21 юли 2016

Ресантимент и нарцисизъм


Човек, естествено, по природа, е склонен да гледа на себе си сантиментално. По това той категорично се различава от животното. (Животното, ако страда, страда безогледно, без да се умилява на страданието си.)

Тази сантименталност у човека е и коренът на ресантимента (разядосването) - спрямо другите, спрямо живота, спрямо Бог. У библейския Йов има нещо дотолкова възвишено нечовешко, доколкото той изобщо не гледа на живота си сантиментално, поради което и не се разядосва - ни на себе си, ни на живота, а още по-малко на Бог.

Ресантиментът, от своя страна, е коренът на омразата. Така че ако човек мрази, то е поради прекомерна сантименталност.
Привидно изключение правят нарцистичните хора - те обаче вършат зло не от сантимент, т.е. без да мразят. Те вършат зло самоволно - просто защото другите за тях имат само инструментално значение. Наред с другите, те не зачитат и мисленето си - те са твърде интуитивни или казано по Арент - тривиални. Въпросната тривиалност обаче представена изолирано в чист вид изглежда сатанинска.

Според казаното могат да се разграничат два различни образа на Сатаната - 1. Сантиманталния (разядосващия се) и 2. Нарцистичния. Първият можем да наречем Мефистофел, докато за втория (нарцистично-самодостатъчния) можем да запазим традиционно наименование - Луцифер. (В психиката на методичните, така да се каже безстрастни серийни убийци, винаги елемент на нерефлектиран нарцисизъм.)

20 юли 2016

За знанието, актуалността, претенциите за истинност и за изкуството


Фоновото ни предзнание и знание е неизбродимо. Ние обикновено не си даваме сметка какво точно от узнатото и приетото сме взели предвид, заставайки зад някакъв аргумент или формирайки рационално решение. Често зад отделните наши становища работят съвсем различни региони от приетото за истинно. Тези региони не са непременно взаимно кохерентни.

И като че за чудо - цял живот, ера или еон (или пък пълна триангулация на гледните точки в едно общество) не биха ни стигнали да ги доведем до кохерентност. Затова по навик - продължаваме нататък...

Претендиращият за истина обикновено не осъзнава, че и той е подвластен на модите на деня. Гледната точка на актуалността не гарантира особен приоритет, тя е също до голяма степен произволна с оглед на регионите от приетото за истинно (и отхвърленото като неистинно), подобно на коя да е друга не-актуалност.

Кумулативността (натрупването на "знания") не може да гарантира истинност (в нормативен смисъл), макар че тя може да гарантира една доста добра (успешна) критика на предполагаемо неистинното.

За щастие човек не може да живее без фиктивността. Фиктивното винаги ще продължава да ни гарантира една мета-позиция спрямо "реалността". Затова изкуството и красотата винаги ще продължават да бъдат част от живота ни. Едно от ценните неща в изкуството винаги ще е тъкмо в това, че то се самоизрязва и изолира от паяжината на жизнено-насъщното. Затова в антиутопиите няма място за изобразяване на изкуството, освен в един изцяло студен, хербаризиран вид.

Утопиите винаги ще търсят да се самозащитят спрямо изкуството. Собствената им фиктивност ги плаши.

P.S. В определен смисъл най-унищожителната критика на "комунизма" е тъкмо Чевенгур на Андрей Платонов.

06 юли 2016

За прилепите и котките


 Do cats eat bats?
Do bats eat cats?

Lewis  Carroll

Алиса е склонна да обръща питането, защото, нека забележим, ако не знаем отговора и на двата въпроса, няма значение как го задаваме.

Всъщност в един въпрос не винаги най-ценното е информацията, която бихме могли да получим като негов отговор. Един въпрос може да под-с-каже твърде много неща, особено ако остане неотговорен. Пораждайки нови въпроси. Например: Какви са условията за смисленост на един отговор? Какво е важно или пък смислено за онзи, който го задава? Следва ли да бъде очакван отговор изобщо? Може ли въпросът да бъде част от игра? А от игра с фатален изход?
Като животът например?


Пояснение от допълнителен характер: И за да отрежа категорично възможността за всякакви дарвинистки асоциации, бързам да уточня: нямам предвид това, че животът би могъл да бъде една селективна игра, в която оцелява по-пригодният. И изобщо не мисля, че индивидуалната човешката драма от първобитни времена до днес се заключава в това: Как да не бъда изяден? По-скоро същинската човешката драма се състои в това: Как да не изям, наред с другото, и собственото си достойнство?

05 юли 2016

За широтата на хоризонта и вкуса


Отдавна мисля по темата, че интелектуалната широта на хоризонта е гаранция за пълноценен живот. Има тип предметости в света, които могат да бъдат достъпни само за един разсъдъчно непредубеден и натурално необусловен наглед. А всеки специфичен тип предметност би могла да носи със себе си, ако не специфично удоволствие, то поне специфично удовлетворение. Така че колкото е по-ограничен един човек, до толкова по-малко неща в света той има достъп и съответно по-малко по вид удовлетворения би могъл да преживее.

Така че интелектуално тесногръдите хора си затварят a priori достъпа до определен тип предмети, най-вече до онези от естетически или пък чисто интелектуален характер.

И все пак усетливостта на различните типове наглед би могла да се култивира. В противен случай отново много неща от света остават под прага на възприятие. Проблемът обаче е, че култивацията на интелектуалния вкус съвсем не е достатъчна. Нужно е ежедневно обгрижване на вкуса. В противен случай вкусът изпада в хабитуална ригидност.