/с малко помощ от страна на Бентам и Шопенхауер/
Нещата обаче не стоят така просто. Шопенхауер със сигурност е по-проникновен като казва, че в удоволствието винаги има елемент на неудовлетвореност или на страдание. Това е особено видно в случаите, в които - колкото повече и по-интензивни са удоволствията, толкова по-болезнена става неудовлетвореността и нуждата от нови такива. Т.е. вътрешно, иманентно във всяко удоволствие се съдържа и жилото на неудоволствието.
От казаното следва, че за Шопенхауер свободата може да има единствено и само негативно измерение – посредством отричане на самата воля и на желанието.
***
Нека сега минем към Кант.
На първо място Кант определено би се съгласил с утилитаристите, че човек се стреми към удоволствията и съответно отбягва неудоволствията. На второ място Кант също така би се съгласил и с Шопенхаур, че в желанията си човек не може да бъде свободен или автономен. Би се съгласил, именно защото в желанието си човек е подчинен на обекта, към който се стреми, т.е. подчинен е на нещо външно или чуждо на самия себе си. Казано по Кантиански - в желанието си човек е хетерономен (от heteros на гръцки - 'друг', 'различен' и nomos - 'закон') и поради това съвсем не и автономен.
Кант обаче поставя въпроса: възможно ли е и нещо друго да определя волята ни, освен обектите на желанието? И Кант открива това друго в нашето най-свое – в разума.
И наистина разумът е способен съгласно принципите на благо-разумието да отлага или дори да отменя удовлетворяването на нашите желания. Дали обаче това означава, че разумът е способен из-от себе си на свои принципи за определяне на волята? - Според Кант чрез благоразумието все още не – чрез благоразумието разумът регулира хипотетически, т.е. от типа: "ако искам да постигна това или съответно не искам онова, то следва да постъпя така". Но самият разум нито избира какво да искаме, нито - дали да го искаме.
В състояние ли е разумът да определя и категорически? Отговорът на Кант е – да, но не с оглед на обектите на желание, т.е. не с оглед на пожеланото, а с оглед на формата на искането, така че тя да е в състояние да се универсализира. Това означава, че според Кант разумът не е в състояние да определи съдържателно какво да желаем и какви цели да преследваме, а само как да го правим. А именно (съгласно известната формулировка на категорическия императив): да постъпваме така, че да разглеждаме себе си и околните никога само като средства, а винаги също и като цели сами по себе си.
Постъпвайки така, аз зачитам личността в себе си. Постъпвайки така, аз постъпвам и свободно (единствената възможна свобода), защото постъпвам съгласно закона/императива, който самият ми разум дава на самия себе си (автономия).
Рефлексия: С оглед на резултата за жалост се получи един не съвсем детски текст.
