Секс или любов*

Що е секс? - Опит за физиологическо бягство от самотата.
Що е любов? - Опит за метафизическо бягство от самотата.

Неуспехът на първия вид бягство води до истерични проби отново и отново, невъзможността на втория води до споделеност.

________________________________________________
* Дизюнкцията е включваща (?!?).

из лекционни бележки на Маурицио де Агостини

Загуба и печалба

Животът има едно фино ниво - отвъд дългосрочните проекти; фино и очарователно. Да забравя какво съм (т.е. професионална реализация, конюнктурно финансово положение, социална репутация, очаквания за в бъдещето) и да си припомня кой съм. Това кой съм, разбира се, не е дефинируемо; в противен случай то би се превърнало в какво; но пък е откриваемо в детайлите, в които аз се явявам пред самия себе си.

Къде се чувствам себе си, колкото и да ми е трудно да го призная? Това всъщност е въпросът - къде се чувствам непринуден? Непринуден от другите, но и непринуден от себе си. Защото да си принуден от себе си е най-тежката принуда - да се изживяваш различен от себе си. Шизиодна е тази принуда, skhizein на гръцки е да се разцепиш.

Та въпросът е да се попитам: къде съм себе си - без да имам какво да връщам и без да имам какво да печеля. Липсата на печалба тук е най-голямата възможна печалба - печеля не нещо, а само някой, именно ... себе си.

Диагноза

Парите, които притежаваме, са средство за свобода. Парите, които се мъчим да придобием, са средство за заробване.

Жан-Жак Русо, Изповеди

Русо, както винаги, улавя фините граници. Също и фините идентичности.
Но за бъдем по един далеч по-тенденциозен начин ясни, аз бих желал да доуточня горното твърдение по следния начин:

Парите, които притежаваме, са средство за индивидуална свобода. Парите, които се мъчим да придобием, са средство за социално (само)заробване.

Така става ясно защо втората фраза, за разлика от първата, може да е диагноза на цяло едно общество. Нашето.

В памет на Хю Хопър

Хю Хопър е починал наскоро (на 7 юни).

Басист и композитор в Soft Machine, той е един от най-емблематичните, но и най-своеобразни музиканти на Кентърбърийската сцена. Остави огромна следа в джаз и арт-рок музиката, със стил, който се характеризира с особена дълбочина, интимност, изящество и ... категоричност.

В личен план, щастлив съм, че имах шанса да го слушам на живо и да се запозная с него на джаз-фестивала във Варна, 2007. В живота, мисля, той бе такъв, какъвто е и в музиката си - вглъбен и искрен.

Хю Хопър е музикант с невероятно широк хоризонт, открит към множество нови идеи, способен да се сработи с множество различни индивидуалности, участвал през годините в над 40 различни групи и музикални проекти. Но не съм слушал негов запис, и убеден съм няма такъв, в който той да е изневерил на себе си и да е направил компромис (от комерсиално или друго естество) с музиката, която живее.

Ето само част от групите и проектите, в които Хю Хопър е участвал (в хронологичен ред):

Daevid Allen Trio (1963), Wilde Flowers (1964-67), Soft Machine (1969-73), Stomu Yamash'ta (1973), Isotope (1973-74), Carla Bley Band (1976-77), Hopper Dean Tippett Gallivan (1976-77), Gilgamesh (1977), Soft Head (1978), Soft Heap (1978-99), Hugh Hopper & Allan Gowen (1978-80), In Cahoots (1984-88), Hugh Hopper FrangloDutch Band (1985-86), Patrice Meyer Trio/Quartet (1985-86), Anaïd (1988-90), Pip Pyle's Equip'Out (1984-88), Short Wave (1991-96), Hugh Hopper Trio (1993), Hopper & Kramer (1994-96), Mashu (1994-98), Hugh Hopper & Mark Hewins (1994), Gizmo (1996), Hughscore (1996-98), Hopper/S. Klossner (1997), Brainville (1998-99), PolySoft (1998-2003), Bone (2001-02), Hopper Picard Franklin Hayward (2001), Softworks (2002-03), Hugh Hopper Franglo Band (2003-04), Soft Mountain (2003), Hugh Hopper & Matt Howarth (2003-04), Soft Machine Legacy (2004-08), NDIO (2004-06), Soft Bounds (2004-05), Clear Frame (2004-05), Colorphone (2006-07), Brainville 3 (2007-08).

Свързани теми: Soft Machine, Hopperation

За злободневното писане

Не ми понася писането по злободневни теми.
Още не съм имал време да изпия и дузина бири, а текстът е вече остарял, пожълтял като стар вестник на слънце. Няма дори и автобиографична стойност, защото всичко лично се е разтворило в ораторската поза на Сен-Жюст или суетните опити за остроумничене. И като награда - гъделът, че си актуален. Ех, този гъдел - най-добрият адвокат на глупостта и лекомислието.

Из дневника на Mаурицио де Агостини

Хипнос и Танатос

Родството* между Хипнос и Танатос винаги изглежда да е било преувеличавано от страна на самия Хипнос. Удоволствието да заспиваш винаги би се блазнило да се сравни с удоволствието да умираш, но [не]удоволствието да умреш никога не би погледнало тъй снизходително на себе си, че да се сравни с [не]удоволствието да заспиш.

______________________________________________________________
* Съгласно митологията Хипнос и Танатос са братя-близнаци. Картината: Хипнос иТанатос (1874) от Джон Уилям Уотърхаус.

Русо и изповедите му

Русо е невъзможен автор. В своите изповеди той е себеразголващо искрен, до шокираща степен, а същевременно го прави с неподражаема деликатност, чувствителност и вроден финес.
Да устоиш истината за себе си без вулгарност, но и без евфемизми.

Просто изумително. Умът тук действително не е на себе си - в автентично човешкото и в собствената му рефлексия върху себе си.

Стойност, цена, ценност

Българският език има това философско предимство пред голяма част от чуждите езици, че притежава две различни думи за стойност и ценност. Например на английски, на немски и на френски двете реалности се предават чрез една и съща дума, value на английски, das Wert на немски и valeur на френски. Ето защо value/Wert/valeur може да означава както разменна стойност в икономическата философия, така и ценност в моралната философия.

Разменната стойност на дадено нещо винаги може да се преизчисли в цена. Ценността не може. Иначе казано, ценността няма цена, тя е безценна.

Кант изразява въпросната разлика чрез опозицията цена (Preis) – достойнство (Wuerde) въз основа на неутрално-общия термин стойност (Wert). Ето неговата прекрасна формулировка:

"В царството на целите всичко има или цена или достойнство. Това, което има цена, на неговото място може да бъде положен еквивалент. Онова обаче, което е издигнато над всяка цена, и следователно не може да бъде заместено с еквивалент, не притежава просто релативна стойност, т. е. цена, а притежава вътрешна стойност, т. е. достойнство."

И. Кант, Основи на метафизика на нравите

Платанът

Платанът е чудесно дърво. Здраво, силно, уравновесено, открито. Устоява характер, заедно с това указвайки колко трудно е това. Листата му са кленовидно нарязани, но то не е клен. Кората му стои гладка, но се бели на различни петна, които варират от кафеникаво през сиво до бяло. Плодовете му са топчести и мъхести, но не лепливи, стоят сухи и резервирани. И въпреки това в платана има нещо чистосърдечно открито – той не се свени да се заяви такъв какъвто е, само петната по кората му издават за някаква неподозирана вътрешна борба. Нейният външен израз обаче е удържан с достойнство и – удивително – със светлия жест на една ведрост.
____________________________________________
На снимката - platanus orientalis, разпостраненият на Балканите. Познат е също от турски като чинар.

Конюнктура

Конюнктура, това са свързаните в конюнкция условия за дадено състояние на нещата в човешкия свят. Тези условия във всеки един конкртен случай са неопределено много на брой, а наличието или липсата на едно от тях може да бъде решително за самото състояние на нещата. Нещо повече, в изменението на въпросните условия участват неопределен брой съдействащи или противодействащи си субекти. Това означава, че конюнктурата е винаги непрозрачна (т.е. случайна, контингентна) за един рационален поглед. Нещо повече, тя е нерелевантна към едно изхождащо от ценност съждение. И въпреки това всички човешки действия са потопени в нея. Оттук идват и двете основни характеристики на човешкото действие в света – непредвидимост на резултатите и необратимост.

Противоположното на конюнктурно условие е чистото условие. Чистото условие винаги почива на дадена априорна ценност и затова то следва да се разглежда изолирано (не в конюнкция с други условия), а това означава да се разглежда само по себе си като достатъчно условие. Проблемът е, че чистите условия, както и самите ценности, са несветови. А техните обусловени, в качеството им на нови условия, са вече светови и следователно потопени в конюнктурата.

Лудост или разум

Между лудостта и разума има една фина, но решаваща всичко граница.

Лудостта поставя под съмнение [опровергава] натрапения ни отвън свят, докато разумът поставя под съмнение [опровергава] всички възможни светове, включително и натрапения ни отвътре.

Стендал и Флобер

Стендал и Флобер са двама от най-големите и най-тънки психолози в световната литература. За съжаление творчеството и на двамата страда от школския етикет на нещо стандартно-задължително. Ако към това се прибави и обстоятелството, че нито един от двамата автори не търси развлекателност на сюжета или на стила като самоцел, то резултатът често е наивитетът и негативизмът на едно непознаване или безразличие от стана на четящите. Аз самият изпитах това върху гърба си. Неприязънта, която обучението във Френската гимназия предизвика у мен и към двамата автори, продължи до там, че аз не посегнах към тях в продължение на 12 години след завършването на гимназията. (А още преди това бях изчел с удоволствие голяма част от романите на Юго и на Балзак, които обаче както впоследствие осъзнах, не могат да се сравняват с творчеството на Стендал или Флобер.)

Колкото и да е куриозно, аз започнах да чета двамата велики французи благодарение на Владимир Набоков и по-точно на неговото огромно уважение към Флобер като към брилянтен литературен стилист. Какво беше моето изумление, когато открих, че Флобер е и не по-малко брилянтен литературен психолог. „Мадам Бовари” представлява един виртуозно написан трактат върху човешката душа, с цялата универсалност, конкретика и дълбочина, която би могла да се изисква за това. Същото мога да кажа и за „Червено и черно” на Стендал. Останалите им произведения може би не притежават въпросната универсалност, но пък носят своя собствена красота и интелект. Поради специфичната им дълбочина, те позволяват многократно препрочитане.

Така че моят призив към четящите хора е: „Назад към Стендал и Флобер!”

P.S. Очарователно и показателно е, че книгите и на двамата отсъстваха от стотицата на такава бутафорна кампания като "Голямото четене".

За детството

Детството, доколкото е осъзнато, е автентиката на нашето случване* като хора.

В инструментално-целевите действия на ежедневието ние се случваме неавтентично, не като хора.

Докато автентиката на случването ни като хора е все още жива, детството продължава.

Възрастният живее с претенцията (или проклятието), че е вече завършен човек.

_________________________________________________________________
* Казвам случване, защото съвсем не владеем съвкупността на условията му.

Има книги...

Има книги, които остават активни в ума години след прочитането им. Често ми се е случвало, пасаж от прочетена книга, който съм мислел за отдавна забравен, който навремето дори ми се е струвало, че не съм разбрал напълно, да се появи отново в мисълта ми, вече неочаквано ясен и отчетлив, при това в съгласие с моите актуални мисли. В такъв момент авторът на въпросната книга неочаквано се преобразява, защото той престава да бъде чисто и просто автор, а придобива кръвта и плътта на жив събеседник.

Ева на Гислебертус

Този барелеф е едно от най-правдивите и прекрасни изображения на жената, които съм виждал. Всичко в него е изумително точно. Първоначалният привиден покой и небрежност на тялото всъщност предават порив, или по-скоро поток, текучество. Това особено се вижда в плавните линии на косите, изтеглеността на шията и като цяло илюзорната безтегловност на тялото, в която лакътя и колената сякаш не изпълняват подпорна функция. Това текучество обаче в крайна сметка се завихря в кръг – косите непосредствено преливат в нежния овал на лицето, а флоралните мотиви около фигурата още повече подсилват усещането за кръговост зададени от горната ръка, която откъсва забранения плод, долната ръка над лакътя и леко повдигнатите прасци. Може да се види също и един вътрешен кръг, който се оформя от извивката на гърдите, извития декоративен елемент под тях (стъбло) и заоблената пластика на централното дърво на живота.
Така че цялостното възприемане на образа за мен минава през последователното единство на 1. покой, 2. поток и 3. кръговрат. Това единство представлява същинският символ на природата 'жена' и на жената-природа.

В този образ изглежда иманентно присъства аскетичният поглед на мъжа, който съзира в неосъзнатостта на природното влечение меланхоличното лице на безпосочността. И ето - Ева сякаш неволно откъсва забранения плод - самото дърво на познанието навежда клоните си към ръката й сякаш за да не я изпусне в нейното реене и тя захваща плода като че мисли за нещо съвсем друго. Точно в тази неволност е казано всичко за жестоката невинност на жената. Невинност поради това, че грехът не е осъзнат, жестока – поради отказа й да осъзнае.

_________________________________________
Гислебертус е средновековен скулптор живял и творил през 12 век. Барелефът, изобразяващ Ева, е от трегер на портата на катедралата в Отан (Autun), Бургундия.