Много хора знаят, че Русо през по-късните години от живота си развива изострена мнителност и подозрителност (в това число и към най-близките си приятели), граничеща с параноична мания за преследване. Той открито говори за "заговор" срещу него, в чиято основа стоят част от бившите му приятели, който заговор според него е приел дори формата на "система" (
Изповеди, с. 532). (В жизнен план той донякъде може да бъде оправдаван, предвид че книгите му (по-специално
Обществения договор и
Емил) са изгорени в Париж и родната му Женева и той, застрашен от арест, изоставен от приятели и покровители, е принуден да търси убежище в други швейцарски градове и в последствие в Англия.)
Тук обаче думата ми е не за манията, а за това, че философът, дори нападнат от своите демони, остава философ и демонстрира способност за анализ на собствената си личност. Русо в крайна сметка вижда основанията на своята мнителност в себе си. Той говори за своя характер, "който, понеже не мога да скрия собствените си чувства, ме кара да очаквам какво ли не от чувствата, които крият от мене" (
Изповеди, с. 534).
Така Русо по много точен начин описва страха и безпокойството на един непритворен човек, който, сам неспособен да бъде актьор, живее в един свят от актьори.
