Ригидният подход изхожда от увереността, че в текста следва да се търсят само аргументи, т.е. текстът не е в състояние да ми каже нищо лично, или както би се изразил един позитивист: нищо частно.
Параноичният тип четене е на другата крайност: текстът ми говори само лично, той като че ли е написан да обговаря специално моя екзистенциален случай.
И в двете крайности име нещо нечистоплътно високомерно, макар че то (високомерието) има съвършено различен облик и мотивация. В единия случай високомерието на 'позитивиста' гласи: "Колко лесно съм в състояние да се съблека от моята частна личност и да говоря само за обекти!" А в другия случай, високомерието на 'екзистенциалиста' гласи: "Та има ли в света нещо по-релевантно от моята собствена личност и възможна ли е друга тема на разговор!".
P.S. Макар че аз поради меланхоличния ми темперамент съм по-близо като предразположеност до параноично-екзистенциалния тип, от позиция на рефлексия мога да заявя, че разгледан по-отблизо той е в определен смисъл далеч по-отблъскващ.
