Нещо повече, голяма част от класически настроените либерални мислители днес вече твърдят, че уважението към свободата на другия следва да се изведе тъкмо от моралния императив на Кант да зачитаме достойнството другия в качеството му на цел сама по себе си. Това означава, че те търсят да дадат също и ценностно обосноваване на либерализма, наред с консеквенционалиския аргумент на Мил, че свободните общества, състоящи се от свободни граждани, водят просто до далеч по-добри следствия в социално-икономически план в сравнение с авторитарните общества.
Една тенденция в съвременния либерализъм обаче, либертарианството, ограничава Кантовия морален императив до дълг единствено към самия себе си. Либертарианството клони към това да твърди, че аз следва да се отнасям единствено към самия себе си като към цел сама по себе си и да не допускам да бъда превърнат в инструмент на чужди интереси. По този начин то се опитва да предостави морални аргументи в полза за един самоосъзнат егоизъм, водейки до морален солипсизъм. Така то действа срещу моралния универсализъм на Кант, че всяко разумно същество притежава иманентно достойнството да бъде цел сама по себе си. Тази универсално-персонална идея изразена у Кант има, разбира се, християнски корени. Можем да я открием и в Дневник на писателя на Достоевски, където той размишлява, че не би имало никаква полза от спасението, ако дори и само една душа погине несправедливо.
Изискването за неотменимите права на всяко човешко същество не може да бъде оставено просто на "човешката природа", която от една страна се мисли биологически, а от друга страна се търси чрез нея да бъде гарантиран един нормативен (правен) универсализъм. Това, че въпросното изискване има морални корени, съвсем не може да бъде изличено посредством авторитарния тон на политическата коректност.
