25 април 2012

Фройд и небесната Афродита


'Любовният живот на някои хора остава раздвоен в две посоки, които изкуството персонифицира като неземна и земна (животинска) любов. Те не желаят страстно този, когото обичат и не могат да обичат този, когото страстно желаят.'

Зигмунд Фройд

Фройд по превъзходен начин описва разпадането на любовта за мъжа на неземна и земна. Тема, начената още от Платон, с речта на Павзаний от диалога Пир с противопоставянето на земната и небесната Афродита. Причини за този разпад Фройд вижда в идеализирането на жената или в надценяването й като сексуален обект, корените на което той в крайна сметка търси в страха от кръвосмесителен акт с майката (или сестрата), в чието лице мъжът от най-ранна детска възраст е намерил първия си либиден обект.

Всъщност тук е важен резултатът, а именно, че поради респекта си към небесната Афродита (уважаваната жена) мъжът изпада в състояние на психически обусловена импотентност спрямо нея, и поради това е в състояние да изпитва сексуално удоволствие единствено и само с принизен и унизен сексуален обект. Оттук страстното и донякъде странно влечение на мъжа към жената-кучка.

 Заслугата на Фройд е също и в това, че много ясно диференцира от една страна нежната и от друга чувствената (страстната) тенденция в любовния живот, макар че той в известна степен по филистерски благонравно идеализира нуждата от сливането им в нормалната генитална любов. В тази връзка бих вметнал, че аз преди бях склонен да привилегировам нежната тенденция в любовта, отъждествявайки я с етическата, или загрижената любов, но след четенето на Критика на практическия разум на Кант, вече не си правя илюзии, че съществен аспект от любовта може да е нейната сантиментална оцветеност.

Набелязаните по-горе идеи са по чудесен начин изложени в статия на Фройд За унижаването в сексуалния живот, в която той дори универсализира психически обусловената импотентност като проблем на съвременния „образован мъж”. Един съществен и много показателен пасаж от въпросната статия прилагам в другия ми блог – виж тук.

23 април 2012

По 'Рейнско злато' - власт и любов


В Рейнско злато на Вагнер властта е компенсаторният ерзац на любовта. Само онзи, който се е отказал от любовта, т.е. от изконното и най-естественото, само той може да се домогне до власт.
В този смисъл темата с избора на Алберих (проклинането на любовта) е един романтически оцветен преразказ на историята за първородния грях.

И погледнато в себе си - наистина няма нищо по-вътрешно и интимно враждебно на любовта от навлизането на властнически отношения в нея.

22 април 2012

Що е 'Аз'?


(с референция към Кант)

Под Аз най-общо могат да се разбират две неща: субекта на самосъзнанието или неговия обект, т.е. съзнаващото Аз или осъзнатото Аз.

 Нека започнем от второто. Осъзнатото Аз или Азът-обект обикновено се обозначава във философската терминология като Себе си или Себесността – английски Self, немски Selbst. Кант го определя като съвкупността от представите във вътрешното ми сетиво, или емпиричната аперцепция. Именно това Аз има своя биография, то има своя история, именно то е въплътеното Аз, което се представя на самосъзнанието като свързано с едно точно определено тяло измежду телата, което идентифицирам изключително като моето тяло, а всяка част от него като моята плът, единствено в която съм способен да изпитвам болка или телесно удоволствие. Тъкмо към това Аз реферираме в ежедневния език, когато казваме: 'Аз вървя', 'аз страдам', 'аз се смея'.

Има ли тогава нужда към това лично и собствено Аз или по-точно казано към това Себе си да добавяме и някакво друго Аз, някакъв Аз-субект, който при все че е Аз, трябва да се окаже лишен от всякакви индивидуални характеристики?!? Не е ли безумно да постулирам някакъв такъв Аз и да говоря за него в трето лице, сякаш е нещо различно от моето собствено и конкретно себе си?

Но нека разгледаме следното казване: 'Аз си спомням, че тогава се засмях'. Тук видно става дума (поне) за две различни Аз – спомнящото си Аз и припомненото, смеещото се Аз. Първото си приписва действията или състоянията (смеха) на второто като свои в определено време, или казано другояче първото се идентифицира с второто в определено време. Дали тогава първото Аз, Азът-субект, но разбрано вече не просто като субект на спомена, а с оглед на своята способност да се самоидинтифицира, самото то се намира в някакъв отрязък на времето? Очевидно не, защото то се идентифицира без да се самополага в дадено време. - Трансценденталното Аз или трансценденталната аперцепция, както се изразява Кант, не стои под условието на времето.

 Доколко обаче това извън-времево, безлично Аз-субект е лично мое Аз? - Само доколкото то дава възможността да идентифицирам свои преживявания или действия като мои. Т.е. това трансцендентално Аз не е в собствения смисъл на думата мое, но е условие на мое-остта изобщо.

За отбелязване: Горният текст поради своята краткост и стремеж към прегледност естествено загърбва множество детайли и проблемни места. Още на първият ред например е пренебрегната разликата между 'субект на самосъзнанието' и 'субект на съзнанието'.

19 април 2012

Наука и религия



'Науката няма намерение нито да плаши, нито да утешава.'

Зигмунд Фройд


Ето защо човечеството не може да оцелее без религия.


11 април 2012

А после?


Синът ми Петър използва един много лесен прийом да релативизира всякакви наши предупреждения относно възможните неблагоприятни последици от неговите постъпки - посредством елементарния въпрос „А после?”. Каквото и да добавим към първоначалното обяснение, неизменно ще последва нов въпрос: „А после?”.
И това питане може да продължи до безкрай или до евентуално зацикляне, което да снеме следовността.

И наистина, въпросното после може да бъде полагано неопределено дълго. Времето притежава тази странна особеност, че винаги се отваря за към бъдещето, макар и да е винаги затворено откъм миналото. Сега–то е генеративната точка, която бърза да спусне завесата за отминалостта и да я вдигне за предстоящността.
А за детския поглед бъдещето винаги се представя като откритост.

01 април 2012

За чистотата на съзерцанието


Има нещо неописуемо очарователно в съзерцателната чистота на детския поглед - детето наблюдава по такъв начин, че остава нещата да бъдат така, както са.
Когато синът ми Антон притихне в наблюдение, погледът му е свободен от всякакъв упрек, претенция, недоволство, коментар. Той се е притаил в това и само в това да вижда видимото, то да се разкрива пред него.

Вероятно е имало нещо подобно – открито и безхитростно - в погледа на Талес, когато нещата са се разкривали пред него – живи метаморфози на изначалната вода.