Бихевиоризъм, психоанализа и Холивуд

Бихевиоризмът е неслучайно най-трайната и неизкоренима тенденция в американката психология, защото той се основава изцяло върху закономерността на поведението на масовия човек. Печалната истина на тази закономерност е, че колкото повече хора обитават една и съща медийно-социална среда, толкова по-вероятно е те без всякаква външна принуда да следват една и съща линия на поведение (behavior) и съответно толкова по-малко да толерират отклонение от нея.* Всъщност любопитното е, че толерираните отклонения са единствено плакатно-външни (начин на обличане, цвят на косата, татуировка или обица на специфично място), докато отклоненията от прикритото зад маската на това външно многообразие „нормално” или по-точно е да се каже нормализирано мислене се посрещат с прецизно насочена агресия.
При положение, че единственият критерий за оценка на един човек съгласно бихевиоризма става неговото външно регистрирано поведение, чрез това човекът по принцип е лишен от всякаква вътрешност, от всякаква „душа”. А поведението на един лишен от душевност човек, може да се разбира единствено по модела на условните инстинкти у животните. Така бихевиоризмът свежда „психиката” на човека до система от възможни статистически измерими реакции, а външния свят до съвкупност от съответните стимули и дразнители.

Тази бихевиористка тенденция може да се открие тъкмо в киното на Холивуд. Персонажите са лишени от вътрешност, т.е. от психика. Амбивалентността и конфликтите в личния душевен свят са непознати реалии. Всеки един персонаж олицетворява един външно наблюдаем доминантен тип поведение, на който тип съответства набор от предвидими реакции. Псевдо-психологическият „гений” на Холивуд обаче достига своя пик, когато се стреми да покаже как стимулите на външните събития могат да отключат в даден персонаж и някой нов психологически тип, чрез което да го подложат на едно изцяло външно, плакатно обрисувано „преображение”. Това е външната бихевиористка, самодоволна страна в „психологията” на Холивуд. За да вникнем по-навътре в нея обаче ще ни помогне психоанализата. Като вземем предвид инфантилната шизоидна** нагласа на американеца, ще разберем защо почти повсеместно в холивудското кино владее изискването персонажите предварително да бъдат разделени на „добри” и на „лоши”. Оттук става също понятно, защо стандартизираният финал на холивудския филм е или „лошият” да се преобрази в „добър” (семейната драма), или той да бъде ритуално разчленен или обезличен от добрия (екшън или социална драма). Последното се случва в холивудските филми със сигурност***, а комичното е, че независимо от това в колко на брой паралелни светове („матрици”) се водят конфликтите, те са положени неизменно в един и съща бутафорна псевдо-физическа „реалност”.

_________________________________________
* Тук се опирам на проникновения анализ на модерния конформизъм и основания върху него бихевиориъм в "Човешката ситуация" на Хана Арендт, с. 54-58

** Съгласно психоанализата (в частност школата на Мелани Клайн) шизоидното се появява първоначално като разцепление на обекта на добър и лош, едва след което въпросното разцепление се интериоризира в аза.

*** Изключенията в случая са наистина само потвърждения на правилото. Например в един от последните филми на братя Коен (No Country for Old Men), преднамереният отказ от хепи-енд лишава филма от всякакъв енд (завършек).