Може би идеята за живот отвъд смъртта е илюзия, но тя почива върху действителен феномен. Това е усетът или по-точно казано опитът, в който ние схващаме себе си като наблюдатели на собственото си тяло и на това, което се случва около нас.
Четири примера:
1. Когато се събуждаме и не бързаме да станем. Тогава тялото е като че ли оставено на самото себе си, а съзнанието ни вече изследва белезите от нощния сън и странността в това, че сме живи.
2. Когато караме ски и оставяме тялото ни да извършва самостойно онова, в което то се чувства умело и уверено. Тогава умът ни се оттегля в позицията на неангажиран, но донякъде доверчив наблюдател на случващото се.
3. Когато слушаме музика и осъзнаем, че красотата на музиката се намира на известно разстояние, отвъд това, което сетивно сме възприели.
4. Когато пием бира и възприемаме играта на вятъра със светлината и сенките от листата на дърветата. Тогава усещаме себе си изтеглени в едно пространство, свободно от обичайната времева редица, в която иначе сме потопени.
Предметът на тези опити може и да е илюзия, но не и самите тези опити. Тази отстраненост от живота тук и сега може и да е просто страничен ефект от това, че сме живи и притежаваме съзнание. Но дори и в такъв случай - тя ще е най-необичайният и очарователен страничен ефект от живота, който (ефект) поради самата си непосредствено-осезаема текстура заслужава доверие и интелектуална снизходителност. [Тук всъщност езикът ми изневери. Ефектите не притежават текстура. Може би поради това подвъпросният опит изобщо не е ефект?!?]
