За Вителий и случайността

Вителий е бил римски император в продължение само на няколко месеца. Това през т.нар. "Година на четирите императора" (69 AD), която е последвала самоубийството на Нерон.
За разлика от съперниците си за поста (Галба, Ото), той е станал император може би не толкова поради амбиция, колкото поради случайно стечение на обстоятелствата.

Бидейки проконсул (губернатор) на Африка и в последствие на долна Германия, Вителий е бил описван от съвременниците си като политически не особено амбициозен, но пък за сметка на това любител на шумните компании, ценител на пиршествата, поръчвал екзотични ястия от всички краища на империята. Наред с това, човек с непринудени обноски, небрежен към социалните конвенции, поради което и е бил харесван от обикновените войници и от подчинените си.
Той бива провъзгласен за император след смъртта на Нерон от Рейнските легиони и решава да приеме, вероятно от една страна заради непосредственото желание да не предаде оказаното му доверие, а от друга - провокиран от подбудите на двама особено амбициозни свои офицери.

Когато нещата тръгват на зле, с легионите на бъдещия император Веспасиан вече в Италия и общественото мнение в столицата против него, Вителий веднага започва да преговаря за абдикацията си с надеждата, че ще бъде оставен мирно да се оттегли от ситуацията, в която се е забъркал. Но не би. След един погрома и насилието, осъществено от съветниците и привържениците му в Рим (които и дума не са искали да чуят за оттегляне), тълпите измъкнали Вителей от двореца и го хвърлили от Гемониевите стълби.

Витилий е като че ли пример за живот, воден по течението. И макар че краят му като че ли ретроспективно хвърля светлина върху живота му, за колко много сходни краища ние не сме склонни да кажем същото?

Опитвайки се да разберем нечия съдба, ние, хората, се лутаме между противоположните въпроси Поради какво? и Заради какво? и затъвайки все по-дълбоко  в дилемата между каузалност и телеология, в крайна сметка оставаме с впечатлението за властващата навсякъде случайност.

Дали животът му би бил друг, ако Вителий бе умрял в двореца си от естествена смърт, по време на преговорите за абдикацията си? Може би в такъв случай той би бил възхваляван подобно на съперника му Ото*, че се е стремил да спаси Рим от гражданска война? (Т.е. тук спорът не би бил само от фактическо, но и от морално естество.)

________________
* Ото (вторият император от Годината на четирите императора) се самоубива след една не съвсем решителна загуба от войските на Вителий. Той е възхваляван от по-късни автори, че е сторил това за да не допусне Рим да затъне още по-дълбоко в цикъла на гражданската война.

Интелект и тумор (още за темата AI)

В интелекта собствено няма напрежение между свое и чуждо. Всичко, което е предмет на знание, е в абсолютен смисъл негов предмет.

В тялото обаче има особена динамика на свое и чуждо. Аз не мога да контролирам пулса си или пък естествения си метаболизъм. Дори в определени случаи (дано не са хронични), аз не съм в състояние да контролирам и отделителната ми система. Моестта на тялото ми в определен смисъл ми е също толкова чужда.

А нека да вземем и един далеч по-особен пример. - Туморът.
Туморът е естествен продукт от функционирането на моето тяло и взаимодействието му с външната среда. Туморът в един натуралистичен смисъл е също толкова мой, колкото е мой и черният ми дроб. И въпреки това аз не го искам - аз собствено не искам туморът да е мой. Искам той да ми е чужд, да е вън от мен. Проблемът с лекарствата срещу рак е в това, че те не са в състояние да постигнат желаната перфектна селекция - така че да атакуват само чуждите, раковите клетки и да оставят на мира моите. Селекцията между моя и чужда клетка никога не би могла да е перфектна.
На първо място - какво е това чудо на природата, което може да накара моите клетки да ми станат чужди?


В един изкуствен интелект обаче изобщо не може да стои разликата между свое и чуждо. Всичко което той (AI) знае (дори и ако приемем, че output'ът от изчисленията му е нещо, което той знае) е всъщност нещо, което съвсем не го засяга в неговия електронен "живот". Той няма интерес да го крие или пък да лъже по отношение на него.

За консумирането и вживяването във фикции

Консумирането на фикции (книги, филми и най-вече сериали) е станало толкова естествено в нашето време, че ние вече не се замисляме как персонажите, в които за кратко се вживяваме,  се отнасят към нашия собствен живот.

Преди време четенето на книга изискваше време и вглъбяване, а също уважение, дори страхопочитание към онзи различен свят, в който се потапяш. Сега прочетените книги или изгледаните сериали често се редуват като на конвейер.
Понастоящем идентифицирането с персонажите става между другото, при това без размисляне какво би означавало за моралния ми облик да действам като онова alter ego, което виждам на екрана.

Това е тъжно - възможните други аз се оказват празни, подобно на костюми на закачалка, защото те не могат да ми кажат нищо за моя собствен живот.

Два въпроса относно AI

В предишния ми текст са преплетени два въпроса, които в едно по-задълбочено изследване е нужно внимателно да се различат:

1. Не е ли животът необходимо условие за притежаването на интелект?

2 Не е ли персоналността друго независимо необходимо условие за притежаването на интелект?

(В този втория въпрос може да уточним, че става дума за перспективистичен интелект, например такъв загрижен за бъдещото).

Отрицателният отговор на първия въпрос води до картезианство, а отрицателният отговор на втория - до авероизъм.

Живот и AI

Защо привържениците на AI са всъщност авероисти?

Сериозният проблем в корена на идеята за изкуствен интелект (AI) е, че тя допуска, че за да бъде интелигентно нещо, съвсем не е нужно то да е живо. Т.е. тук се отрича, че животът е необходимо условие за притежаването на интелект. Съответно твърдението е, че една нежива (или пък симулираща живот) машина би могла да е по-същия начин интелигентна като човека.

Това в крайна сметка е картезианската концепция за един невъплътен интелект (mens), който само случайно е свързан с някакво конкретно механично тяло. Случайността на тялото имплицира и неговата заменимост и в крайна сметка рециклируемост. Ние собствено не се нуждаем от индивидуалността на тялото, то може да бъде също толкова добре система от свързани помежду си хардуерни единици, чиято собствена индивидуалност е безразлична към функционирането на цялото.

Онази обаче, в определен смисъл аристотелианска идея, че животът (т.е. живото въплътено тяло) е необходимо условие за притежаването на индивидуализиран интелект, не може с такава лека ръка да се отхвърли. Ако се откажем от персоналността на индивидуалното живо тяло като необходимо условие за интелигентността на нещо, тогава като че не ни остава нищо друго освен да прегърнем идеята на Авероес за съществуването или за постижимостта единствено на един универсален, т.е свръх-персонален интелект. Множеството интелигентни същества са продукт на една витална илюзия. Интелектът е по своята същност над-персонален. Привържениците на AI не би трябвало да са далеч от подобна идея, ако промислят сериозно консеквенциите на собствената си концепция.

За допълнително мислене: Защо привържениците на идеята за изкуствен (синтетичен) живот да са по-големи утописти от тези на идеята на изкуствен интелект? Ако целим изкуствен интелект не би ли трябвало първо да сме постигнали синтетичен живот?

_________

Пояснение: Горе, разбира се става дума за силната идея за AI, при което интелектът се схваща като субект на съзнание. Поради това практическата идея за AI като за операционализиран и компютабилен начин на симулиране на сложни системи и за идентифициране на техния евентуален output няма необходимо отношение към казаното. При нея използваме думата "интелект" само метафорично.

Секс и илюзия

В сексуалното има едно същностно като че ли (as if), без което то, сексуалното, би било ограбено от цялото му очарование.

Бихме могли да го определим като едно търсено наужким, което целенасочено театрализира пошлата натуралност на сексуалния акт. Правейки го така по-привлекателен и желан. Но и същевременно свеждайки го до илюзия в презентацията и само-презентацията му.

Ако сексът не беше дублиран в сферата на илюзорното, той би бил едно твърде скучно занимание. Тази дупликация надхвърля неимоверно по време краткостта на самия акт, а и често е мотив за изкуственото му удължаване.

Парадоксът на суетата

Суетата има парадоксална природа. - Суетните хора търсят публично признание, но същевременно могат да консумират въпросното признание само скришно в една вътрешна camera obscura.

Ако пък решат да демонстрират колко им се услажда, във външната експозиция те олекват, което от своя страна застрашава корена на самото тяхно удовлетворение.

Тръмп е представителен пример за последното. Чувството си за олекване той се опитва да компенсира с една все по-парадираща, и съответно стигаща до все по-комични висоти самоекспозиция.

Въображение и философия

Въображението е способността да имаме пред съзнанието си предмети, които не са тук и сега, т.е. не са (или не биха могли да бъдат) актуално налични. 

И доколкото философията представлява опит в сферата на теоретичното да надхвърлим нашето тук и сега, да се трансцендираме спрямо нашата винаги партикуларна и контекстуална ситуираност в света, можем да твърдим в съзвучие с Шелинг, че именно въображението е органонът на философията.

За Марк Фурий Камил и образованието

Плутарх разказва следната история в животописа си на Марк Фурий Камил. Когато през 395 пр.н.е. римският военачалник пристигнал пред Фалерии, главния град на фалиските, той бил наясно, че ще му е нужно време за да подготви продължителна обсада. От своя страна жителите на града, убедени в сигурността на крепостните си стени, продължили своя нормален живот, при което дори общественият учител продължил да извежда малките деца на разходка извън града. Една сутрин обаче учителят завел децата право в лагера на римляните и им ги предал, разчитайки, че с това ще спечели тяхната благодарност и бъдещо благоразположение. Камил обаче, отвратен от постъпката, наредил да бичуват учителя, а децата да върнат в града на родителите им.

Тази история има, разбира се, морално-поучителен характер, който се състои в това, че трябва да се издигнем до достойнството да презираме у себе не по-малко онова, което бихме презрели у другите.

Но ние можем да подходим към историята на Плутарх също и като към добра метафора за една специфична тенденциозна злоупотреба с обучаваните. Учителят често бива изкушен да предаде питомците си на собствените си (често всъщност чужди) политически и идеологически убеждения. Ние обаче, дори да споделяме въпросните убеждения, не би трябвало да приемаме и допускаме подобно дело. Защото най-доброто обучение се състои в това не да научим някой да споделя дадени убеждения, а да го подготвим да мисли самоосъзнато (т.е. критически) и респективно да формира мнение самостоятелно. Тук няма начин да не препратя към думите на Петер Бири, който съвсем накратко фиксира една класическа хуманистична идея, казвайки: обучението е нещо, което другите правят с нас, докато образованието е нещо, което ние правим със себе си.

Историята като лек за суетата

Интересът към историята е като че ли най-добрият лек срещу невъзможността да избягаш от себе си. Понякога ти е струва, че животът ти е дотолкова е обзет от себичността на перспективата от първо лице, че единствената дистанция по отношение на конюнктурното съжителство със себе си се съдържа единствено в абстрактността на музиката (в симфоничното).
Но от своя страна историята като поле на занимания предлага едно друго недотам абстрактно пространство, където е допустима и възможна емпатията - тихото съжителство и съпреживяване на целeполагания с други невидими персонажи.

Облекчаващо е усещането да си загрижен за цели, които не са твои и които заедно с това отдавна вече не са актуални.

Gloria d'umanità!

Един поздрав от Дон Жуан на Моцарт.
Това е сцената, в която дона Елвира, на ръба на надеждата си или всъщност на отчаянието, прави последен опит да спечели дон Жуан. Тя му предлага да го освободи от предишния му живот, уповавайки се на всеотдайността на любовта си. Той ѝ отвръща с насмешка и тогава в диалога между двамата се поражда известната Дон Жуановска музикална тема възхваляваща славата на човека (Gloria d'umanita) - "Да живеят жените! Да живее хубавото вино! - Опората и славата на човечеството!".


Вярно е, че виното и жените не са съвсем в състояние да изпълнят подобна роля, но пък музиката на Моцарт може!

Gloria d'umanità!

За Дон Жуан, свободния навик и слушането на музика

Заедно с големия ми син Петър, който скоро ще стане на 11, тези дни слушаме и гледаме различни постановки на Дон Жуан на Моцарт. Това е, за да се подготвим емоционално и интелектуално - чрез формирането на свободен навик - за постановката на Дож Жуан в Софийската опера (на 19.04.2019). Хубавата музика, му казвам аз, трябва да се познава в детайли, за да е в състояние да достави още по-голямо удоволствие. Петър е не особено доверчив към ефекта на тази моя стратегия, но от друга страна се чувства по особен начин привлечен към естетиката на филмовата версия на операта на Джоузеф Лоузи от 1979. Тя наистина няма равна.

Ненаблюдаемото: намеренията и убежденията

Действията да притежават свой смисъл - това означава в основата им стои някакво намерение (intention) и респективно убеждение (belief) на самия действащ.

Намеренията и убежденията обаче никога не могат да станат предмет на пряко наблюдение. Те са частни, т.е. приватни, а не публични (следователно нищожни) от гледна точка на един бихевиорист. От гледна точна на един по-широко скроен наблюдател, за тях може да се заключава само косвено въз основа на наблюдение на поведение и на възприемане на публични речеви актове. Обаче  автентичността на съдържанието (а и публично заявената илокуция) на речевите актове винаги могат да бъдат подлагани на съмнение.

Това означава, че намеренията и убежденията представляват нещо неимоверно трудно достъпно, нещо повече - съгласно психоанализата те не са достъпни дори за самия деятел.

Обаче ако ние не приемем намеренията и убежденията напълно насериозно (като нещо принципиално дадено) - тогава цялото ни разбиране за политика и история би се сринало.

.

Действия и артефакти

По какво си приличат действията и артефактите? Че и двете, за да бъдат разбрани от външен наблюдател, предполагат вникване в някакъв смисъл (verstehen), който смисъл не подлежи на квантификативно (количествено) представяне. (Да направиш математически модели на едно действие означава да представиш възможностите на неговото как, без ни най-малко да досегнеш неговото поради какво или с оглед на какво, т.е. да го оставиш неразбираемо).

Има и друг момент - артефактите обикновено схващаме като продукт на целенасочени действия (телеологичност), но в които (що се отнася до сферата на изкуството или на културата изобщо) има и голяма доза спонтанност.

Спонтанността е принципиално онова, което не се поддава на прогнозиране, тя е непредвидимото не поради недостиг на информация, а поради собствената си същностна определеност (свобода).

Статия за свободата

Тези дни завърших една статия върху проблема за свободата или по-точно върху проблема за свободите; казвам това, тъй като в нея различавам три вида свобода и съответно три различни сфери на смисъла, в който можем да говорим, че сме свободни или пък несвободни. Но пък същевременно показвам, че въпросните смисли са модулации на една и съща комплексна същност на свободата. Така че водещата идея се оказа всъщност много музикална по своя характер.

Статията е резултат от повече от 20 години мое мислене по темата и мога да кажа, че едва сега, след толкова време, в хода на писане, идеите изкристализираха и се подредиха в строен вид. Получи се много ясен, авторски, и наред с това структуриран и аналитично прегледен - бих казал дори чист текст - по такъв иначе изумително труден и заплетен проблем.
Казаното може да се приеме като заслужена самопохвала. Наистина съм удовлетворен от себе си, дотолкова удовлетворен, че още утре съм готов да склопя очи, в случай че нямах семейство, впрочем прекрасно семейство.

В текста като идеи и подкрепа за мои идеи, най-сериозно присъства, разбира се, Кант. Но има също и съществено присъствие от страна на Хари Франкфърт, Петер Бири и Хана Арент, без да е нужно да споменавам за Лайбниц, Русо, Борхес и Сервантес. Изобщо се събрахме много симпатична компания в този дълъг процес на писане, който ни отне над 3 месеца. И ни беше много приятно заедно.

Статията ще излезе в книжка 8 на списание Български философски преглед, което впрочем прави компанията на статията ми още по пъстра. Защото броят е тематично посветен на свободата, включая в него има и една малко известна статия на Михалчев по темата още от 1933 година. А днес сме вече 2019 и темата за свободата звучи не по-малко омайно и интересно от тогава. В списанието има и една чудесна статия на Олга Симова, която прояснява темата за свободата в контекста на либералната демокрация и нейните заявени алтернативи.
 
Иначе с текста ми се върнах в детските години и едва сега осъзнах, колко много съм схващал от свободата още тогава, това, разбира се, неявно и по един деликатен начин, през темата за слънчевите зайчета, например.

Всъщност самата свобода е едно слънчево зайче, обаче трябва съвсем сериозно да заявя, че статията ми съвсем не е метафорична и еуфорична, а дълбоко теоретично промислена, аргументирана и подредена.

И накрая позволете ми да споделя най-важния извод от всичко: Свобода има!
Пуснете си една истински любима музика и ще преживеете това непосредствено, без помощта на философски статии, но трябва да подчертая, че нещата стават най-лесно винаги with a little help from my friends.

Философията като театрална постановка

Бейкън определя идолите на театъра (idola theatri) като идолите, които са "се преселили" в човешкия ум от "различните догми на философиите и от погрешните правила на умозаключение".
Той избира въпросното наименование поради това, че всички "наследени системи не са нищо друго освен сценични постановки (stage-plays) представящи светове (worlds) по свое собствено съзидание (creation)".

Тук естествено акцентът пада първо върху фалша и загубата на автентичност от страна на философиите.
Но ако вземем предвид, че театралната постановка е нещо, което извиква вживяване у зрителя, а ние същевременно естествено търсим да се вживеем в света си, ние следва да се запитаме: Възможен и дори желан ли е един не-философски, в смисъл - безучастен, неутрален поглед към света?

Философията като че едновременно отстоява дистанцията спрямо света и вживяването в света. Първото с оглед на една критичност, второто с оглед на една автентичност.

В идеологиите са жертвани и двете: и критичността, и автентичността.

Разликата между усещане и афекция, пространство и време

В крайна сметка, единственият критерий за съществуване не е дори усещането или болката (които препращат към нещо в пространството, като привилегированите локации са тези в моето тяло), а по-общо афекцията, която е нещо във времето.

Времето е единственият критерий нещо да съществува, макар и мимолетно.

Аксиоми:
Всичко, което е в пространството, е също и във времето.
Но не всичко, което е във времето, е и в пространството.

Пример: Един спомен е във времето, но не и в пространството.

Преструвка без притворство

Можеш ли да говориш така сякаш няма традиция зад гърба ти?

1. Не, традицията говори чрез теб.

2. Да, но само ако си престорен.

3. Да, но само ако не си притворен.

Обаче 2. и 3. изглеждат слаби поотделно, така че позитивният отговор на въпроса изглежда предполага преструвка без притворство.


P.S. Собствено най-ужасната "традиция" е онази, зад която стои навикът и инертността. Дистанцирането от нея изисква преструвка или по-точно - един свободен естетически жест.

Минало и памет

Ако времето не е илюзия, всеки момент нещо отмира в нас, постоянно. Дали нещо се ражда, никак не е сигурно. Минало и бъдеще не са симетрични, съвсем не.

И как тогава миналото не е зарито в шлака и отпадък?
Всичко дължим на хитростта на паметта, помни се само избирателно.

Време, илюзия ... и музика

Ако времето е илюзия, толкова неща в живота биха се оказали излишни. Планирането например. Също така не би имало последици. Последиците са невъзможни без преди и после. И все пак непостижимо е да живеем така, сякаш времето е илюзия.

Дали би имало музика? Вероятно да, илюзорна музика.
Обаче дори времето да бе илюзия, въздействието на музиката не би било илюзорно.
Защото приемането на илюзията насериозно не би добавило нищо към ефекта на музиката. Музиката е непокъртима.
Не можеш да я заговориш. И все пак тя говори. Без да е нужно да те слуша.