25 август 2016

Трансцендентален и емпиричен Аз


Открих някои невероятни пасажи от Хусерл, които го поставят категорично и недвусмислено в трансценденталната традиция, идваща откъм Кант и Фихте. Например:

"Трансценденталното Аз няма никакво вън от себе си (kein Draussen); това би било напълно безсмислено. Единствено емпиричното аз има вън от себе си, и просто затова, че то е положено в трансценденталното Аз като член от света, от пространствено-времевия свят, като живо тяло (Leib), като одушевено тяло, и душата на това тяло като познаваща нейното вън, а именно (познаваща) всичко това, което е светът, а не самата тази душа, неговата (на емпиричното аз) отредена душа."

Husserliana, Band 36, S. 179

Текстът не е много плавен, но все пак трябва да се има предвид, че той е от ръкописното наследство на Хусерл, том 36, текстовете по Трансцендентален идеализъм.

Самият Кант използва същия термин "положен" (gesetzt), когато говори за това как емпиричният аз е положен от спонтанният, от определящият Аз в полето на вътрешното сетиво. (В тази връзка виж по-подробно книгата ми Кант и проблемът за вътрешното сетиво, с.143-48.)

Важен акцент от горния текст на Хусерл е и това, че емпиричният аз първоначално и непосредствено познава своето външно, света, нежели самия себе си. Това пряко съответства на екзистенциалната структура, която Хайдегер по-късно назовава бъдене-в-света.

23 август 2016

Музика, лична история и Gnidrolog


Отдавна не бях плакал при слушането на музика. При все съмнението и подозрението, което сме длъжни да имаме към всяко сантиментално и сълзливо отношение към изкуството, фактът, че сълзите спонтанно потекоха, не може да не ме радва. То би могло да се оцени като симптом, че през всичките тези години сърцето ми (по библейските думи) не е "закоравяло".

Групата, която ме накара отново да се разплача, е Gnidrolog. На пръв поглед невзрачна и не толкова значима група в направлението progressive-rock в началото на 70-те, само с два албума. Но музиката в тези два албума е еманация на музиката, която през всичките години на късното студентство и доктурантурата ми  (1995 - 2003) аз страстно търсих и слушах. Групите които бих споменал в тази връзка са Gentle Giant, Yes, Genesis, Caravan, Van der Graaf Generator...

И ето, че открих Gnidrolog  едва сега, близо 15 години по-късно. Някой (а може би самият аз) скептично и леко снизходително би казал: "Аха, ето го сантиментът на личната история". - Да, това е така, но Gnidrolog, едно за мен съвсем ново откритие, ме накара да се уверя, че аз съм същият човек през всичките тези години и че не съм изневерил на себе си.

Със сигурност не това е функцията на изкуството - да подпомага утвърждаването на увереността в личната ни идентичност. Но че това е едно от неговите най-неочаквани и вълшебни ефекти - аз бих приел на драго сърце.


22 август 2016

За еротическите и геометрическите потребности


В Държавата (458d) Платон освен за еротическите потребности*, твърде широко разпространени у повечето хора, споменава също и за геометрическите такива, имайки предвид явно потребностите на разума. (Тук впрочем той очевидно работи с едно по-тясно понятие за ерос).

Плутарх по-късно подема това очарователно разграничение, отбелязвайки в животописа на Ликург, че разголването на младите спартанки и спортните игри между тях пред мъжки очи се правят, разбира се, не от геометрически, а от еротически съображения.

 Във всяко съзерцаване на голо женско тяло обаче могат да присъстват и двата елемента, при това така, като че те да са независими един от друг. Геометрическото очарование от формите на женското тяло може да въздейства сякаш свободно от плътския нагон, за чието провокиране те като че ли единствено са (съз)дадени.
И всъщност усетът за сякаш напълно случайното съвпадение между удоволствията от геометрическото и еротическото може да извика у чувствителните натури една болезнена нега по онова невъзможно състояние, в което бихме били само духове.
Болезнено е например, освен че мога да съзерцавам женските гърди и венерени извивки, че мога освен това да ги докосвам или дори да ги подуша.

Любопитно е, че пиесата на Макс Фриш - Дон Жуан или любовта към геометрията - заиграва със същото различие между еротическо и геометрическо като набелязаното от Платон. В пиесата е представен един нов образ на Дон Жуан, у когото омайващата сила по отношение на различните представителки на нежния пол се явява най-вече странично следствие от неговия копнеж по рационалното (геометрията). Жените са едновременно вбесени и привлечени тъкмо от това, че бидейки с тях, те не могат да го имат изцяло.

Всъщност за да изпита жена подобен болезнен и неосъществим копнеж (нега) в нея трябва да има поне нещо искрено интелектуално - например да е способна смътно да си представи, че продължава да е жена, но наред с това да е лишена от тяло. Но как е възможно това?

______________________________________
* В българския превод на Платоновата Държава от Александър Милев се говори за еротически и геометрически "необходимости", което като превод е неадекватно и може да бъде сериозно подвеждащо (защото читателят може да сметне, че става дума за необходимостта на самите геометрически положения). Гръцкият термин ἀνάγκη, който е използван от Платон, освен необходимост (в логически, математически или метафизически смисъл) може да означава също и принуда, в това число и вътрешна принуда, т.е. нужда, потребност.


20 август 2016

За тъмната светлина


Ценното, нека го кажем по Платонов маниер, е ценно поради причастността си към ценността. Дали то обаче ще разкрие ценността си пред нас, зависи от нагласата, в чиято светлина ще го видим.

Има нещо метафорично много вярно в онази иначе анахронична, антична теория за зрението, според която очите ни изпращат поток светлина, чрез която активират потенциалната светлина в предметите.

Бедата е там, че иманентната светлина на нагласите ни има свойството както да осветява, така и да затъмнява.

14 август 2016

Врана, свраче, гълъбица


Who will not change raven for a dove?
Кой враната не би сменил за гълъбица?

Шекспир, Сън в лятна нощ, 2.2.



Тук следва да съобразим, че можем да мислим гълъбицата в библейски регистър - в Битие 8:10-11, изпратена от Ной,  гълъбицата се връща с маслинена клонка в човката, за да ознаменува оттеглянето на потопа и появата на сушата. В друг случай обаче трудно би се оказало разграничението ѝ с враната, също така изпратена от Ной да търси сушата по-рано.

При все на пръв поглед безпогрешния външен вид, объркването е често срещано. Идва при теб гълъбица, а то се оказва врана...

Гълъбицата също не се саморазкрива отпърво.
По мой личен опит, тя клони към това да се яви в образа на свраче.










За сврачето, по-отблизо, виж тук.

12 август 2016

Rigor Mortis 2


 Инструменталното отношение към другия никога не би му донесло удовлетворение, но би могло да му осигури фетиш, в който той да се вкопчи далеч повече, отколкото във всяка една надежда за бъдещо удовлетворение.

Понякога надеждата става нетърпима.

09 август 2016

Навик и exodus


Има нещо ужасно в прилепчивата репетативност на навика, но пък от друга страна тъкмо навикът ни дава хабитуса, из-от който можем да бъдем разтърсени и изведени за да видим красивите неща в живота в светлината на очарованието, което те заслужават.

Маурицио де Агостини,
из "Естетически помисли"

08 август 2016

Фактът на разума


Ако е поставена под съмнение почтеността на някой, би било нелепо да разчитаме на собствените му думи относно почтеността му. Същата абсурдност би била налице, ако се опитваме да докажем чрез какъвто и да е вид разумен аргумент, бил той вероятностен или демонстративен, че разумът ни е неподвластен на заблуждения, тъй като същината на въпроса е тъкмо в това, доколко можем да се доверяваме на аргументация на разума.


Разумът е неспособен да удостовери самия себе си, по същия начин по който е неспособен да се самоопровергае. Единственият изход е посочен от Кант, според който едва в сферата на морално-практическото, т.е. чрез самия морален закон, фактът на разума се самопредставя.


Все пак да се разглежда този закон като даден, трябва да се забележи, че той не е емпиричен, а по-скоро е единственият факт на чистия разум, който се обявява чрез него (т.е. чрез факта - б.м.) за морално законодателствуващ (sic volo, sic iubeo).



Впрочем ако някой все още се съмнява, коя е най-важната критика на Кант - бързият отговор е: Втората, Критика на практическия разум.
Впрочем тъкмо тя и поставя правилното отношение на третата към първата.

07 август 2016

Два вида спонтанност


Терминът спонтанност е въведен във философска употреба чрез френскоезичните произведения на Лайбниц (откъдето го заема и Кант), но самата френска дума идва от латински, собствено от израза sua sponte, който означава по свой почин, из-от себе си, без подтик отвън.

В този смисъл спонтанността обозначава активност, която не е причинена отвън, а изхожда единствено от същността на собствения й субект.

1. Безусловната спонтанност
Кант използва термина спонтанност (Spontaneität) в строг смисъл за да обозначи автономията на разума и способността му да се води от собствени принципи, независимо от онези заети от опита (емпирията). (Последните, по-скоро правила, а не принципи, с оглед на способността за желание следва да се обозначат като хетерономни и с оглед на произхода си като патологични, т.е. обслужващи някаква вече налична, и единствено емпирично установима склонност или комплекс от желания).
В този смисъл спонтанността е най-дълбинният израз на свободата. Кант определя свободата в трансцендентален смисъл като "спонтанността да се начене из-от себе си една редица от състояния" B473,474.

Ако всичко бе част от природата и съответно би било брънка от една причинно-следствена верига, тогава не би съществувало нищо, което да е спонтанно. Всичко би било обусловено отвън.
Разумът прави изключение от това и в определен смисъл - бидейки безусловно спонтанен - той е  и неприроден. Не бихме могли да говорим в строг смисъл за природа на разума, а единствено за негова култура.

2. Обусловената спонтанност
Наред с безусловната спонтанност на разума, може да се говори и за една втора, обусловена спонтанност, която стои много по-близко до обичайното значение на думата. Например, какво имаме предвид, когато кажем за някого че той се изразява спонтанно? Имаме предвид, че онова, което той казва, не е следствие на някаква разсъдъчна рефлексия или пък продукт на обмислен план. Под спонтанно имаме предвид непринудено, но аналогично на първия случай - непринудено отвън. Ето защо човешките активности, които най-често асоциираме със спонтанността са тези, които съдържат целта си в самите себе си - а именно играта и изкуството. Детето и човекът на изкуството са в най-силен смисъл спонтанни - именно защото активностите им са в най-пълния смисъл на думата себе-излияния.
Разбира се, този вид спонтанност не е безусловна, а обусловена, тя е в ориентация спрямо множество външни фактори, които обаче изкуството и играта преобразуват, включвайки ги в собствен вътрешен свят.

 За да обединим 1. и 2. бихме могли да кажем:   
Човек е способен на спонтанност именно защото притежава разум. Поради това, че той същевременно е и краен, неговата спонтанност е обусловена.

04 август 2016

За откриването и влагането на смисъл


Нови вариации върху стара тема.

Животът може да ни се отплати със смисъл, само ако предварително сме вложили такъв.

Духът на съвремието убива влагането на смисъл. Публични образи на толкова много безцелна болка и празни удоволствия ни заливат, че човек отдръпва вложенията си или още на първо място не открива поле за тях.

Единствено убежище остават закритите клубове по интереси, където човек, така да се каже, да получи увереност във възвръщаемостта на вложения смисъл чрез съучастието на някой ближен.

Силата на пълноценното уединение и смисъла в самотните занимания чезне, ако човек угажда на самотата си с престой в глобалната мрежа.

01 август 2016

Очевидност срещу очевадност


Има една категорична разлика между очевидност и очевадност. Очевидността е милостива спрямо нашите досегашни убеждения; тя ги допуска и нещо повече - част от тях тя дори предпоставя. Очевидността се актуализира винаги в един вече даден хоризонт от допуснати като истина положения*.

Очевадността обаче претендира да снеме нашето досегашно разбиране, да го дискредитира и съответно да ни лиши от естествения ни достъп до него. Очевадността претендира да изтръгне досегашните ни очи и да ни дари с нови.

Смешна претенция, предвид тривиалните ѝ резултати.


* Това, може би с изключение само на Декартовото Cogito.