните фази, нарастване и намаляване, последователност на светла и тъмна част, на присъствие и отсъствие е в митологиите символ на амбивалентността, двойствеността, текучеството, на първичното единството на живот и смърт в човешкото начало. Нейният живот е този на умирането, а нейната смърт – увертюра към нов живот.

Ето една естетизация на лунарните митове, в която Саламбо на Флобер се обръща към лунната богиня Танит (известна във Финикия, Междуречието или йонийска Гърция под имената Ашорет, Ищар или Астарта):

Как леко се въртиш, поддържана от неуловимия ефир! Той се изглажда около теб и твоето въртене разпределя ветровете и плодоносните реки. В зависимост от това дали растеш или намаляваш се разширяват или свиват очите на котките и петната на пантерите. Сред родилни болки жените с писъци назовават твоето име! Ти изпълваш раковините! Караш вината да кипят! Разлагаш труповете на мъртъвците! Ти създаваш бисерите в дълбоките морета!
И всички зародиши, о богиньо, покълват в тъмните глъбини на твоята влага!

Флобер, Саламбо, с. 44

За обозначаването

Децата като че ли не одобряват обстоятелството, че може да има едно име, което да е общо за множество неща. Вероятно защото това пренебрегва тяхната уникалност - и на нещата и на имената.

За Чехов

Геният на Чехов се състои в това, че той е в състояние да освободи дадена жизнена ситуация от всичко излишно, да я представи в нейната чистота и непримесеност, без да жертва нищо от нейната комплексност и амбивалентност.

Резултатът от неговия сякаш опростен наратив е не стилизация, а живот.

Приятелството като идеал

Кант дефинира приятелството в Метафизика на нравите като: "Единението на две личности чрез еднакви и взаимостранни любов и уважение" (§ 46)*.

Оттук става ясно защо приятелството двояко представлява идеал:

1. Невъзможно е да се постигне пълната взаимостранност между двама души - онова, което е ентусиазъм у единия, е резервираност у другия и обратното.

2. Невъзможно е да се постигне равенство в степента на любовта и уважението, защото когато любовта расте, уважението намалява, и обратното. Дотам, че те (любовта и уважението) могат да се определят реципрочно като привличане и отблъскване.

Пояснение: Любовта поражда (желание за) емоционална близост, а уважението изисква винаги като предусловие за своята възможност дистанция.
________________________________________________________

* От това, освен всичко друго, става ясно защо не съществува приятелство между жени. Между жени не е възможно уважение, в най-добрия случай би имало (краткотрайно) възхищение.

Йън Кар

Тази година е напуснал нашия свят още един голям музикант: шотландският тромпетист, флигорнист, композитор и писател Йън Кар (Ian Carr). Със своята група Nucleus (основана 1969) той се явява един от творците, положили началото на джаз-рока и фюжъна.

При все че става дума за джаз-рок, стилът на Nucleus е неповторим – уникална сплав между ритмическия заряд и волността на рока и блуса от една страна и комплексността и детайлността на джаза от друга. Зад всичко това интензивно се чувства европейският характер на музиката и страстта към търсачество, вплетена в субстанцията на онези години. В Nucleus наред с Йън Кар са свирили множество чудесни музиканти, след които Карл Дженкинс, Джон Маршал, Алан Холдсуърт, Браян Смит...

Наред с кариерата си на музикант, Йън Кар е автор на един от най-ценените и четени пътеводители в джаза (Jazz, The Essential Companion) и няколко биографии на големи джаз-музиканти, сред които е и една от най-известните биографии на Майлс Дейвис.

За мен в личен план Йън Кар и Nucleus бележат много близка до сърцето ми музика, която винаги слушам с удоволствие. Ето мой предишен текст за Nucleus.

За Йън Кар може да се прочете тук, тук и тук.

Родители и деца

Родителите на бива да налагат, нито дори да предлагат на децата си свои проекти и планове за бъдещето им. В противен случай те могат да изпаднат в греха, който не са в състояние да извършат дори генните инженери, - да изведат на бял свят деформирано копие, нежели личност.

Реалност и риалити

За всеки един мислещ човек би трябвало да е ясно, че това, което предлагат така наречените риалити-шоута по телевизията не е нов вид реалност, също така не е бягство от реалността, а е собствено един изкуствен продукт - заместител на реалността. Зад огромното търсене и съответно предлагане на такъв заместител очевидно стои изострено чувство за загуба на реалност. Само хора, които болезнено чувстват в своя живот дефицит на човешка реалност (смислени занимания, интереси, общуване), биха се опитали да запълнят въпросния вакуум чрез предложеното им риалити. Ето защо прогресивното риалитизиране на телевизията е всъщност симптом на прогресивно дереализиране на живота.

Вродено, априорно, чисто

1. Вродено е такова съдържателно определено познание, което предхожда всеки един опит изобщо.

2. Априорен е онзи само формално определен компонент от познанието, който предхожда всеки един опит, но е в състояние да се реализира в опита.

2. 1. Чисто е такова априорно, което не е вторично примесено с нищо опитно (емпирично).

И трите се мислят като надиндивидуални.
Вродени познания обаче няма.
Чистата математика и чистата логика са единствените формални дисциплини, които нямат нужда с оглед на съдържанието си да привличат елементи от опита.

______________________________________________
Допълнение: Под архетипно се разбира такова априорно, за което се предполага, че стои в качеството си на инвариант в основата на сходни помежду си вариации у индивидуални съзнания / предсъзнания. Тъй като то се разбира като съдържателно определено, а и достъпът до него е възможен само въз основа на емпирично изследване, архетипното е проблематично още в понятието си.

Джордж Ръсел

Това лято (27.07.) е напуснал нашия свят още един голям музикант - Джордж Ръсел (George Russell). Музикален теоретик, композитор, лидер на биг бенд и пианист, той е допринесъл за една от най-големите революции в джаза - прехода от би-боп към модален джаз.

Записите му се отличават с особена елегантност, размах и иновативност. Стилът му на пианото е лаконичен (по това ми напомня Телониъс Мънк), същевременно остър и изпълнен с нерв.

Със своите идеи и новаторския албум Jazz Workshop (1956) Ръсел е повлиял пряко върху формирането на модалния стил на Майлс Дейвис и Джон Колтрейн. В негови формации са свирили музиканти като Ерик Долфи, Бил Еванс, Дон Елис, Пол Блей, Стив Суолол, Дейвид Бейкър, Ян Гарбарек, Тере Рипдал...

Breaking the Waves

Вчера гледах за пръв път Порейки вълните (Breaking the Waves) на Ларс фон Триер. Заглавието наистина е точно, защото едва ли може да има нещо по-непоколебимо, непосредствено, еднопосочно, тенденциозно, наивно и безогледно от обсесията на една жена.
В един по-универсален план - пред непреклонната увереност на един човек външният свят губи плътност и се десубстанциализира.
Останах обаче някак си разочарован от финала, защото оздравяването (макар и представено съвсем непринудено) и патетиката на небесните камбани за мен затварят филма откъм възможни нюанси в прочита.

Стилистично обаче филмът е сниман безподобно. Сякаш документалният поглед към интимния свят, наместо да го снеме, го прави още по-наситен и съкровен. Не съм виждал друг режисьор, на глед без капка нежност, да постига такъв ефект.

Мислене vs. мозък

Мисленето е единственият акт, който се осъществява само и изцяло от първо лице. Нещо повече, мисленето е изобщо условието за възможността на действие от първо лице и за формирането на Аз и в крайна сметка на личност.

С оглед на горното изглежда твърде нелепо, как някои хора тъй леконравно прехвърлят отговорността за мисленето си върху един орган или предмет, за който те говорят в трето лице, а именно върху мозъка си. Представата, че нещо друго (един мозък) мисли вместо теб, е не просто индекс за един предхождащ я отказ от мислене, а и симптом за перманентното му отсъствие, в неговия същински статус на автономия.*

___________________________________________________________________
* Твърде показателно е до каква степен научната фикция за един изцяло обективен свят (която сама е продукт на теоретично мислене) се е наложила в съзнанието на съвременните хора и е допринесла за закърняването на тяхното мислене – дотам, че те да приписват отговорността за собственото си мислене на обекти.

Обективния и интерсубективния свят

Свят, който би се състоял само от обекти и отношения между обекти, е идеал на чистия теоретически разум. Същият този теоретически разум, оставен сам на себе си, би деградирал до празно любопитство в един такъв свят, лишен от аз и ти.

В същинския свят, в който живеем, обектите са само медиатори на отношения между субекти.

Виждам как малкият ми син Петър започва да разбулва един такъв интерсубективен свят, използвайки предметите вече изключително като поводи и посредници за общуване.

P. S. Петър скоро ще навърши година и три месеца.

Русо и параноята

Много хора знаят, че Русо през по-късните години от живота си развива изострена мнителност и подозрителност (в това число и към най-близките си приятели), граничеща с параноична мания за преследване. Той открито говори за "заговор" срещу него, в чиято основа стоят част от бившите му приятели, който заговор според него е приел дори формата на "система" (Изповеди, с. 532). (В жизнен план той донякъде може да бъде оправдаван, предвид че книгите му (по-специално Обществения договор и Емил) са изгорени в Париж и родната му Женева и той, застрашен от арест, изоставен от приятели и покровители, е принуден да търси убежище в Англия.)

Тук обаче думата ми е не за манията, а за това, че философът, дори нападнат от своите демони, остава философ и демонстрира способност за анализ на собствената си личност. Русо в крайна сметка вижда основанията на своята мнителност в себе си. Той говори за своя характер, "който, понеже не мога да скрия собствените си чувства, ме кара да очаквам какво ли не от чувствата, които крият от мене" (Изповеди, с. 534).
Така Русо по много точен начин описва страха и безпокойството на един непритворен човек, който, сам неспособен да бъде актьор, живее в един свят от актьори.

Искрено за говоренето и писането

Никога не съм обичал големите групи и компании. Винаги ми е било проблем, че при тях отправям това, което казвам, към всички присъстващи и съответно към никой от тях поотделно. В такива ситуации страшно съм се затруднявал, защото съм се опитвал да конструирам фраза, която да е валидна за всички, поради което обикновено се е получавало нещо банално и досадно. Или в другата крайност – нещо странно и неуместно. Винаги ме се е струвало далеч по-лесно да кажа нещо някому лично и само на него. Без публика, а всеки трети е вече публика. Публиката ме е карала да се държа принудено.
Публиката ме е довеждала до това да банализирам изказванията си, защото инстинктивно съм търсил те да бъдат приемливи за всички присъстващи. И тъй като фраза, която е непосредствено приемлива за всички, е всъщност куха, аз в крайна сметка съм се виждал принуден просто да не говоря. Затова в по-големи групи от хора обикновено съм мълчалив и дистанциран. Това, изглежда, е било тълкувано от околните по различен начин: някои решават, че съм високомерен или дори надменен, други, че съм до полуда срамежлив и нерешителен, трети, че съм скучен и просто нямам какво да кажа.

При писането не е така. Пиша на бял лист, без да трябва да се вмествам в някакъв предварителен разговор. Пиша без да съм част от конкретна общност и специфична ситуация. Потенциалният читател съвсем не е средно аритметично от някаква група. Представям си го просто като свободен ум, който се рее наоколо. И не го принуждавам да отдели време за да ме слуша. Той сам решава дали да се спре и да чете. В случай, че той реши да чете - добре, в случай че реши да се оттегли - също добре, това напускане няма да породи неловка ситуация нито за него, нито за мен.

Когато пиша, струва ми се оправдано да визирам изключително разума на четящия, докато това би било неадекватно, когато говоря лично някому нещо. Разумът е винаги само част от нечия личност (у някои хора наистина твърде малка).

Освен това никога не съм умеел да лаская, защото инстинктивно съм чувствал, че подобна неискреност би била обидна за ума и оскърбителна за достойнството на човека срещу мен.

За пола и сексуалната ориентация

Сексът е телесна, често също и душевна, но съвсем не и духовна функция*. Ето защо обсебените от пола и от сексуалната си ориентация хора са обсебени от собствената си бездуховност.

Това да се затвориш в половата дихотомия и да търсиш личностна идентификация в един от двата й полюса, означава да не искаш да се отвориш за истинско човешкото, духа, който се намира отвъд половата разлика. Така въпросът Кой съм аз? ще регресира до отговора на въпроса Какъв съм аз? или дори Какво съм аз?.

В противовес на това обаче дихотомията на пола съвсем не бива да се отрече, а напротив, тя трябва да се утвърди и едва заедно с това да се снеме*.

_________________________________________________
* Латинската дума suspendere и немската дума aufheben са наистина невероятно точни, защото те означават както издигам, окачвам, така и обезсилвам, снемам. Затова нека ми бъде позволена следната игра на думи (или по-скоро смисли): за да бъде снета половата разлика, тя трябва да бъде окачена на простора.