Разликата между интенционален и интендиран предмет у Хусерл

Хусерл различава интенционален от интендиран предмет. Само интенционалният предмет (с оглед на неговата ноематична структура) е иманентен за съзнанието. Интендираният предмет е трансцендентен по отношение на съзнанието, но не в смисъла на отвъден, а в смисъла на неизчерпаем. Интендираният предмет не може да бъде изчерпан в съвкупността на интенционалните актове, включително и в тоталността на неговите антиципации.

Т.е. недостъпността на трансцендентния премет може да се разбира 1. в метафизически смисъл като отвъдност, но и 2. във феноменологически смисъл като неизчерпаемост. Хусерл застъпва втората трактовка.

Ако според Хусерл изобщо е релевантно да се говори за трансцендентен предмет в смисъл, че неговата недостъпност се заключава в неговата отвъдност спрямо съзнанието, това ще е по-скоро онзи теоретично хипостазиран предмет, или онова =Х, което тетично се подпъхва под  предмета на обективиращото научно познание. Предметът на частно-научното познание в определен смисъл е изкуствено трансцендиран, бидейки изтръгнат и заедно с това отчужден от сферата на жизнения свят.

Тяло и трансцендентален Аз

Нещо, което Хайдегер изобщо не тематизира в сравнение с Хусерл (да не говорим за Мерло-Понти), е как аз в крайна сметка се оказвам захвърлен в света си в тяло, как моята Befindlichkeit или разположеност, или настроеност или фактичност, се оказва определена откъм това да съм тяло.

Но тук има и нещо повече от изложеното от Мерло-Понти, което можем да видим тъкмо у Хусерл. Живото тяло не е достатъчно за перспективата от първо лице. В перспективата от първо лице винаги се при-мисля и възможността на тази от трето.
Всъщност именно трансценденталният Аз обуславя възможността аз да гледам на тялото си от трето лице, да свеждам моето живо тяло до определенията на протяжност и корпускуларност, да го мисля в категориите на свойства и техният носител (субект).

Фактът, че не само околните хора (например лекарите), но и самият аз мога да теоретично да свеждам и (дори) практически да третирам тялото си като предмет, доказва все-актуалността на перспективата на трансценденталния Аз.
В един ултимативен смисъл именно възможността на самоубийството удостоверява все-актуалността на трансценденталния Аз, наедно с не-о-предметимостта на последния. Да сложа край на живота си предполага възможността на една инстанция извън моя живот, която се гарантира именно от трансценденталния Аз.

––––
Във връзка с това, че в перспективата от първо лице винаги се при-мисля и възможността на тази от трето (дори и на едно абсолютно трето), виж следния ми предишен текст: Фикцията и солипсизма.

Трансценденталност и самотрансцендиране

Онова, което Хайдегер от периода на Битие и време назовава екстатичност или (само)трансцендиране на Dasein, е всъщност тематизираният от Хусерл и повдигнат още от Кант въпрос - как така трансценденталният Аз бидейки познаващ и осмислящ, е същевременно като емпиричен аз част от света, който той познава и осмисля.

Отговорът на Хайдегер, чрез който той всъщност предрешава въпроса, се състои собствено в това, че в метаприродата (или ако пожелаем - в конституцията) на Dasein е то да е същество, което прекрачва самото себе си в света си.

За смъртта като елемент от живота

Възможно е да гледаме на живота и смъртта като на противоположности. Върху този възглед се основава и един от аргументите в Платоновия Федон за безсмъртието на душата. Ако живота и смъртта са противоположности, то тогава е възможен преход както от живота към смъртта, така и от смъртта към живота. В определен смисъл новородените идват при нас от царството на мъртвите.

Но бихме могли да гледаме на смъртта и като на елемент от живота. Тогава дядо ми би бил мъртъв, едва когато престана да си спомням за него.

Подобен ход на мисли почива върху идеята на Хайдегер, че е възможна смърт само от първо лице. Констатацията на нечия смърт (или на нечие отсъствие) от трето лице не представлява среща с феномена на смъртта. (Всъщност доколкото от трето лице смърт изобщо не е възможна, забравата също по никакъв начин не следва да бъде приравнявана със смъртта.)

Същинският проблем със смъртта идва от там, че в нея се мисли окончателност, която никак не се съгласува с природата на останалите неща в живота. В живота сме свикнали да можем да подновяваме.

Всъщност ценно е да има окончателност, ценно е дори само да я мислим, но ... от първо лице.

Култура vs. натура

Радикално погледнато, за науката (scientia) са възможни само два предмета на изследване - natura или cultura. На първия съответстват т.нар. естествени науки, на втория - хуманитарните.

Как се отнасят помежду си обаче въпросните два предмета, не може да бъда въпрос на отделните науки - това е един привилегировано философски въпрос.

Възможни отговори:
1. Културата е продължение на природата, една специфична натурална област.
2. Културата е надстройка над природата, един изкуствен градеж, който обаче трябва да е съобразен с натуралната база.
3. Културата е еманципация от природата, освобождение от оковите на нуждата и необходимостта.
4. Културата е изопачаване на природата, специфичният грях на напускането на естественото състояние.
5. Културата е подобрение на природата, футуристичното пространство на транс-натуралността.
6. Културата е отрицанието на природата, нередуцируемата до натура сфера на духа.

Човекът е в това отношение е едно изключително измежду живите същества, доколкото той е едновременно субект на всички подобни теоретични конструкти, но също и в качеството си на обект - изипитателно поле на тяхната валидност и опитно поле на тяхната приложимост.
Нещо повече, той е същество, което непрекъснато се чувства призвано да снема и да преодолява своята природност или пък своята културност.

Допълнение:
Въздействието на Хайдегер и Витгенщайн като мислители изглежда почива именно върху това - и двамата изглежда да предлагат пробив отвъд тази досадна и первазивна диалектика на природа и култура.

Срещу ползата от дебелокожието?!?

Предимството да имаш тънка кожа се състои в това, че винаги си в единство със света си.

И че по-бързо би го напуснал, ако се наложи да го търпиш в качеството му на нечовешки.

Душа, гравитация и отказ

I'm not sure that I have a soul. I wouldn't know a soul if I saw one.

Не съм сигурна дали имам душа. Не бих разпознала душа, ако видех такава.

J. M. Coutzee, Disgrace 

Някой вероятно би казал: "Тук, в думите на Люси, има категориална грешка. Душите, подобно на електромагнитните вълни, или подобно на гравитацията, не са нещо, което бихме могли да видим."

Но не. Тук има нещо друго. Умора или отказ от търсачество.

Кант и неевклидовите геометрии

Концепцията на Кант за трансценденталната идеалност на пространството съвсем не изключва възможността на неевклидовите геометрии. Това може да се подкрепи чрез обстоятелството, че Кант различава между „форма на нагледа” и „формален наглед” (виж B160).

Пространството като форма на нагледа е анонимната и онтологически вградена, интуитивна предиспозиция у всеки един от нас към външна, екстензива редоположеност или ситуираност на предметите на външните сетива; предметите, бидейки чрез нея, формата - се явяват именно външни един спрямо друг.

Формата на нагледа (в качеството си именно на негова форма) обаче не може да стане сама предмет на наглед. Нито пък тя (бидейки форма на сетивността) може да бъде директно и безостатъчно рационализирана и чрез това обективирана.

Формата на нагледа допуска различни типове рационализации и това са различните формални, или още по-точно „формализирани нагледи”. А това как аксиоматично ще бъде формализиран един наглед, това самото отваря път към различните геометрии.

И все пак не може да се отрече, че една от тях (именно т.нар. "евклидова геометрия") е в най-ниска степен символна и чрез това най-интуитивна, ако използваме латинския термин за наглед, а именно: intuitio.


* Още Лайбниц различава интуитивно и опосредствано (т.е. символно) познание. Трябва да се има впредвид, че никой наглед qua наглед не може да бъде сведен до поредица от символи. А това означава и по Кант: никой наглед не може да бъде цифровизиран. На цифровизация подлежат изображения, но не и нагледи.

За естетическия човек

Болезнено е, че човек все по-трудно намира с кого да сподели ентусиазма си по отношение на музика, книги, филми.
Някак си, естетическият човек у всеки един от нас остава сам и на тъмно.

А той е крехко същество - бяга от снобския шум, но пък търси споделеност.

Как се отнасят ноема и език?

Ноемата не е нищо друго освен обобщение на понятието за 
смисъл (Bedeutung) до полето на всички актове.

Хусерл, Идеи III

За Хусерл ноемата като принадлежаща към всеки акт на съзнанието е нещо фундаментално, докато понятието за лингвистичен смисъл/значение (Bedeutung) е нещо вторично и производно.

Това е така, защото за Хусерл всяко познание стъпва върху наглед (Schau, Anschaung) и съвсем не върху символно, т.е. знаково обозначение.

Автокаузалността на действието

Делата (τἄργα) ми са повече изстрадани (πεπονθότ᾽), не действани.

думи на Едип
Софокъл, Едип в Колон, (стих 266)

Тук има нещо дълбинно, по философски фиксирано от Софокъл. Можем да го наречем автокаузалност на действието. Човекът действайки, винаги афицира и самия себе си чрез собственото си действие. 

Действието в човешкия свят не е еднопосочен вектор, то винаги има и възвратна сила. Или казано далеч по-синтетично: действието е едно с изтърпяването му от самия действащ.

–––––––––––

* Един от английските преводи гласи:
I suffered those deeds more than I acted them.

Първо срещу трето лице

Безпристрастният научен, чисто психологически подход, изисква да говоря за себе си от трето лице, подобно външен наблюдател.

Но дали от трето лице животът ми би ли могъл да има смисъл?
Всеки смисъл се удостоверява от първо лице, като смисъл за мен. Смисълът не би могъл да бъде ничий.
Но би могло да има интерсубективен смисъл, т.е. смисъл конституиран за общност от разумни същества. За "обективен" смисъл обаче ми се струва безсмислено да се говори, ако под това се разбира смисъл от трето лице, т.е. смисъл, сякаш от ничия перспектива, смисъл, който не притежава валидност за никого.

Проблемът на всяка обективистка психология е тъкмо този, че нейният наратив се води от трето лице, т.е. тя говори за същества изконно осмислящи съществуването си, но пък от перспектива, за която всеки смисъл е ирелевантен.
Целта на психологията не трябва да е "обективност", а интерсубективност.

Една музикална илюстрация на gender-стереотип

Ето една превъзходна музикална илюстрация на gender-стереотип, в който виждаме жената - в случая, този на вещицата.

Това е може би едно от най-агресивните и ефектни изпълнения на Симоне Кермес.
Арията е от операта Олимпиада на Преголези, композиторът, предизвикал в началото на 18 в. "спора на буфоните" в Париж, в който спор е взел дейно участие и Жан-Жак Русо.
(Впрочем възможна е асоциация и с един далеч по-буфонен спор в "съвременна" България).

___________
Преголези е също така автор и на възвишеното Stabat Mater. Една моя предишна бележка върху Перголези - (тук).

Sex или gender!?!

Напоследък в публичния дискурс (във връзка с параноичните страхове от една международна конвенция) се наблюдава едно фетишизиране на биологичния пол или другояче казано - на животинско-определения пол (англоезичният термин тук е sex). Това се случва до такава степен, че да се отрича тривиалният факт, че полът при човеците, освен животински, е също така и културно определен. В полето на хуманитарните науки въпросната културна определеност на пола е вече до голяма степен установено и стандартизирано да се обозначава като gender.

Един лесен пример. Това, че при хората е прието за благоприлично в една публична среда да се прикриват атрибутите на биологичния пол (т.е. гениталиите), е въпрос съвсем не на биологична необходимост, а на културно изискване. При всички висши бозайници е налице биологически определеният пол (sex). Само при човека обаче е налице културният феномен на облеклото, една от основните функциите на което е, или да прикрива или да обозначава по един общоприет за дадена културна среда начин половата разлика между мъже и жени. Следователно културните стериотипи, да речем относно това, в какъв цвят следва да се облича една мъжка рожба, в синьо или в розово, и дали тя трябва да носи панделка или не, спада към определенията на gender (към културно-определеният пол), а не към тези на sex. Това е тривиално.

Сега: определенията на gender не засягат единствено и само онова, което се счита за общоприето облекло на един мъж или на една жена, а също и онова, което се счита за общоприет техен начин на говорене, поведение, себе-изразяване, адресиране на представителите на противоположния пол, за общоприета професионална или социална тяхна роля.

Накрая: какво е мястото на термина gender (т.е. на културно-определения пол) в една конвенция за защита от домашното насилие?
- Ами много просто: оказва се, че определени стереотипи в нашето културно съзнание (или пък в неговата липса) относно това, какво е мъжко (мъжкарско или мачовско) и онова, какво е женско (женствено или женкарско) са склонни да оправдават или да приемат като социално приемливи определени форми на насилие от мъж към жена.
Подобни стереотипи (доколкото те принадлежат към определението gender) си струва да бъдат ясно идентифицирани и критикувани, а техните последици - изкоренявани в едно свободно общество.

Допълнение: Следва да се подчертае, че gender не е "идеология", а напълно резонен термин, който обозначава културните и социални различия между това какво е да си мъж и какво е да си жена. Самият термин не може да носи отговорност за евентуалните злоупотреби, които биха могли да се извършват с него. По същия начин напълно резонният термин раса не може да носи отговорност за възможните идеологии на расизма.

Вреда и консеквенции

Бихме могли да издигнем като етически принцип това, че човек не бива до посяга на нещо, което той самият не е в състояние пълноценно да възстанови или да регенерира. Най-радикалният случай засяга живота.Съгласно този принцип човек не бива да посяга на живот (на кое да е живо същество, включително и на своя собствен), защото той самият не е в състояние сам да го върне; нито да вдъхне нов живот.

Но подобно изискване въвлича човека в парадоксална ситуация. Човек никога не е в състояние да предвиди напълно всички резултати от собствените си действия, в това число и възможните вреди, които той би причинил (включвайки тук и чисто словесните). С оглед на това той би следвало да се откаже от действията си изобщо, именно поради възможността неволно да причини вреда, която той не е в състояние да поправи.

Един подобен принцип би въвел човек в състояние на пълно външно бездействие. Тъкмо е и случаят с радикалните привърженици на джайнизма в Индия, които стигат до там да разчитат на светски хора за приготвянето на храната им, поради опасността от погубването на някакво малко животинче в процеса на обработването ѝ.

Но проблемът тук е далеч по-сериозен: що за етически принцип би имал за консеквенция оставянето на другите в собствената им мизерия?

Противоестествен подбор

Човекът за разлика от природата не подбира и не избира естествено.

Всички най-хубави неща в културата, и в частност изкуството, са резултат от противоестествен подбор.

За лъкатушенето

Топосите Горе и Долу в съвременния свят определено са се загубили (Виж за Пространството на големия град).

Но за сметка на това е налице едно обсебване и фиксиране върху флуктуацията на нагоре-то и надолу-то, която е въплътена в страстта  на съвременния деен човек към графиките. Движението нагоре в графиката услужливо представя прогреса, а движението надолу - регреса; досущ както в едно професионално CV, в което текстът е вече излишен и може да бъде заменен тъкмо от графика.

Подобна фиксация върху вечно флуктуиращия междинен статус на човешкия живот между успехи и провали, възходи и падения, обаче пренебрегва един екзистенциално твърде важен модус на движението - а именно лъкатушенето или серпентината.

Да лъкатушиш - означава да не бързаш, да си заскобил краткосрочните цели, да си се върнал при себе си в света.


***
Впрочем нека припомня един стих от Дългият и лъкатушещ път (The long and winding road) на The Beatles:

Anyway you've ever known the many ways I've tried
And still they lead me back to the long winding road
[That leads to your door].

Закон vs. събитие

Законът и събитието остават да съществуват редоположени като последните несъизмерими величини на нашето 
разбиране за света.

Вилхелм Винделбанд, История и естествознание

Откъде идва несъизмеримостта на закон и събитие? - Ако се позовем на Кант - от трагическата съдба на човешкия разум - да бъде разум, т.е. универсален по претенции и същевременно човешки, т.е. краен по възможности.

Уникалността на събитието се удостоверява в неговата значимост и същевременно неговата концептуална (а и легална) непроницаемост.
Събитието не може да бъде експлицирано посредством закони (природни или легални), то остава по принцип не-експлицируемо.

Събитието не се случва, то се сбъдва, натоварено със смисъл, изпреварвайки бъдното.

Наука и common sense

Науката не е заместител на здравия разсъдък/усет 
(common sense), а негово разширение.

Уилард ван Орман Куайн

Тези думи на Куайн, написани през 1957, по-скоро трябва да се взимат като нормативно изискване към науката, отколкото като дескрипция на някакво нейно актуално състояние, тогавашно или още по-малко настоящо.
Още повече ако се вземе предвид  развитието в теоретичната физика през целия 20-ти век (а и след него), която като че скъсва все по-радикално с всеки един интуитивен усет (sense) за връзка с реалността.

Впрочем едва ли има исторически период на по-голяма разнопосочност между следните три критерия за досег на науката с реалното: 1) интелектуалната убедителност на научните теории, 2) тяхната техническа успешност и ефикасност и 3) здравата увереност, че всичките ни съображения и практики са вкоренени в крайна сметка в един общ за всички ни свят.

За голямата беда на глобализма

Най-голямата беда на глобализма ми се струва ясно определена.

Покрай световните новини хората са масирано и тенденциозно заливани с лицемерно хроникьорски и екзистенциално незагрижени репортажи* за природни бедствия, военни конфликти и терористични атаки.  Подложени на подобен контра-емоционален терор те постепенно започват да стават безучастни или дори индиферентни към страданията на другите.

На фона на формиращото се по този начин морално дебелокожие, идеята за един по-добър свят започва да изглежда по детински наивна, невъзможна или дори излишна.
А това е най-важната идея, която ние с оглед на нашето човешко общежитие бихме могли да имаме.

_____________
* Да изработиш репортаж (т.е. дистанцирано и дистанциращо сведение) за нечие страдание е  твърде фина задача, която предполага най-малкото литературна чувствителност към нюансите на възможното многообразие на речевите актове.