Чувство за изключителност

 

На английски има един психологически израз, който гласи - sense of entitlement и който би могъл да се преведе на български като "чувство за право", "чувство за правота" или "чувство за заслужилост", но може би най-удачният превод е: чувство за собствена изключителност. Хората, които са  подвластни на подобно чувство, смятат, че "целият свят им е длъжен" и че същевременно светът никога не е в състояние да покрие онова, което се изисква от него.

Този тип хора се люшкат между две крайности, които често се явяват в смесени или в абсурдно синкретични форми: от една странна - склонността да се правят на жертви и от друга - прояви на арогантност и спонтанна агресия към другите. 

По принцип човек твърде често си дава сметка за изключителността на перспективата, от която има света си. Но тази изключителност на перспективата съвсем не говори за изключителност на собствената му персона - а по-скоро би трябвало да е обратното - тя да води до скромност, защото същата изключителност имплицира частичност, непълнота, ограниченост, дори девиация.

В този смисъл нормален е онзи, който осъзнава потенциалната девиация на собствената си перспектива.

Страст и дистанция

 

Колкото по̀ се таи, по̀ бушува стаеният огън. 

Овидий, Метаморфози
из Историята за Пирам и Тисба

 

И наистина, публичността темперира страстта. И това съвсем не е само поради срама или страха от наказание. - Колкото повече сме в състояние да показваме една страст публично, толкова по-склонни ставаме да я погледнем отстрани и от дистанция - да се вживеем в ролята на актьор.

Ситуираност и перспектива

 

То, моето тяло, си спомняше леглото във всяка от тези спални, мястото на вратата, изложението на прозорците, наличието на коридор, като извикваше и мислите, които са се въртели из главата ми, когато съм заспивал там, мисли, изплували отново при събуждането ми. 

 Марсел Пруст, По следите на изгубеното време

 

Това наблюдение на Марсел Пруст е свързано с онова, което Хайдегер нарича Befindlichkeit - т.е. ситуираността - неизчерпаемата специфика на перспективата, от която ние винаги имаме света си.

Оцеляване и излишество; цивилизация и култура

 

Човекът е животно, на което само излишното му е потребно.

Хосе Ортега и Гасет

И наистина, човекът никога на се задоволява с оцеляването. Онова, което е отвъд оцеляването, е светът на цивилизацията и културата. А тези, последните, са винаги лукс, излишество. 

И все пак има разлика между тях. Цивилизацията е онова, което заварваме, културата е онова, което сами правим. Ето защо на цивилизацията може да се гледа като на смъртта на културата. Цивилизацията е културата превърната в навик, в чиста даденост, в бреме.

Ретрибутивизмът никога не е морално оправдан

 

Ретрибутивизъм е идеята във философията и в наказателното право, че целта на правото (и в този смисъл - телосът на справедливостта) е да разпределя (retribute) или да въздава награди и най-вече наказания.

1. Идеята за смисъла на наказанието всъщност лежи в намерението да се въведат актуални консеквенции за нечия постъпка, която понастоящем вече лежи в миналото. В този смисъл ретрибутивизмът е свързан с идеята за възмездието и отмъщението. Поради това той е късогледо вкопчен в миналото и неглижира бъдещето. Ретрибутивизмът не гарантира превенция. А с оглед на бъдещето и съвместния живот, опрощението би била една далеч по-добра опция от наказанието.

 2. Ретрибутивизмът поради горното е обвързан с консеквенционализма (идеята, че последствията на една постъпка са пряко свързани с нейната морална или неморална стойност). Консеквенционализмът, както знаем още с Кант, е погрешен. Моралната стойност на една постъпка не зависи от нейните последствия, а от нейната мотивация - да искаме правилното от правилни съображения.

3. Ретрибутивизмът иззема една квази-божествена гледна точка, която ни издига до ролята на абсолютни съдници, притежаващи едно квази-божествено знание по отношение на това, кой какво заслужава. А това, че ние не сме божества е факт.

Ето защо ретрибутивизмът никога не е морално оправдан. Напротив той е един от основните корени на жестокостта (ожесточението на сърцето).

 

P.S. Отмъщението и възмездието се различават най-вече с оглед на статуса на техния субект. Отмъщава човек, възмездява божество.