Фелини превъзходно показва как на фона на непринудеността на един искрен и чистосърдечен човек всички околни започват да придобиват гротесков и абсурден вид в техните хипертрофирали лъжи, самолъжи, лицемерие и поквара. Впрочем във филма, макар и за кратко, може да се види едно от най-правдивите и поради това най-неприятни превъплъщения на фигурата на психоаналитика.
Иронично финалът се явява своеобразен психоаналитичен хепиенд. Осъзнавайки собствената си независимост, Джулиета се сбогува с интериоризираните образи на околните („духовете”) и целия техен порочен и парцалив реквизит.
