Колапсът на настоящето /по повод Хайдегер/

Екзистенциалното време е буквално време без настояще. Настоящето всъщност се явява несамостойната функция в динамиката на отношението между раницата на миналото (спомените) и проектите за бъдеще (очакванията). Това как изживявам сега-то е функция на това, като какъв съм се идентифицирал в спомените си (паметта е избирателна, отбелязва още Ницше) и като какъв се виждам в бъдещето (проектът за себе си). Времето всъщност е напрежението между двете дименсии на намереността. Не просто миналото е винаги вече намереното, но и аз винаги се заварвам в бъдещето като намере-ние за самия себе си.

Не случайно екзистенциалите (основните категории на човешкото присъствие /Dasein/ в света) у Хайдегер, касаят единствено тези две дименсии на времето (без настоящето). Под модуса на миналото влизат всички категории на захвърлеността (Geworfenheit), а под модуса на бъдещото влизат всички категории на грижата/загрижеността (Sorge).

Една подобна концепция за времето естествено предполага критика на тривиалната представа за времето като сукцесия (последователност) на моменти „сега”. Измерваното време (времето на часовниците) за Хайдегер е времето на das Man. Времето на забравата, усредяването и нивелацията.

Текстът е провокиран от четенето на Ханс Йонас, "Гностицизъм, екзистенциализъм и нихилизъм".